Кир Буличов
Превъплъщението на Гаврилов

Пенсионерът Николай Иванович Ложкин се връщаше в къщи с автобуса. Идваше отдалеч и искаше да поразмисли върху някои теми. Трябва да отбележим, че в този ден ревматизмът му го измъчваше и поради това беше склонен към печални размисли.

Автобусът беше препълнен. Ложкин стоеше на пътечката, а пред него седеше юноша в спортни дрехи, четеше книга за Щирлиц, а когато му омръзваше да чете, вдигаше поглед през прозореца към прелитащите пейзажи. Ложкин чувствуваше цялата несправедливост на ситуацията, но му бе някак неудобно да помоли: „Отстъпете ми мястото си.“ Никой не обича да признава, че вече не е млад.

Но ето че на следващата спирка се качи млада жена с бебе в ръце. Юношата явно я забеляза, защото откъсна поглед от пейзажа и отново се вдълбочи в книжката си.

Ложкин не издържа.

— Млади момко — рече той и побутна леко юношата по рамото.

Оня, без да вдига очи от редовете, помръдна плещи, сякаш да се избави от досадната ръка.

— Погледнете ме! — по-строго рече Ложкин.

— А за какво? — запита младежът, все още с поглед в книгата.

— Жена с дете стои права — съобщи му Ложкин.

— Седнете — възрастният мъж с бастун се надигна от съседното място.

— О, моля ви, недейте! — възрази жената, когато видя, че той е с протеза. — Мога и права да постоя.

Юношата сви краката си, за да даде възможност на инвалида да излезе и продължи да чете книгата с такова увлечение, сякаш лижеше мед от страниците й.

Изведнаж прозвуча глас:

— Я чакайте, това не се върши така.

Към юношата се промъкна едър възрастен мъж, ловко се наведе, подхвана читателя под коленете и заедно с него слезе от автобуса. Младежът предпочете да замълчи и си даде вид, че продължава с интерес да чете за приключенията на Щирлиц, а пътниците се разсмяха.

Ложкин се прибра у дома си развълнуван и като срещна на двора съседа си Александър Грубин, се зарадва, че е намерил събеседник.

— Какво да направим? — запита той. — Докъде ще се стигне така?

Грубин беше известен в града изобретател, талантлив човек, може да се каже, златен талант. Когато изслуша драматичния разказ на стария Ложкин, той отначало се опита да го успокои.

— Може би юношата е бил толкова увлечен в книгата, че не е забелязал нищо наоколо си.

Ложкин отрицателно поклати глава.

От един прозорец в двора се носеше гръмка музика. Хлапакът Коля Гаврилов, който живееше в същата къща, бе надул магнетофона си. Трудно им бе да си чуят приказката — трябваше почти да крещят.

— Във всеки случай — рече Грубин, — този юноша е бил изключение. Такива като него са малцина.

— Ами, достатъчно се срешат още — не се съгласяваше Ложкин. — И трябва да се направи нещо с тях.

— Но какво? Нима все на ръце ще ги изнасяме?

— Изобрети нещичко, Саша! Имаш достатъчно талант!

— За да се изобрети, трябва да има техническо задание — отвърна му Грубин. — Можеш ля да го съставиш?

— Ще си помисля… — отвърна Ложкин и забърза към къщи.

На другия ден той занесе на Грубин ето такъв документ:

Техническо задание

Встъпление: За съжаление сред нашата младеж все още се срещат отделни случаи на хулиганство, лудории и неуважение към възрастните и жените. Съществуващите досега методи не дават универсален ефект. Допускам, че борбата срещу тези прояви трябва да се води на равнището на условните рефлекси, както ни учеше академик Павлов.

Задание: Да се създаде прибор — лек, който да не стеснява движенията и да може да се прикрепя към младежа. Този прибор трябва да реагира в транспортните средства при приближаване то на възрастен човек или жена и да заставя младежа да им отстъпи мястото си. Трябва да улавя грубите думи и изрази и ако те бъдат произнесени, да наказва. Приборът трябва да наказва младежа и ако последният не се отнася дружески към девойките. И най-сетне приборът трябва да предизвиква желание у младежа да помага, когато другите се трудят.

Грубин дълго чете и препрочита техническото задание, а после рече:

— Ела пак след една седмица.

След седмина Грубин показа на Ложкин вече готовия прибор.

— Какво, ще работи ли?

— Напълно отговаря на заданието. Захранва се от батерии за джобно фенерче. Но сега ще трябва да намерим и доброволец.

В този момент край прозореца се мярна Коля Гаврилов, типичен младеж с всичките му добри и лоши черти. Той учеше в техникума. На рамото му висеше транзистор, а по лицето му бе изписано явното нежелание да се труди.

— Ето го! — възкликна Ложкин и се спусна към двора. — Ето човека, нужен на науката! Коля! — спря той младежа. — Не би ли искал да участвуваш в изпитанието?

— Какво ще изпитвате?

— Прибор за превъзпитаване на младото поколение.

— За мен не се отнася — рече Коля. — И така от сутрин до вечер ме възпитават: в къщи — мама, в училище — преподавателите, а в промеждутъците — всички, които не ги мързи.

— Стой! — възкликна Грубин. Като всеки изобретател той беше нетърпелив да изпита прибора си. — Какво ти се ще? — обърна се той към Коля. — Сладолед? Джебни пари?

— Трябват ми нови касети за магнитофона.

— Отлично.

— И още три рубли ми трябват.

— Условията се приемат — заяви Грубин. — Ела в стаята ми да поставим апаратурата.

Когато прикрепиха към разни части на тялото му датчиците и окачиха като значка на петлицата му мъничък фотоелемент, Грубин рече на младежа:

— Можем да започнем. Само те предупреждавам: не се опитвай да сваляш от себе си датчиците и проводниците — няма да успееш. Само ще се изподраскаш.

— Че аз да не съм глупак — възмути се Гаврилов. — За такъв хонорар всеки ще се съгласи. Сега къде да ида?

— Днес е събота — каза Грубин. — Вземи автобуса до плажа.

— А вие?

— За нас изобщо забрави.

Коля побутна фотоелемента, включи транзистора си и се упъти към автобусната спирка. Ложкин и Грубин го последваха на известно разстояние.

В автобуса Гаврилов се втурна напред и седна на едно свободно място. Грубин и Ложкин застанаха на задната платформа, като не изпускаха Коля от очи. Между седалките се появи старица с мрежа в ръка и се приближи до младежа. Коля изведнъж подскочи, напусна седалката и замря в неудобна поза.

— На какъв принцип работи? — шепнешком запита Ложкин.

— Фотоелементът включва веригата и щом старицата се приближи на критичното разстояние, Коля получава удар от ток в долната част на гърба си. Безопасно, но болезнено.

Гаврилов вече се промъкваше към изобретателя.

— Вие какво? — обидено попита той. — Издевателствувате над мене ли?

— Че какво се е случило? — невинно го запита Грубин.

— Раздруса ме електрически ток!

— И правилно. Трябва да отстъпваш мястото си на по-стари. Не си ли чувал това правило?

— От де на къде? — възмути се Гаврилов. — Мене ми остават още десет спирки, а тя ще слезне ей сега на пазара.

— Но тя е по-възрастна — лаконично забеляза Ложкин. — И при това жена.

— Ако се отказваш от изпитанието — предложи му Грубин, — тогава да вървим обратно.

— А какво трябва да правя, за да не ме удря токът?

— Просто да се държиш достойно и дори благородно.

Коля помисли малко и заяви:

— Ще се опитам.

До плажа достигнаха без приключения. Макар че в автобуса се освободиха места, младежът вече не седна, за да не рискува.

Времето беше хладно, още никой не се къпеше, но имаше доста народ по пясъка.

— Коля — закрещяха момчета от неговия техникум. — Ела при нас!

Коля забърза към другарите си, но по пътя му се оказа възрастен мъж, който бе спрял там. Коля се блъсна в него, но щом произнесе първата неуважителна дума, замря на място с израз на крайно отчаяние.

— Какво става с него? — запита Ложкин.

— Влезе в действие малък камшик — отвърна Грубин. — Щом заработи микрофонът, който е уловил думи, нередни в едно културно общество, камшикът влиза в действие.

Гаврилов вече бързаше към изобретателя.

— Слушайте! — викна той. — Нали вече не съм в автобуса? Защо ме биете?

— А ти помниш ли какво каза на мъжа?

— Че аз дори не успях да му го кажа…

— Но щеше да успееш ако приборът не реагираше, нали? Да се връщаме ли в къщи?

— Ще потърпя още малко.

В този момент Коля видя минаващата край него Светлана, която живееше в съседната до тях къща.

— Здравей! — кимна Светлана.

Гаврилов не отговори.

— Защо не ме поздравяваш?

— Сама знаеш.

— Обиден ли си ми? Но вчера се готвех за контролното и не можех да дойда на киното.

— Аха, не можеше, така ли? Тогава чуй какво ще ти кажа…

Но Коля не успя нищо да й каже, защото внезапно зад тила му се протегна мъничка каучукова ръчичка и го плясна, както трябва, по бузата, а после моментално се прибра на мястото си.

Гаврилов се хвана за удареното място.

— Тъй ти се пада — заяви Светлана, без дори да се усмихне. — Смятай, че това беше моята ръка.

— Ама аз не успях и дума да й кажа! — развика се Коля на Ложкин. — Дори не успях, а вие вече биете. Не ми трябват вашите рубли! Да си вървим в къщи! Това не бива, онова е забранено, за туй бият! Че това живот ли е?

— А може би ще изтърпиш още малко, а? — запита го Ложкин. — Скоро у теб ще се изработят условни рефлекси.

— Вие си го окачете и търпете! — заяви Гаврилов — Има ги едни такива…

Естествено, той не доизказа какви такива ги има, защото подскочи на мястото си и се опита да смъкне от себе си датчиците и проводниците. Но нищо не излезе и тогава със сълзи на очи Коля хукна към брега.

Изобретателите го достигнаха чак към края на градския парк, където се провеждаше градският съботник.

Гаврилов вече не тичаше наникъде. Той мъкнеше сноп фиданки, после внимателно ги постави до линията на ямите, взе една свободна лопата и започна да помага на онези, които копаеха ями за дръвчетата. Лицето му беше зачервено, по бузите му се стичаха сълзи, но работеше с ентусиазъм, поне три пъти по-бързо от останалите.

— Какво става? — удиви се Ложкин.

— Приборът действува — усмихна се Грубин. — Нали искаше при вида на работещи хора изобретението ми да заставя подопитния да взема участие в работата им. Когато Гаврилов е минал край момчетата, са се включили ремъците, мускулите започват да се свиват в полезно направление. Дори и да не иска, не може да не работи. Хайде да се прибираме, без да му се месим. Коля ще намери пътя за дома и без нас.

Младежът се завърна чак вечерта. Вървеше едва-едва, краката не го държаха. Грубин го повика през прозореца:

— Поработи ли?

Гаврилов зина да отвърне, но се сети и замълча. Само приближи и мълчаливо, със знаци помоли: „Снемете от мене тоя апарат-мъчител.“

Освобождаването от изправителния прибор отне пет минути. Грубин намаза с вазелин местата, където бяха прикрепени датчиците, и рече:

— Обличай се, Коля, сега ще ти дам парите за касетите.

Коля се облече мълчаливо. Дори не ругаеше и не се сърдеше, сякаш се боеше, че мирно лежащият на масата прибор пак би могъл да го накаже на равнището на условните рефлекси.

* * *

Когато на другата сутрин Грубин се събуди и отвори прозореца, видя, че Коля седеше на скамейката с книжка в ръка.

— Имам една молба към вас — вдигна глава той.

— Кажи.

— Ще правите ли и днес опити? Може би ще искате да ме включите отново към вашата система, а?

— Пари ли ти трябват? Само че аз съм пред заплата, нали разбираш, малко ми е трудничко. До три рубли може, но ако става дума за още касети…

— Погрешно ме разбрахте! Аз съм съгласен безплатно. След малко отивам на среща, а после имам и друга лична работа. А пък още не съм много уверен в себе си.

— Е, тогава ела да те включа — съгласи се Грубин. — Само да не се оплакваш.

— Да не мислите, че аз… — Коля Гаврилов секна, замълча. После завърши. — По-бързо го включвайте. Твърде много се нуждая от условни рефлекси.