Алън Нурс
Фалшификация

Корабът се гмурна между черните звездни пътища, към орбитата на третата планета. Пътешествието му бе продължило дълго. Сега се връщаше у дома.

Доналд Шейвър седеше, с поглед забит в навигационното табло и с посивяло лице. Той се втренчи в космическите карти и тесните му рамене потръпнаха.

Висок рус мъж отвори люка и влезе усмихнат в навигационната кабина.

— Здравен, Дони! — провикна се той. — Най-сетне се измъкнахме от тази проклета дупка, а? Какво мислиш по въпроса? — Той погледна по навик светлата червена точка на навигационното табло, като потриваше ръце в очакване.

— Бих искал да съм си в къщи — глухо каза Шейвър.

Русият мъж се засмя.

— Ти и останалите осемдесет! Не се тревожете, момчета, на път сме. Само още една седмица и…

Гласът на „момчето“ го прекъсна нетърпеливо:

— Аз бих искал да съм си в къщи сега — той трудно си пое дъх, видими тръпки разтърсиха тялото му.

Русият се обърна и очите му се разшириха от тревога.

— Дони — тихо промълви той, — какво се е случило, момче?

— Болен съм, Скоти! — с мъка изрече Доналд. — О, Скоти, моля ти се, извикай доктора, ужасно съм зле!

Втора неудържима тръпка го разтърси, той изпусна масата, за която се бе хванал, и политна напред. Високият Скоти го задържа и му помогна да легне на пода.

— Дръж се, Дони — в гласа му имаше молба. — Аз ще се погрижа за теб.

Но другият изведнъж се сгърчи в припадък на кашлица, задави се и лицето му посиня. Гърбът му се изви в конвулсия, после рязко се отпусна.

Скоти прекоси стаята, грабна телефона и ожесточено зазвъня.

— Свържете навигационната с централния пункт! Доведете незабавно лекаря! Струва ми се… — той погледна с широко отворени очи неподвижната фигура на пода. — Струва ми се, че един човек току-що умря!

* * *

Д-р Джон Крауфорд се облегна в релаксера^[1], протегна дългите си крака и начумерено се загледа в илюминатора. Седеше така повече от час и тънките му пръсти несъзнателно си играеха със сивите фишове. Гледаше втренчено, пушеше непрекъснато и се мръщеше. За пръв път през това дълго пътешествие се бе почувствувал изморен, самотен и изплашен.

Докторът би могъл да бъде наречен красив, ако се обръснеше и облечеше нова командирска униформа. Беше висок и слаб мъж, поникналата от два дни брада придаваше суров вид на мършавото му лице, а черната несресана коса допринасяше за атмосферата на напрегната съсредоточеност, излъчваща се около него. „Д-р Мислител“ го бе нарекъл един от хората. Той се засмя тихо на себе си.

Представата, която екипажът имаше за него, сигурно беше такава: пестелив на думи, малко мрачен, умерено приятен и безобиден човек, прекалено едър, за да се движи с лекота по коридорите на космически кораб. Д-р Крауфорд знаеше, че това не е вярно. Той просто беше внимателен. Бордовият лекар на една изследователска мисия трябваше да бъде внимателен към всяка мисъл и действие.

Големите, опустошени от болести трюмове на дузина изследователски кораби бяха доказали това твърде убедително.

Д-р Крауфорд гледаше нетрепкащите звездни светлини на черно-кадифения фон и все повече помръкваше. Да се нарече пътуването им неуспех би било твърде слабо. След всички очаквания, след цялата възбуда то беше провал. Пълен, мизерен, безнадежден провал, от началото до края. Никаква слава. Никакво откритие. Нищо.

Допреди един час.

Той отново погледна фишовете, Преди един час Дженсън, неговият помощник, му ги донесе, задъхан от бързане. Д-р Крауфорд ги прочете и почувствува как страхът разяжда стомаха му.

Внезапно той скочи от релаксера и тръгна надолу по затъмнения коридор, към капитанската кабина. Лампичката над вратата светеше — знак, че капитанът е вътре. Когато натисна звънеца, ръката на доктора потрепера. Трябваше да докладва нещо невъзможно, но знаеше, че няма избор.

Когато докторът влезе в кабината, капитан Робърт Яфе вдигна поглед и на кръглото му смугло лице грейна усмивка. Докторът се наведе, за да не удари главата си в рамката на вратата, прекоси стаята и се приближи до бюрото на капитана. Колкото и да се стараеше, не можа да възпроизведе усмивка и видя как очите на капитан Яфе стават сериозни. Капитанът се отпусна в релаксера.

— Какво има, докторе?

— Неприятност, Боб.

— Неприятност? След това пътуване? — Капитанът направи гримаса и сви рамене. — Не бъди глупав. Каква неприятност?

— На борда има необикновен човек, Боб.

Капитанът вдигна вежди — и се облегна назад.

— На борда има осемдесет необикновени мъже. Точно това ги е накарало да тръгнат на такова пътешествие.

— Нямам предвид това. Аз говоря за нещо невероятно, Боб. На този кораб има един човек, който се разхожда, силен и здрав, а трябва да бъде мъртъв.

— Странно е да чуеш подобно нещо от един лекар — предпазливо произнесе капитанът. — Какво искаш да кажеш?

Крауфорд размаха сивите фишове пред очите му.

— Всичко е тук — каза той. — Това са лабораторни резултати. Както знаеш, при отлитането от Венера бях наредил да се направи пълно лабораторно изследване на екипажа. Нищо особено — трябваше да сме сигурни, че нищо не се е случило на изследователските групи. Пълни лабораторни изследвания — урина, кръвна картина и т.н. В двудневен срок от отлитането вкарахме всеки човек в лабораторията и взехме пробите. Резултатите получих скоро. Някои от тях са забележителни.

Яфе пое дим от цигарата си, наблюдавайки нетърпеливо доктора.

— На кораба сме осемдесет и един — продължи Крауфорд. — Осемдесет показаха съвсем задоволително здравословно състояние, абсолютно нормални параметри. Но при един нещата стоят по̀ иначе — той чукна по фишовете с тънкия си пръст. — Един човек показа при повечето изследвания нормални стойности — кръвна картина, хлориди, калций, съотношението на албумини и глобулини — всичко това както трябва. Когато изследвахме кръвната му захар… — Докторът протегна крака, като съсредоточено наблюдаваше пръстите си. — Този човек нямаше никаква кръвна захар — каза той. — Нито следа.

Капитан Яфе се напрегна, очите му се присвиха.

— Почакай! Без да съм лекар, дори аз знам…

— … че човек не може да живее без кръвна захар — докторът кимна с глава. — Ти си съвсем прав. Но това не беше всичко! След като не намерихме кръвна захар, взехме проба за съдържанието на креатинин в кръвта. Това е едни продукт от разграждането на белтъчините и ако понякога нивото му в кръвта надвиши десет милиграма на милилитър, пациентът е в опасност. Аз никога не съм виждал креатинин да надвишава двадесет и пет. И онази проба бе взета от мъртвец. Човек с такова креатининово ниво трябва да бъде мъртъв, той не може да бъде жив… — Докторът спря за момент и изтри челото си. — В нашия случай пробата показва 135.

Яфе изгледа доктора. После се пресегна над бюрото и взе фишовете.

— Лабораторна грешка може би? Грешка в реактивите, грешка в хората?

— Невъзможно! — каза докторът. — Резултатите дойдоха вчера и аз, разбира се, извиках пациента. Той влезе в лабораторията безгрижен като птичка. Розови бузи, добро дишане — взех му още кръв. Направих изследването сам. Това, което намерих, не ми хареса. Втората кръв, от начало до край, беше съвсем нормална…

Пръстите на Яфе трепереха.

— Може ли кръвта на един човек да се промени така… така внезапно?

— Страхувам се, че не може. Но стига. От първата до втората проба не бяха минали повече от двадесет часа. Не е имало никакво смесване на материалите — те бяха идентифицирани с пациента по номера и по отпечатъците от пръстите. И двата материала идваха от вените на един и същ човек.

Телефонът до лакътя на Яфе зазвъня. Той вдигна слушалката и металическият глас прозвуча в ухото му.

— Добре! — каза той. — Идваме веднага.

Остави слушалката и се обърна към лекаря.

— Докторе, изглежда, този път си попаднал на вярна следа. Един човек току-що е умрял горе в навигационната. Казва се Доналд Шейвър.

* * *

Човекът бе мъртъв. В това нямаше никакво съмнение. Д-р Крауфорд закопча ризата му, поклати глава и въздъхна.

— Съжалявам, Скоти — каза той на високия рус мъж. — Бил е мъртъв, когато си се обадил.

Високият Скоти гледаше втренчено неподвижната фигура на пода, като отваряше и затваряше безпомощно длани.

— Той беше съвсем добре тази сутрин, бих се заклел в това. Виждах го почти целия ден и той дори не изглеждаше неразположен. Но преди двадесет минути…

Капитанът пъхна ръце в джобовете си.

— Какво мислиш, докторе?

Докторът помоли останалите да опразнят навигационната кабина. Тогава се обърна към Яфе.

— Това не прилича на нищо, известно досега. Не са ли дошли вече лабораторните изследвания?

Капитанът му подаде един сив фиш и той го грабна нетърпеливо. Докато четеше, очите му се присвиха.

— Кръвна захар нула, креатинин над 170 — каза той глухо. — Човекът с пълно право е мъртъв.

— Тогава това трябва да е онзи, за когото говореше?

Докторът намръщено погледна сгърчената фигура на пода.

— Съжалявам, командире. Не е той.

— Не е той?! Но кой!…

— Другият се казва Уескот. При повторното изследване той се оказа съвършено нормален.

— Докторе, ние сме се излъгали някъде. Трябва да сме се излъгали. Някаква болест се е изплъзнала от стерилния контрол.

— Глупости! — Гласът на д-р Крауфорд беше остър. — Ние направихме посевки преди който и да било да напусне кораба на Венера и всички бяха негативни. Хората, които слязоха на повърхността, работиха в продължение на три месеца без никаква биологична изолация. След свършване на задачата отново стерилизирахме всеки един с ултравиолетови лъчи. Не се появи никаква болест. За три месеца не се разви нищо. Сега имаме това. На тебе прилича ли ти на болест?

Капитанът потръпна.

— Ние изследвахме Венера, не Земята. Аз съм виждал кораби, докторе, други кораби, където е бушувал мор — кораба от Титан, този, който изгориха миналия месец. Един вирус, който унищожава дробовете на хората и се разпространява на кораба за шест часа. Помисли, докторе…

Докторът не слушаше. Той се наведе над мъртвеца и заразглежда очите и ушите му. Загледа се по-продължително в ръката му, после се удари по крака и изруга.

— Какъв глупак съм! Знаех си, че съм виждал това момче.

За първи път в очите на доктора имаше истинска тревога.

— Нека пак видя фишовете!

Започна да ги проучва внимателно, съпоставяйки ги с предишните.

— Невероятно! Боб, това не е никаква болест!

— Но ако този човек и Уескот са били с различни защитни сили и този човек умира…

— Този човек никога не се е докосвал до повърхността на Венера, нито се е подлагал на условията, с които другите са се срещали. Този човек от третия ден на пътуването беше на болнично легло с инфекциозна мононуклеоза. И остана на легло през цялото време, докато ние се разхождахме по Венера. Последната инжекция му направих вчера сутринта: Той никога не е напускал кораба.

Яфе погледна доктора с разширени очи.

— Тогава не разбирам…

— Мисля, че аз разбирам. На кораба има нещо лошо, това е ясно. Но то не е никаква болест.

Големият кораб се движеше стремително през пространството. Третият нощен период току-що бе започнал, затова докторът запали светлината в кабината си и започна да прави кафе.

Капитан Яфе прекоси няколко пъти помещение го и потъна в релаксера.

Докторът отвори бутилка ром и сипа малко в кафето на капитана.

— Успокой се! — каза той меко. — Ставаш нервен.

Яфе отпи от горещата течност.

— Не мога да не нервнича — изръмжа той. — Това е моят кораб и аз нося отговорността за тези хора. Това проклето пътуване само по себе си е достатъчно да направи всеки капитан нервен. То беше най-глупавата, най-обикновената, най-простата космическа мисия, предприемана някога. Ама работа! Имаме за цел да изследваме планетата Венера и да докладваме за резултатите. Правим посевки, които са негативни. Изследваме атмосферата и я намираме разредена, но годна за дишане. Климатът е горещ, но търпим. Напускаме кораба и какво откриваме? Нищо. Хората излитат, изследват, потят се, връщат се гладни и вечерят. Животински видове? Никакви. Растителен живот? Напълно липсва. Ценни материали? Мъртва пустиня — гласът му се повиши. — Правихме снимки, писахме доклади, събрахме си багажа и напуснахме. Всичко, което научихме, можем да научим и от Земята. И сега, след като три дни пътуваме към къщи, избухва епидемия. Това не е честно, докторе!

— Разбира се, че не е — отговори рязко докторът. — И то защото имаме работа с нещо, което не е епидемия. Не е болест. Разбери това, никаква болест, капитане, нищо подобно.

— От какво мислиш, че умря Шейвър? Носталгия?

Докторът седна и каза напрегнато:

— Виж какво, човешкият метаболизъм си е човешки метаболизъм. Човек може да пригоди метаболизма си към невероятно разнообразие от условия, но има неща, които човешкият метаболизъм просто не може да направи. Вземи например кръвната захар. Няма никакъв шанс под звездите кръвната захар на жив човек да падне до нула. Ако нивото й слезе до една трета или една четвърт от нормата, човек изпада в кома. Много преди да достигне нула, човек е мъртъв. Не понякога, винаги!

Крауфорд стана и отново напълни чашата си.

— Същото се отнася и за нивото на креатинина. Човек би бил мъртъв дълго преди креатининовото му ниво да достигне 135 милиграма на милилитър. Той просто не може да изгради такава концентрация в системата си и да остане жив.

— Но сигурно някаква болест, нещо напълно екзотично…

— Никога! Това че е въпрос на нов, феноменален болестотворен организъм, командире, това е абсолютно невъзможно. Такова нещо никога не може да се случи в човешката метаболитна система!

Лицето на командира беше сиво. Д-р Крауфорд седя дълго, мълчаливо наблюдавайки черното пространство през илюминатора.

— Има само едно възможно заключение. Не знам какво представлява Роджър Уескот сега. Но той не е човешко същество.

Яфе скочи на крака, очите му блестяха.

— Слушай, докторе! Това е лудост! — той запелтечи.

— Просто си представи, че Венера че е така мъртва, както си мислехме. Да, идеята е налудничава, няма съмнение, но просто си представи, че там е имало живот — разумен живот, мислещ, изобретателен. Представи си, че ние не сме пристигнали незабелязани и непоздравени, а сме били внимателно наблюдавани през време на целия ни престой — от живи форми, които не са пожелали да ни се разкрият. Просто предположи, че тези области на Венера, където бяхме ние, са били грижливо подготвени за нас, така че да не видим нищо. Да не открием нищо, да не научим нищо и да се върнем обратно с празните ръце, с които се връщаме сега — докторът простря ръце пред себе си. — И после си представи заради самия спор, че тези живи форми нямат твърде устойчива анатомия, каквато имаме ние. Може би те са някакви индивиди от желеподобна протоплазма, способни да се променят, да се приспособяват към всякакви условия. Може би те биха могли да копират всичко, което поискат, и да са ни наблюдавали точно под носовете ни, приели формата на скали, на пясък, на локви — може би дори на хора…

Яфе отметна коси от челото си. Очите му бяха по-скоро уплашени, отколкото сърдити.

— Глупости! — процеди той. — Аз видях планетата със собствените си очи. Там нямаше нищо.

Докторът кимна, но в гласа му имаше нетърпение.

— Разбира се, наречи всичко това глупости, но предположи, че е вярно, предположи, че тези… венерианци искат да знаят повече за нашата планета, искат да ни изучат, да изучат нашия кораб, да изучат нашите родни места. Как биха могли да го направят? Може би един от тях е убил Роджър Уескот някъде там, на пясъка, и е дошъл на борда, приел неговата форма, копирайки неговия външен вид, копирайки неговите реакции, надявайки се, че ние ще го приемем като Роджър Уескот и ще го закараме в къщи. Но предположи, че той е сбъркал при копирането, той може би отначало не е знаел как точно трябва да изглеждат резултатите от анализа на човешката кръв. Може би е трябвало време, за да се измени и да копира правилно, и е дошъл на борда с хубава, прекрасна външна обвивка и с изцяло объркана и несигурна вътрешност. И когато му бе взета кръв, тя беше изцяло сбъркана. Такава кръв няма и не може да има. Може би той е научил впоследствие за грешката си и се е опитал да я поправи, като убие друг човек — например Шейвър, — за да го копира на свой ред и после да се преструва, че умира, така че ние да мислим, че това е някаква тайнствена болест и да прекараме остатъка от пътуването до Земята в опити да я открием. Само предположи, че това е така.

Командирът разсеяно потърка ръце.

— Предположи, че това е така! — промърмори той — Ако е така, Уескот не е Уескот. Но как можеш да го докажеш?

— Хубав въпрос! Ние не знаем на каква фалшификаторска работа е способен този, венерианецът. Не знаем доколко тя може да е съвършена, само можем да гадаем как би събирал информация. Но представи си, че той се движи в човешко тяло, изучава всеки нерв и клетка… всяко химическо съотношение, всеки съзнателен мисловен образец. Това би било безпогрешно копие, изглеждащо като оригинала, реагиращо, както той би реагирал до последната клетка същество като него с изключение на едно ъгълче от чужд ум, движен от чужди мотиви. Фалшификацията би могла да бъде съвършена.

Мъжете се спогледаха. Бръмченето на реакторите стигна до тях в тишината на кабината — равномерно, стабилно и самотно. Капитанът погледна ръцете си. Дланите му бяха влажни от пот. Когато вдигна глава, страхът в очите му бе явен.

— Той трябва да е дявол, нали? Да направи такова нещо — коварно, потайно и дяволско…

— Да.

— И ние ще го закараме у дома?

— Да.

Яфе остави чашата си на масата.

— Докторе, вярваш ли, че това е истина?

— Страхувам се, че да.

— И какво можем да направим?

Последва дълго мълчание. После докторът каза:

— Не знам. Аз… аз просто не знам. Но имам чувството, че бих искал да направя един опит с този Уескот. Никога досега не съм чувал за фалшификация, която да не може да бъде разкрита.

Младежът беше около двадесет и три годишен, с розови бузи, правилен нос и сериозни сини очи. Той почука на входа на капитанската кабина и влезе, с шапка в ръка и високо вдигната глава.

— Роджър Уескот, сър! — каза той. — Явявам се по Ваша заповед.

Д-р Крауфорд се изправи и предупредително погледна капитана.

— По моя заповед! — каза той. После въведе младежа в средата на стаята. „Обикновен младеж, помисли си той, силни рамене, цветущ вид“.

— Каква е Вашата длъжност на кораба, Уескот?

— Аз съм навигатор, сър. Работя със Скоти Макинтайър и… работех и с Дон Шейвър.

Докторът премести книжата в ръката си.

— Вие сте глупак, Уескот — изрече той студено. — Само това Ви липсваше — да се опитвате да крадете тук.

Младежът го погледна остро. Кабината беше мъртвешки тиха, въздухът — наситен с напрежение.

— Да се опитвам да крада? Аз… аз не разбирам.

— Знаете добре какво искам да кажа. Наследството на вдовицата на Шейвър — две хиляди бона. Пликът с тях беше на моето бюро, когато напуснах кабината си преди един час. Вие влязохте в кабината пет минути след моето излизане и я напуснахте почти веднага. След вашето пребиваване парите бяха изчезнали. Не мислите ли, че е по-добре да ги върнете?

Лицето на младежа почервеня и той объркано погледна Яфе, после отново доктора.

— Сър, аз не зная за какво говорите. Преди малко бях повикан във Вашата кабина и Вие не бяхте там, така че излязох веднага. Не съм видял никакви пари.

— Повикан там, така ли? Разбирам. Слушайте, Уескот: видели са Ви да влизате в кабината. И никой друг не е влизал там. Ще ни улесните много, ако просто върнете парите на мен. Повече нищо няма да се коментира — имате думата ми. Ние сме по следите Ви и искаме парите обратно.

Уескот разпери безпомощно ръце.

— Не знам нищо… — Той се обърна към Яфе. — Капитане, Вие сте мой командир, откакто служа. Вие знаете, че не бих взел никакви пари. Аз… аз не бих могъл да крада!

— Вие чухте доктора, Уескот. Мисля, че е по-добре да си признаете.

Младежът отново премести поглед от единия към другия с пламнало лице и пълни със сълзи очи.

— Вие не ми вярвате — каза той със стегнато гърло. — Мислите, че лъжа. Казвам ви, не съм взимал никакви пари — как мога да ги върна? Нямам две хиляди бона…

Докторът възмутено удари по масата.

— Добре, Уескот. Върни се на дежурство. Ще заповядаме обиск на целия кораб. Парите са тук, на борда, и ние знаем, че ти си ги взел. Ще ги намерим и тогава ще ти бъде по-тежко.

— Но аз…

— Това е всичко. Връщай се на дежурство!

Младежът излезе с клюмнала глава. Едва беше излязъл, и Яфе се обърна към доктора:

— Не мога да участвувам в такова нещо, докторе. Не бях разбрал твоите недомлъвки, докато не видях момчето, но… това явно е порочно.

— Това, което се мъчим да издирим, е порочно. Трябва ли да видиш нещо, за да се страхуваш от него? Нима радиацията изгаря по-милостиво, защото не я виждаш? Или чумата? Или детският паралич? О, аз мислих върху това, докато се разболях от мислене, и ти казвам — аз съм уплашен, Боб! Така съм уплашен, че не мога да спя. Това създание е тук, то е свободно на кораба и ние не можем да го открием, не можем да докажем, че е тук. Ако беше приятелски настроено, миролюбиво, би се показало в самото начало, но не го направи. Не можеш ли да разбереш какво означава това? То уби, на два пъти уби и там, някъде зад нас, на Венера, двама мъже лежат мъртви и гниещи на някоя скала. Двама от нашия екипаж, Боб. И нещото — фалшификаторът, за когото говорим, е убило тези хора.

— Но той изглеждаше толкова нормален! Реагираше така съвършено!

— Виж какво, Боб! Помисли какво може да направи нещото на кораба, ако не го спрем, Ние не познаваме неговите сили и възможности. Но поне тук то е затворено, изолирано. А какво ще стане, когато се приберем на Земята, когато то ще може да избяга — свободно по улиците… Ние не можем да го заведем у дома, Боб.

— Тогава кажи на екипажа, нареди им да бъдат нащрек!

— И да изгубя всякакъв шанс да го хвана? Не бъди глупав! Мисля, че съм намерил един начин. Това, което мога да направя, са разсъждения и догадки, но мисля, че имам един начин. Нека опитам!

Яфе потрепера и се върна на бюрото си.

— Добре! — каза той неохотно. — Аз ще ти помагам. Да се надяваме, че си прав, докторе. От всички имена, които могат да ти лепнат, не познавам по-грозно от „крадец“.

— О, има и по-лошо…

— Може би. Аз не го знам.

— „Шпионин“ — каза докторът.

* * *

В общата зала бръмченето на гласовете утихна, когато капитанът се качи на подиума с д-р Крауфорд. Гласът на капитана прозвуча, остър и ясен, резониращ в металическите стени.

— Извиках всички, за да ви кажа, че между вас има крадец.

Сърдита глъчка се надигна от множеството и всички погледи се насочиха към капитана.

— Наследството на вдовицата на вашия колега е откраднато! — продължи той. Глъчката стана по-гръмка, по-роптаеща. — Две хиляди бона. Някой от вас ги е взел. Ако виновният ги върне лично на д-р Крауфорд, срещу него няма да бъде предприето каквото и да било. Докато парите не бъдат върнати, всички кина на кораба преустановяват работа, а библиотеката и игралните стаи се заключват. Ако не получим парите обратно до приземяването в Лос Аламос, нито един човек няма да напусне кораба. Това е всичко. Свободни сте.

Екипажът се разпръсна на групи, като шепнеше, жестикулираше и се мръщеше. Откъслеци от разговорите достигнаха до ушите на доктора и съзнанието за позора да бъдеш наречен крадец в един космичен кораб го блъсна като удар с юмрук.

На път към кабината си Крауфорд видя Роджър Уескот — встрани от групата, пребледнял. „Това беше единственото, което можех да извърша, казваше си докторът хиляди пъти, трябваше да го извърша — като лекар и като човешко същество“ Но командирът беше прав: това, което направи, беше порочно.

Мозъкът му беше водовъртеж от картини, кошмарни образи на смазаното лице на Уескот, презрителните физиономии на хората от екипажа, гнева на лицето на Скоти Макинтайър, страха и съмнението на командира. Само ако можеше да им каже, крещеше мозъкът му, да каже на екипажа всичко, да им каже защо прави това, срещу какво се борят те, ако можеше някак да сподели товара — но товарът беше само негов. Той разбра това. Вършеше едничкото, което трябваше да извърши, ако бе прав, ако Уескот бе чужденец, отвратителна Фалшификация на човек, който лежи мъртъв някъде на Венера.

Но ако не беше прав, Роджър Уескот нямаше никога да успее да изтрие това петно; той щеше да го носи до края на живота си.

Можеше ли да не е прав? Докторът погледна хронометъра на стената и изчисли малкото останали дни на пътешествието. Вече бе решил.

Той тръгна към болничната стая, с вплетени ръце, чиито нокти се бяха забили дълбоко в дланите. Обърна се към лабораторията, затвори вратата след себе си и започна да търси по рафтовете едно малко шишенце с бял прах. Когато го намери, го прибра в джоба си, дишайки тежко. „Моля ти се, не ми позволявай да греша, промълви той, моля ти се, моля ти се…“

* * *

Тялото на човека лежеше на койката, неподвижно и заспало. Вътре в черепа му, зад заспалите очи, един мозък се движеше, извиваше, изпращайки пипала от мисли, един жесток, дяволски мозък. Един чужд мозък, изпрашащ омразните си мисли, търсещ, опитващ — и някъде от дълбочината на кораба друг мозък му отговаряше.

— Ние трябва да се върнем, да се върнем. Ние сме хванати, той е след нас…

— Никога! — отсече язвително другият мозък.

— Все още има време! Още малко и ние ще бъдем прекалено далече, никога няма да успеем да се върнем обратно.

— Предател! Страхливец! — изрева другият мозък, сгърчен от гняв. — Ти би трябвало да умреш заради тази мисъл!

— Но той е по следите ми — докторът, — какво се опитва да направи? Аз копирах така внимателно, той не можеше да ме забележи… какво се опитва да направи?

Другата мисъл дойде пак язвителна.

— Той е тъпак, обикновен дръвник. Той никога няма да успее…

— Но той би могъл… ние трябва да се връщаме обратно… — Страхът сега беше по-силен. — Не мога да кажа какво се опитва да направи, не зная дали съм копирал правилно.

Жесток смях се вмъкна в мислите.

— Той не е по моите следи — той ми вярва. Не се страхувай. Той е глупак. Съвсем скоро те ще се приземят. Помисли си за топлите хора, в които ще можем да се крием и да работим, помисли си колко приятно… — Мисълта гъгнеше в див екстаз на предвкусване. — И скоро ние ще ги имаме изклани и издушени, ще имаме техните ракети, за да доведем другите…

— Но доктора — ние трябва да го убием…

— Не, не, те никога няма да приземят кораба. Тогава всички ще станат подозрителни, ще го изгорят, преди да се приземи. Не, не, остави го да си играе игрите. Не се страхувай.

— Но той ме заклещва — сам не зная как, аз просто го чувствувам, ние трябва да се връщаме, да се връщаме, докато все още можем…

Омразният мозък затрептя в смях, изливайки отровата си в хиляди канали.

— Не се страхувай. Помни, той хваща само един от нас…

* * *

Яфе се обърна към доктора кисело:

— Надявам се, че си доволен — каза той. — Обърна целия кораб наопаки. Те така са чумосали горкия Уескот, че той не знае къде да се дене. Всеки на кораба е изнервен. Какъв е смисълът на всичко това, докторе? Ако можех да видя смисъла, както и да е, но не отиваме ли твърде далеч? Откакто се започна, не съм мигнал, а всеки път, когато видя Уескот, той ме поглежда така, като че ли съм Юда.

Капитанът се протегна да вземе запалката от ръката на доктора. Докторът отскочи като ужилен.

— Не ме докосвай!

Яфе замига, гледайки го учудено.

— Аз просто исках огън. Докторе…

Крауфорд въздъхна леко и засрамено хвърли запалката на Яфе.

— Съжалявам. Предполагам, че аз също съм изнервен. Сънувам кошмари, плаша се от самия себе си и от всеки на кораба. Глупаво е, но тази работа ме направи страхлив като мишка. Виж какво, Боб, ти забравяш нещо. Роджър Уескот е мъртъв. Той е мъртъв от известно време насам, някъде там под парещото слънце на Венера. Никога не забравяй това, нито за минута. Аз не мога да греша — разбери, — това няма да продължи дълго. Това, от което имам нужда, е още няколко часа и малко радиоактивен бисмут. Тогава ще имам отговора.

Той се изправи и тръгна към вратата.

— Не можеш ли поне да ми кажеш какво търсиш?

— Съжалявам — усмихна му се докторът. — След всичко това как да съм сигурен, че ти също не си чудовище?

„Глупак! — крещеше мозъкът му, когато се връщаше към амбулаторията. — Глупак! Глупак! Глупак! Да проявиш такова невнимание!“ Докторът си изтри челото, самообвинението затормозваше мислите му. Да допусне да се случи такова нещо, да намекне дори за идеята, която се бе породила в главата му, разцъфтявайки бавно в пълно и завършено, ужасно осъзнаване, че Роджър Уескот не е непременно единственият чужденец на кораба! Яфе вероятно не би се замислил повече за това, по все пак той не трябваше да си позволи такава грешка. Никой не трябваше да знае какво подозира.

Той чу шум в коридора. На върха на стълбата видя Роджър Уескот да нагласява антигравитационния си реостат и да слиза бавно надолу.

Младежът бе блед, очите му бяха хлътнали като на преследван от кошмари. Докторът почувствува как съжалението у него нараства и ядно го отхвърли от съзнанието си.

Уескот го изгледа продължително. После каза:

— Докторе, аз изтърпях всичко, което можах. Не съм взел парите от бюрото Ви и Вие го знаете добре. Искам да отмените това.

Докторът се облегна на стената, повдигайки вежди.

— Да отменя това?

— Тази кампания срещу крадеца. Вие знаете, че това не е вярно. Вие сте този, който я започна и Вие сте единственият човек на кораба, който може да я спре. През последната седмица не съм чул вежлива дума. Не мога да издържам вече.

— На погрешен адрес търсите вежливите думи, Уескот. Опитайте другаде.

Уескот прехапа устни, лицето му бе бяло.

— Не мога да понасям повече това, докторе. Ако не го спрете, мисля, че ще полудея…

Докторът повдигна рамене и се усмихна на младежа.

— Добре, Уескот — каза той нетърпеливо. — Продължавай. Полудявай. Аз не те спирам.

Уескот се обърна и се отдалечи.

Докторът въздъхна и извади малкото шишенце от джоба си. То бе почти празно. „Само не ме разочаровай, миличък!“, прошепна той, като клатеше глава.

* * *

„Екипаж, готови! Пригответе се за намаляване на скоростта след три часа!“ Системата за вътрешна връзка предаде командирската заповед три пъти и утихна.

Крауфорд влезе в кабината на капитан Яфе. Раменете му висяха и под очите му имаше сенки. Той постави голям черен плик на бюрото на Яфе и седна в релаксера.

— Чувам, че до няколко часа ще се приземим — каза той. — Изглежда, че съм готов тъкмо навреме — Той посочи плика. — Това са доказателствата. Боб. Пипнах го.

— Уескот?

— Уескот. Пипнат. Току-що му наредих да изчисти въздушния шлюз. Най-добре ела с мен. Искам да видиш това.

Яфе отвори внимателно плика и измъкна съдържанието му.

— Това уличава Уескот?

— Да. Ела сега с мен! Ще ти обясня после.

Двамата мъже стигнаха до дъното на коридора и погледнаха през тежкия стъклен покрив в камерата за високо налягане. Роджър Уескот бе там. Коленичил, той стържеше пода с четка и сапунена вода. С ловко движение докторът дръпна резето на люка и натисна едно копче. В камерата светна червена лампичка и помпите заработиха. Уескот погледна, очите му се разшириха от ужас и той скочи на крака.

— Докторе! — извика той, гласът му долетя тънък и неравен през стъклото. — Докторе! Изключете това копче! Не съм свикнал на…

Яфе се задъхваше, той гледаше доктора като хипнотизиран.

— Какво правиш? Ще го убиеш!

— Гледай, гледай — изръмжа докторът.

Човекът в камерата стоеше сега напрегнат, на лицето му се четеше ужас.

— Докторе! — извика той отчаяно. — Докторе! Изключи го! Спри го, докторе, спри го!

Очите му изскачаха от орбитите, лицето му се гърчеше в гримаса на истински, безпомощен гняв.

— Спри го, спри го, задушавам се…

Той заудря с юмруци по люка, докато по стъклото потече кръв, и после започна да тече нещо различно от кръв. Хванал гърлото си, той коленичи, а стрелката на помпите слизаше все по-надолу и той се заизвива на пода, кашляйки. Внезапно от ноздрите му бликна кръв, разтърсиха го конвулсии и той се отпусна неподвижно.

Тялото му започна да се изменя, да се топи, изгубиха се очертанията на розовите бузи и русата коса, превръщайки се в кълбо от червено желе. Ръцете се стопиха, краката също, докато всичкото доби вид на гигантска червена амеба. После тя се превърна в кръгла буца, потрепера за момент и най-сетне остана неподвижна.

Докторът откъсна очи от стъклото, поклати глава и седна на пода. Мускулите му изневериха.

— Виждаш — каза той изморено. — Не грешах.

* * *

— Никога не съм виждал фалшификация — каза д-р Крауфорд, — която да не може да бъде разкрита ако подходиш правилно. Обикновено има грешка в изпълнението: копието не е идеално или е използуван погрешен материал. Но тук случаят бе особен. Фалшифициран бе човек. Здравият разум и медицинските знания ми казаха, че вероятно нямаме работа с друго, освен с преправен човек. Изпълнението бе толкова съвършено, че микроскопното изследване на тъканите му не показа никаква грешка. Орехът бе костелив.

Докторът си наля чаша кафе, предложи и на Яфе.

— Все пак имахме място за някои предположения. Допуснахме, че това създание — венерианецът — е копирало Уескот и след това е преместило част от себе си в тялото на Шейвър, за да ни заблуди, когато разбра, че сме открили грешката при копирането. Видяхме, че е направил перфектно морфологично копие, вероятно е копирал нервните вериги на Уескот, защото налучкваше правилната реакция спрямо всяка възникнала ситуация. Това беше изпипана работа. Когато ситуацията изискваше да бъде уплашен, той се плашеше. Когато трябваше да бъде сърдит, той се сърдеше. Ситуацията предполагаше отвращение — той бе отвратен. Всичко идваше от ума на Уескот. Създанието имаше разсъдъка му, за да мисли с него, и виждаше света през очите на Уескот. Но неговите собствени предпазни механизми поддържаха негови собствени, несъзнателни образци за реакция. Едно нещо не можеше да изкопира. Чудовището се сблъска със сериозна проблема, когато „Уескот“ бе обвинен в кражба. Той реагираше красиво, спазвайки стриктно линиите, които умът на Уескот му е диктувал. На Уескот. Беше разтревожен, възмутен, будещ съжаление, ядосан — всичко съвсем правилно. Ядеше храните, които му се предлагаха, с неохота, точно както би ги ял Уескот. Той трябваше да следва действията на Уескот, на обвинения в кражба, до последната буква.

Докторът се усмихна и посочи негативите, поставени върху големия черен плик на бюрото.

— Но тези тук, пъхнати под дюшека му през нощта, го спипаха. Имаше нещо, което му липсваше, нещо, което не липсва на никоя човешка нервна система. Чудовището се издаде, защото не знаеше достатъчно за функциите на модела, който копира. Той нямаше едно нещо, което всеки друг човек на кораба имаше.

Яфе посочи негативите. В очите му бавно се появяваше разбиране.

— Искаш да кажеш…

— Точно така! — усмихна се докторът. — Той нямаше стомашно разстройство.

* * *

Земята се показа на екрана — огромна, по-зелена и по-светла от когато и да било. Корабът губеше скорост, всеки от екипажа вършеше работата си и чакаше.

Д-р Крауфорд слезе по тъмния коридор към задната част на кораба, с черния плик в ръка. Говорейки с Яфе, той се беше помъчил да направи така, че делото да изглежда окончателно приключено за него. Да бъде сигурен, че другият смята проблемата за приключена. Не можеше да позволи да започнат приказки сега, не можеше да позволи на командира да развали целия замисъл. Беше срамно да оказва недоверие на Боб Яфе, но знаеше, че не може да постави капитана в по-различна категория от останалия екипаж.

Крауфорд стигна до хангара за спасителните кораби полипа дръжката и хлътна в малките полутъмни помещения. С джобно фенерче потърси арматурното табло на първия кораб, намери бутоните и ги застърга с пила. Бързо погледна през рамо, страхувайки се, че някой или нещо може внезапно да влезе при него. Накрая осем от деветте спасителни кораба бяха развалени така, че ремонтът и, изискваше часове. С последно решително движение докторът се вмъкна в деветия кораб, хвърли се към пулта за управление и насочи кораба към люка. Не се чуваше никакъв звук освен шумът на малкия реактор, когато спасителният кораб навлезе в пространството. От гърдите на доктора излезе нещо средно между сумтене и въздишка — той беше свободен, вън от ракетата, плъзгаше се към топлата зеленина на Земята.

„Те са уязвими“, казваше си той. Беше открил чужденец на борда, надхитри го и го залови. Това означава, че те не са сигурни, това означава, че може да залови още един или двама или трима — той потрепера, спомняйки си дивия гняв в чудовищните очи на умиращия „Уескот“. Очи, пълни с омраза, макар полумъртви. А шансът да залови чужденците бе толкова малък!

И би било толкова глупаво да предполага, че само един е дошъл на борда…

Един час по-късно спасителният кораб кацна на космодрома в Лос Аламос. Развълнувана суматоха, повдигане на вежди, няколко набързо произнесени думи и той беше в подземния тунел, ескортиран към канцеларията на Космичната команда.

* * *

Големият кораб почиваше на космодрома. Сребристият му нос сочеше небето, наподобяваш позата на огромна странна птица, подготвяща се за полет.

Крауфорд пристъпи към бюрото на майора от полицията.

— Донесоха ли комендантската бележка?

Майорът кимна.

— Вие сте д-р Крауфорд? Да, сър, донесоха я. Запазили сме копие за Вас.

Майорът подаде къс синя хартия. Докторът я прочете и на устните му се появи усмивка:

Целият екипаж на изследователския кораб до Венера заедно с офицерите ще бъде отведен под въоръжен конвой до космическата болница за изолация и наблюдение по препоръка и под директния контрол на корабния лекар стоп

Ейбъл Френсис: комендант на космодрома

„Това беше истински костелив орех — помисли си докторът. — Те са хитри, коварни, но могат да бъдат заловени. Всеки човек от кораба ще бъде изследван подробно, при всяко изследване ще измислям по нещо, за да хвана оня, който евентуално е чужденец.“ Знаеше, че предимството е на негова страна. Има неща, които те не знаят, начини, по които могат да бъдат заловени. Това ще коства време и упоритост, но може да бъде направено. Всеки член на екипажа ще излезе от кораба под стража и няма да може да се изплъзне.

Майорът от полицията го потупа по рамото.

— Готово, докторе. Всички са изведени.

Докторът го погледна пронизително.

— Сигурен ли сте, че всички?

— Всички. Лично проверих поименния списък и отпечатъците от пръстите. Какво да правим сега.

— Сега трябва да отида на борда. Там са моите записки и изследвания.

Крауфорд не спомена за кълбото червеникаво желе, съхнещо в едно заключено помещение. Не можеше да дочака резултатите от лабораторния му анализ.

— Оставете стражата тук и следете някой да не ме последва.

Той стъпи на елеватора, чу старта на мотора и почувствува как платформата се издига. Докторът с въздишка погледна към оживеното метро на Лос Аламос, погледът му проследи очертанията на улица „Корал“, устреми се през предградията към неговия дом, към жена му. Няма да е след дълго, само да даде на съхранение записките и ще си отиде в къщи и ще спи, ще спи…

Главният люк бе отключен и той влезе в затъмнения кораб. Старото познато бръмчене на реакторите си бе отишло, оставяйки след себе си носталгична тишина. Той тръгна надолу към кабинета си. Стъпките му ехтяха по коридорите.

Д-р Крауфорд спря. Ехото от последната му стъпка се отрази, отзвуча и той застана неподвижен и напрегнат. „Нещо, помисли си, някакъв звук… някакво чувство…“

Той впери очи в тъмния, приличен на гробница коридор. По челото и дланите му изби пот. И тогава отново чу същия звук — като лека въздишка, тих, като прокрадващи се стъпки.

Има още някой на борда…

Мозъкът му крещеше: „Глупак, не трябваше да се качваш на кораба!“ Той шумно преглътна. Кой? Никой не може да бъде, но някой е тук — кой?

„Някой, който знае цялата история за Уескот. Някой, който знае, че на борда има чужденци, някой, който знае защо екипажът е под стража, някой, който се страхува да слезе, защото знае, че ти ще го заловиш рано или късно. Някой, който знае какво подозираш.“

Той изкрещя:

— Яфе!

Думата заехтя отново и отново по коридора и преди да заглъхне, се разпръсна в идиотски смях. Докторът се обърна и тръгна по пътя, по който бе дошъл, обратно към космодрома, към сигурността — и видя как тежката врата се затвори пред очите му. Автоматичната ключалка изщрака.

— Яфе! — извика той. — Това няма да мине. Не можеш да се измъкнеш, чуваш ли? Аз им казах всичко, те знаят, че има друг от вас сред екипажа. Корабът е обграден и ти си пипнат!

Той стоеше, цял разтреперан, сърцето му лудо биеше, докато ехото отмря и отново настъпи тишина.

Пое си въздух, изтри потта от челото си. Беше забравил какво могат да правят те, беше забравил, че един от тях може да копира двама души. Беше забравил Доналд Шейвър и неговата смърт, Доналд Шейвър — копие като Уескот. Капитанът бе напуснал кораба с останалия екипаж, но част от него бе все още тук, все още с вида на Яфе, все още очакваща.

Какво?

Внимателно, със студена яснота докторът напипа звуковия пистолет в джоба си. После тръгна, вглеждайки се предпазливо напред в здрача на коридора, търсейки някакъв намек за движение. Смътно осъзна, че чужденецът е безпомощен; докато е на кораба, трябва да се напрегне, да се опита да изгради система за залавянето му, или всичко ще бъде безполезно. Чужденецът няма да има милост. Той трябва да го открие пръв.

Докторът долови отново звука, стържене по пода отгоре, над главата му. Бързо изтича по коридора, по посока на звука, достигна стълбата и се опита да потисне тежкото си дишане. Над себе си чу да се отваря вратата на командирската кабина, после отново да се затваря.

Капитанската кабина имаше само един изход — към коридора над него. Бавно, тихо, той изкачи стълбата, вгледа се, но не можа да различи нищо. После забеляза ивица светлина под вратата.

Докторът се плъзна покрай стената със звуковия пистолет в ръка и отиде към светлата ивица.

— Яфе, излез! Ти никога няма да се измъкнеш от този кораб. Те ще го вдигнат, ще го изгорят — и тебе заедно с него.

Не чу нищо. Блъсна вратата с крак и видя как тя свободно се отвори. Ръката му мина покрай ръба й, звуковият пистолет изпращаше снопове енергия из стаята. Той огледа кабината — празна.

От устата му се изплъзна вик и той се извърна точно когато дръжката на вратата удряше ръката му. Почувствува как към лакътя му пълзи страшна болка. Сграбчи наранената си ръка и звуковият пистолет падна на пода. Докторът се обърна към огромната гигантска фигура, изпълнила рамката на вратата, видя черната коса и хлътналите очи, челюстта, обрасла с бяла четина, бавната усмивка, разливаща се по устните…

Той изкрещя отново и отново, гледайки с подивели очи. Изкрещя и докато крещеше, знаеше че никой не може да го чуе.

Той гледаше собственото си лице.

* * *

Елеваторът изскърца, изплаквайки пред света умората си, докато платформата му се смъкваше все по-надолу и д-р Крауфорд стъпи на земята. Той се усмихна на майора от полицията и потри наболата си брада.

— Имам нужда да си ида у дома и да се обръсна — рече той. — Ще се върна утре за окончателни разпореждания. Добре ще е да не позволявате нищо да се промени дотогава.

Майорът кимна и си тръгна.

Докторът мина бавно през фоайето на Космичната станция и излезе на улицата. Там се спря, чувствувайки как краката му се обръщат почти инстинктивно към улича „Корал“.

Но той не тръгна към улица „Корал“, която щеше да го изведе от предградието към дома му.

Вместо това с любопитна, нетърпелива светлина в очите той зави към големия булевард и изчезна в тълпите от хора към сърцето на града.

Бележки

[1] релаксер — вид дълбоко удобно кресло — бел.пр. ↑