Айзък Азимов
Звездна светлина

Артър Трент ги чуваше съвсем ясно. Напрегнатите, сърдити слова просто се изстрелваха от слушалката.

— Трент! Не можеш да избягаш! Ще пресечем орбитата ти след два часа и, ако се опиташ да се съпротивяваш, ще те взривим в Космоса!

Трент се усмихна и не каза нищо. Той нямаше нито оръжие, нито желание да се бие. След много по-малко от два часа неговият кораб щеше да извърши своя Скок през хиперпространството и те никога нямаше да го открият. Той имаше със себе си почти един килограм крилиум — достатъчен, за да се създадат мозъците на хиляди роботи и да му осигурят десет милиона кредити в който и да е от световете на нашата Галактика, при това без въпроси.

Старият Брекмайер беше планирал всичко. Беше го подготвял повече от тридесет години. Това бе смисълът на целия му живот.

— Това е пътят за бягство, млади човече — беше му казал той. — Затова ми и трябваш. Ти можеш да вдигнеш един кораб от Земята в Космоса. Аз не мога.

— Няма смисъл да се бяга в Космоса — бе му отвърнал Трент. — Ще ни хванат за половин ден.

— Но не и ако направим Скока! — хитро бе възразил Брекмайер. — Не и ако се стрелнем през хиперпространството към някое място на много светлинни години оттук.

— Ще ни отнеме половин ден да подготвим Скока и дори да смогнем, полицията ще вдигне на крак всички звездни системи.

— Не, Трент, не! — Ръката на стареца бе стиснала неговата в трескава възбуда. — Не всички звездни системи. Само около половин дузина, които са в непосредствена близост. Галактиката е огромна и през последните петдесет хиляди години колониите са загубили връзка една с друга.

Той говореше с увлечение. Галактиката сега наистина бе като първородната планета на човечеството (бяха я нарекли Земя) в праисторическите времена. Хората били пръснати по всички континенти, но всяка група познавала само най-близката околност.

— Ако направим Скока наслуки — бе обяснил Брекмайер, — можем да попаднем където и да е, дори на петдесет хиляди светлинни години оттук, и тогава ще ни намерят толкова, колкото могат да открият камъче в метеоритен поток.

Трент бе поклатил глава:

— Тогава и сами няма да се намерим. Няма да имаме и най-мъглява представа къде да търсим обитаема планета.

Брекмайер се бе огледал бързо. Наоколо нямаше никой, но гласът му все пак бе преминал в шепот:

— Тридесет години аз събирах данни за всяка обитаема планета в Галактиката. Проучих всички стари документи. Пропътувах хиляди светлинни години, повече от който и да е космически пилот. И сега местонахождението на всяка обитаема планета се намира в паметта на най-добрата изчислителна машина в света.

Трент бе свил учтиво вежди.

— Аз проектирам компютри — бе продължил Брекмайер — и притежавам най-добрия. В него съм заложил и точното местоположение на всяка светла звезда от Галактиката, на всяка звезда от спектралните класове F, B, A и O. Щом извършим Скока, машината ще заснеме стереоскопично околното небе и ще сравни резултатите с картата на Галактиката, която е заложена в нея. Намери ли съответствуващия образ, а рано или късно тя ще го намери, мястото на кораба вече ще бъде известно и с втори Скок той автоматично ще бъде прехвърлен в околностите на най-близката населена планета.

— Звучи твърде сложно.

— Не може да се преработи. Толкова години съм работил върху това, че вече не може да се преработи. Остават ми още десетина години да бъда милионер. Но ти си млад; ти ще бъдеш милионер много по-дълго.

— Когато Скачаш наслуки, можеш да попаднеш в центъра на някоя звезда.

— Шансът е едно на сто трилиона, Трент. Можем да попаднем и толкова далеч от всяка светла звезда, че компютърът да не може да открие нищо съответствуващо на програмата му. Можем да открием, че сме Скочили само на една-две светлинни години и полицията да е по петите ни. Но шансовете за това са още по-малки. Ако искаш да се тревожиш, тревожи се, че може да умреш от сърдечен удар в момента на старта. Тези шансове са доста по-големи.

— Вие можете да се тревожите, мистър Брекмайер, вие сте по-стар.

Брекмайер бе вдигнал рамене:

— С мен, без мен — все толкова. Машината ще извърши всичко автоматично.

Трент бе кимнал и бе запомнил това. Веднъж в полунощ, когато корабът беше готов и Брекмайер пристигна с едно куфарче с крилиум (не бе срещнал трудности, защото бе вътрешен човек), Трент взе куфарчето с едната си ръка, а с другата замахна бързо и сигурно.

Ножът все още бе най-доброто оръжие — бърз като молекулярния деполяризатор, също толкова сигурен и много по-безшумен. Трент остави там и ножа, и тялото — целите покрити с отпечатъци. Какво от това? Нямаше да могат да го хванат.

Сега, дълбоко в Космоса, преследван от полицията, той почувствува натрупващото се напрежение, което винаги предхождаше Скока. Никой психолог не бе успял да го обясни, но всеки опитен пилот знаеше какво представлява то.

Трент почувствува едно моментно усещане за преобръщане, докато корабът и самият той в един момент без време и без пространство се превърнаха в нещо без материя и без енергия, а след това изведнъж се озова в съвсем друга част на Галактиката.

Трент се усмихна. Все още беше жив. Нямаше нито една звезда съвсем наблизо, но имаше хиляди звезди достатъчно наблизо. Небето бе пълно със звезди и картината беше толкова различна от познатата му, че той инстинктивно разбра, че Скокът го бе отвел достатъчно далече. Някои от тия звезди трябваше да са от спектралния клас F и дори по-светли. Компютърът щеше да направи хубава снимка за сравнение. Нямаше да чака много.

Той се облегна удобно назад и се загледа в звездната светлина, докато корабът бавно се въртеше около себе си. Появи се една ярка звезда, много ярка. Не изглеждаше да е на повече от една-две светлинни години и професионалният усет му подсказваше, че е доста гореща, хубава и гореща. Компютърът щеше да я използува като основа и да сравни звездната картина около нея. Още един път си помисли, че няма да чака дълго.

Но работата някак се проточи. Минаха минути, после час. А машината все потракваше и лампичките й светваха.

Трент вече започна да се безпокои. Защо не намираше необходимата картина? Звездната картина трябваше да е там. Брекмайер беше му показал плодовете на многогодишния си труд. Той не би могъл да пропусне някоя звезда или да сбърка мястото.

Вярно, че звездите се раждат и умират и се преместват в пространството. Но тези промени са бавни. Дори след милион години звездните карти, които бе съставил Брекмайер, няма…

Внезапна паника обхвана Трент. Не! Не можеше да бъде! Шансовете за това бяха дори по-малки от тези да попадне във вътрешността на някоя звезда.

Той изчака, докато звездата се появи отново, и с треперещи ръце я докара във фокуса на телескопа. Постави максимално увеличение и видя около блестящата светлина на звездата прословутата мъгла от турбулентни газове.

Беше нова!

От неясната мрачина звездата беше изгряла, блестяща и светла, може би само преди месец. От спектрален клас, твърде нисък, за да бъде взет под внимание от машината, тя бе израснала и бе станала по-ярка от всички други звезди на този небосклон.

Но Новата, която съществуваше в пространството, не съществуваше в паметта на машината, която Брекмайер бе създал. Тя не бе съществувала, когато Брекмайер бе събирал своите данни — поне не като ярка, светеща звезда.

— Не я гледай! — крещеше Трент. — Не й обръщай внимание!

Но той говореше на автомат, който не го слушаше, а продължаваше да сравнява звездната картина с център, новата звезда със своите звездни картини. И като не я намираше, продължаваше да сравнява, и да сравнява, и да сравнява, и щеше да продължава, докато му стигнеха запасите от енергия.

Запасите от въздух щяха да свършат много по-бързо. Животът на Трент щеше да свърши много по-бързо.

Безпомощен Трент се отпусна в креслото си, втренчен в подигравателната звездна светлина. Започваше неговото дълго и мъчително очакване на смъртта.

Само ако бе запазил ножа…