Мачей Кучински
Вечните

То ни забавляваше много. Слабичко и крехко, то едва ни стигаше до кръста. Но пък какъв неизчерпаем запас от енергия притежаваше! Можеше с часове да ходи след някой от нас и непрекъснато да говори за Земята.

Още тогава, когато, сочейки се с пръст в гърдите, то за пръв път произнесе „човек“, Букст го нарече „Човече“. Букст страшно искаше да го погали, но човечето му се стори твърде нежно и тънко. Недоумявахме благодарение на какво чудо това немощно телце е могло да понесе толкова неща! Никой не изразяваше нетърпение, когато човечето, подскачайки, тичаше в крак след нас из целия кораб и бърбореше ли бърбореше за единственото нещо, което изцяло изпълваше главичката му.

Бяхме прибрали ракетката му някъде между Атрац и Генах и в първия момент никой не подозираше, че в нея има живо същество. Докато разстоянието беше голямо, а това нещо, открито от нашия телевизионен тактор, приличаше на капка, движеща се върху звездния фон, ние го смятахме за обикновен отломък мъртва материя, може би част от някаква конструкция. Едва по-късно увеличените снимки показаха, че пред нас се намира аеродинамично, вретеновидно, нелишено от примитивна целесъобразност херметично затворено тяло. Кораб? По-скоро файтон… Но тези негови миниатюрни размери!

Реши се да го приемем на борда. Маневри, промяна на курса, спиране. Трябваше да сдържаме любопитството си.

Обаче настъпи моментът, когато черупчицата легна на стенда в централната лаборатория, а ние стояхме наоколо, без още да знаем какво ще намерим в нея. Някой от най-нетърпеливите забеляза, че няма да е лошо да разрежем корабчето с магнитим. За щастие останалите се противопоставиха. Чувствувахме, че имаме работа с нещо съвсем непознато. Започнахме с рентгеноскопия и анализ на отделните слоеве, които почти веднага показаха наличие на неподвижен организъм.

Ние го извадихме, по-точно го измъкнахме като насекомо от пашкул, но познанията ни за произхода му не се придвижиха дори на крачка. То ни се стори мъртво и студено. Дължи завръщането си към живота на Хекс, който откри, че това не е физическа смърт, и успя да премахне летаргичното състояние.

Още дълго време се отбивахме в залата, където неподвижното същество постепенно променяше сивозелената си окраска с кървавочервения цвят на живота. После червенината отстъпи място на по-блед оттенък. В организма се възстановяваха нормалните функции на обмяната и окисляването. Тогава започна и пробуждането на съзнанието и човечето за пръв път размърда устни. Отначало звуковете бяха неразбираеми, обаче автоматите ги записаха. Най-после, много преди да отвори за пръв път очи, от устата му се изля поток от думи. След като бяха подложени на прост анализ, те ни дадоха възможност да разберем почти всичко.

После? После то ходеше след нас, досаждаше на всички и принуждаваше да го слушат. То дори не питаше как сме го спасили, не се учудваше на външния ни вид, не обръщаше внимание на уредите. Нищо не го интересуваше. Само Земята… Напразно Букст в стремежа си да откъсне човечето от вечната тема се опитваше да го научи на нещо. Всичко беше безполезно, Човечето млъкваше за секунда и започваше своето неизменно: „А при нас, на Земята…“

То постигна своето: слушахме го.

Какво ли не отглеждаха на корабите по онова време! Сега и ние си имахме човече. То чуруликаше за някакви си треви, които стигат до коленете, за нещо, което наричаше потоци, в които може да се види блясък на пъстърва. То тичаше след някого от нас, без да успее да го догони с късичките си крачета, и високо разказваше за неизвестна за нас дъга и че преди разсъмване мъгла покрива полята. Но това беше само начало, фон, на който то рисуваше картини от желязо, бетон и стъкло. Ръце на подземни кранове се издигаха към небето, окови на кесони опасваха морета, блестящи куполи покриваха градове…

— Хекс — попитах аз доктора, — наред ли е всичко при него? Надявам се, че разбираш какво имам предвид.

— Естествено — разсмя се Хекс. — То е здраво и нормално. Изглежда, че те са си такива.

Но, разбира се, ние истински го обичахме и то дори ни стана нещо като талисман. Всички се радвахме с неговата радост, когато Ръководителят съобщи, че променяме курса си и летим към Земята. Човечето пребледня, клепачите му затрептяха, то отново почервеня и изигра някакъв безумен танц. А пък ние не заради него се бяхме отклонили от предишния си курс. Това беше изследователска експедиция и ни интересуваха всякакви същества, независимо къде са открити. Равнището на развитието им нямаше значение, въпреки, че ако се съди по дърдоренето на човечето, именно високоразвитите му съотечественици бяха длъжни да ни „просветят“.

То отсъствуваше от Земята три хиляди години. То знаеше това: не криехме резултатите от изследванията на ракетката му. Прие това спокойно, дори безразлично. Но твърде много го възбуждаше надеждата за връщане, за да може да мисли за промените, които несъмнено са станали на Земята. То дотолкова бе сигурно, че ще завари всичко малко променено, но познато и близко, че никой от нас не се решаваше да го предпази от разочарование. То се радваше на изумлението, което ще предизвика неочакваното му връщане. Смятали са го за загинал. Според твърдението му, то е станало жертва на пробен — можем да му съчувствуваме! — полет. То беше в състояние на летаргия. Неговата управлявана от Земята ракетка е трябвало да бъде автоматично приземена на ракетодрома. „Изглежда — казваше ни то, — че нещо се е повредило и не са успели да върнат кораба.“

Когато го слушахме, ние си разменяхме разбиращи погледи. Самият му рейс в тая черупка през половината Галактика изглеждаше истинско чудо.

Не беше сложно да се намери Земята. Само в първия момент изпитахме известно смущение, когато човечето започна да изброява звездите, които се виждат от неговата планета, и да ни обяснява координатите им. Уви, названията им не ни говореха нищо. Но след като ни нарисува, както можа, Галактиката и сложи на рисунката Слънцето, Акст сравни ескиза с нашите карти и всичко стана ясно. Човечето не ни даваше мира, а от минутата, когато телевизионият тактор за пръв път хвана светлината на неговото Слънце, то стана просто невменяемо.

— Преди кацането ще те вържем! — шегувахме се ние, а то веднага ни задаваше някакъв въпрос от рода на:

— Как мислите, дали вече са ликвидирани ледовете на полюсите?

Въпреки горещите увещания на човечето корабът да кацне на Земята с целия си екипаж, което, според уверенията му, трябваше да предизвика най-голяма радост сред земните жители, ние спряхме по-встрани. Беше решено да се изпратят разузнавачи на планетата. Освен човечето трябваше да отлетят Букст и Соукс, но Соукс не можеше да прекъсне някакви си там свои опити и жребият се падна на мене.

В момента на старта на кораба цареше известно напрежение: не съществуваше пълна увереност, че ще ни приемат добре. Не успяхме да се свържем със Земята и смятахме, че там не разбират сигналите ни. Но хората можеха да заемат и изчаквателна позиция. Нещо от нашето настроение се предаде и на човечето. Букст го хвана за гърба и го сложи на предварително облицованото с антигравитатор място.

По време на полета човечето мълчеше. Впрочем ускорението беше колосално, въпреки че го бяхме регулирали, съобразявайки се с възможностите на човечето. То лежеше, притиснато в креслото, като от време на време губеше съзнание. Трябваше да кацнем колкото може по-скоро, без да направим кръг около планетата.

Ние с Букст почакахме до отворения люк, докато човечето се спусне по стръмните стъпала на стълбата — то трябваше първо да стъпи на планетата си. Това беше наградата, че направи по-поносимо еднообразното ни пътешествие.

То хвърли шлема си, свали комбинезона, направи няколко крачки, спъна се, впрочем може би краката му се подкосиха, във всеки случай то падна на колене, после легна по очи на тревата.

Тревата действително беше висока. При всяко движение от нея излитаха фонтани от цвърчащи същества. Вятърът леко полюшваше стъблата и тогава човечето, което през цялото време тичаше най-отпред, се спираше и с пълни гърди вдишваше въздуха, пълен с аромати, за които ние, затворени в скафандрите, нямахме ни най-малка представа. Приятно беше да гледаме как се съживи то, когато се озова в привична обстановка. Уви, дори в изключителните условия на питомник то никога не би могло да се почувствува така.

— Зад този хълм — викаше то — ще видим къщи! Уверявам ви! В Европа сме, а тук живее дяволски много народ!…

Ние с Букст оправихме дръжките на оръжието — всичко можеше да се случи — и тръгнахме след човечето към върха на хълма, от който се откриваше широка панорама… на все същите нагрети треви, отдалечени хълмове, малки купчини дървета и така до хоризонта. Човечето спря — по характерното движение на ноздрите и тежко повдигащите се гърди видяхме колко е уморено.

— Тук нещо се е променило — каза то. — Няма ли да се приближим малко? Не съм силен в ходенето, напоследък…

Летяхме ниско, готови да се спуснем веднага щом се появи град. Нито една подробност не убягна от вниманието ни. Но под нас, както и преди, продължаваха да се зеленеят треви, храсталаци, гори, виждаха се прорязаните скални масиви на планините. Под нас преминаваше белотата на снега и синевата на ледените езера. А човечето все още не даваше знак да кацнем. Прилепнало до визьора, то непрекъснато назоваваше реки и езера. Не се съмнявахме, че познава този район като петте си пръста, но всякъде, където според думите му трябваше да има град, язовир или път, ние не можехме да открием нищо друго освен създаденото от природата.

А човечето ни гледаше недоумяващо със странните си очи, покрити с мигащи парченца кожа, които винаги толкова ни разсмиваха. То отново се натъжи и потъна в мълчание. Страхувахме се, че ще имаме главоболия с храненето му. Виждаше се, че то не проумява нищо и че за него имат значение не толкова самите промени или причината за тях, колкото невъзможността да докаже на нас, чужденците, че действителността надминава онова, което то ни е разказвало за тукашната цивилизация. Струваше ми се, че то физически усещаше пълните ни уж с внимание и напрегнато очакване погледи, в които прозираше насмешка.

В края на краищата какво значение имаше за нас цялата тази история! Ние винаги можехме да отлетим за където искаме.

— Разбирам — с облекчение произнесе то. — Те са напуснали някои области и са се преселили в други, с по-добър климат! — То се усмихна, за да даде да се разбере, че всичко е наред и че не ще избегнем учудването си, когато видим какво са успели да направят.

— Тази част на континента — добави то след минута, — изглежда, е резерват.

То пак заприлича на себе си. Ние горещо се съгласявахме с него. Аз му дадох да дъвче нещо сладко — ние винаги гледахме да имаме нещичко в джобовете си. То много обичаше това. Минаваше час след час, прелетяхме почти над цялата планета — огромни континенти, плодородни равнини, слънчеви плата, — но никъде не открихме и следа от хора. Ставаше ясно, че дори тук някога да са съществували цивилизации, създали ракетката на човечето, то сега от всичко това не е останала и следа…

Впрочем не, имаше следа! Спуснахме се там, където човечето очакваше да намери огромен град. И този път то изскочи първо с надежда, която у него беше наистина неизчерпаема. Но това вече не беше човечето, което познавахме. Нещо в него се бе прекършило и ако то за няколко минути се оживяваше, това беше само слабо огънче в сравнение с предишната клада от енергия и ентусиазъм.

Под пласта от почва и корени открихме слой ронлива ръжда, а под нея — остатъци от бетон. Това вече беше нещо и можеше да се приеме, че някога е било огромен град. Букст погали човечето по гърба и каза:

— Всичко е наред, ти беше прав, тук трябва да е имало дяволски голям град…

— Дяволски голям, представям си го… — повторих аз след него.

— Нищо не си представяш! — прекъсна ме човечето. Раменете му потръпнаха, като че ли се отърсваше от докосването на Букст. Тропайки с крака, със свити юмруци, то хриптеше с бясна ненавист:

— Не! И вие двамата, и аз самият сбъркахме, ха-ха-ха… Аз ви излъгах, оставете ме на мира, дявол да го вземе! Тук не е имало нищо освен пясък: тези къщички от морска пяна, тези мостове от слама… Лъжех ви, че тук е имало някаква цивилизация…

То се отпусна на земята, мърморейки безсмислено. Забелязах, че Букст е сложил пръст върху спусъка на балона със сънотворен газ.

Бях до него, когато човечето отвори очи. Струваше ми се, че би трябвало да е забравило всичко, но веднага, като че ли двадесетчасовият сън не означаваше нищо, то ме сграбчи за комбинезона и тревожно попита:

— Взрив ли е било?

Неволно го погалих, но то дори не обърна внимание на това.

— Не! — отговорих аз. Ние вече знаехме резултатите от изследванията на Букст. Те бяха напуснали тази планета, отлитайки неизвестно къде. — Не е имало никакъв взрив. Обаче — добавих аз — три хиляди години е достатъчен срок, за да разруши…

То спусна парчетата кожа, зад които скриваше очите си, и аз млъкнах. Тогава то помоли да се опитаме да потърсим още веднъж.

Бяхме във въздуха, когато от високоговорителите долетя гласът на Варкс.

— Имам да ви съобщя нещо — каза той някак странно. — Дяволски глупава история. Имах връзка с базата: точно това е планетата, която сме напуснали, отправяйки се към Ал Тарфу… И… и — той заекна — много ви моля, момчета, престанете да се отнасяте снизходително към него, защото… защото може би галите пра-пра-прадядото си…

Слънцето надникна откъм хоризонта, утринен вятър размърда върхарите на дърветата. Отмествайки клоните, ние излязохме от храсталака. То вървеше отпред. Като гледах огромните му уши и козината по главата му, започнах да разбирам яда му. То не знаеше още нищо. Да намерим каквото и да е — това беше сега нашето задължение.

А след това ги видяхме. Незатулваните от нищо остриета на ръбовете прорязваха небето и всички ние бяхме толкова малки пред тях… Отначало в лъчите на слънцето те бяха червени, а след това — колкото се издигаше по-високо — се разгоряха до бяло. Вятърът ги загръщаше с откъснати от пустинята воали от сипкав прах. И сега ние разбрахме, че времето няма власт над тях, че само те единствени са преживели всичко тук.

— Сега виждате! — извика нашият прародител. — Вижте тези пирамиди. Сигурен съм, че никога дори не сте и сънували такова нещо.