Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разкази за Мултивак
Оригинално заглавие
The Last Question, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 24,25/1976 г.

История

  1. — Добавяне

Последният въпрос беше зададен за пръв път, полунашега на 21 май 2061 година, по времето, когато човечеството направи своя пръв скок в бъдещето. Ставаше дума за един бас на пет долара. Всичко стана така:

Александър Адел и Бертран Лупов бяха двама от верните привърженици на Мултивак. Те по-добре от всички знаеха какво се крие зад святкащото лице — лице, дълго няколко километра, на огромния компютър. Те имаха горе-долу обща идея за цялата схема на релетата и мрежите. Компютърът отдавна бе надраснал човешките представи за сложност.

Мултивак се регулираше сам. Това беше задължително, защото никой човек не би могъл да го регулира и поправи достатъчно бързо или поне сравнително точно.

Затова Адел и Лупов се грижеха за чудовищния великан съвсем повърхностно, дори небрежно и все пак това бе максимумът, който хората можеха да дадат на Мултивак. Те го захранваха с информация, подготвяха въпросите и превеждаха отговорите му.

Вече няколко десетилетия Мултивак помагаше на хората да строят космически кораби и да съставят маршрути, които позволиха на Човека да стъпи на Луната, на Марс и Венера, но отвъд тези граници бедните земни ресурси не можеха да захранят корабите. Дългите пътешествия се нуждаеха от твърде много енергия. Земята експлоатираше урана и въглищата си с все по-голяма ефективност, но запасите бяха твърде ограничени.

Междувременно Мултивак бавно се научаваше да отговаря на по-сложни въпроси и на 14 май 2061 година това, което беше само теория, се превърна във факт.

Енергията на Слънцето бе уловена, преобразувана и можеше да се използува направо от цялата планета. Земята изхвърли горящите въглища, разпадащия се уран и щракна ключето, свързано с една малка станция, която обикаляше около Земята на половината път до Луната. Цялата Земя черпеше енергия от невидимите слънчеви лъчи.

Изминалите седем дни не бяха достатъчни да заглъхне славата и възторгът. Адел и Лупов най-сетне успяха да се измъкнат от обществените си задължения и да се срещнат на спокойствие там, където никой не би помислил да ги търси — в пустеещите подземни камери, където бяха разположени секции от могъщото погребано тяло на Мултивак. Безработен, бездействуващ, докато сортираше информацията с мързеливи пощраквания, Мултивак също си бе заслужил почивката и двамата приятели разбираха това. Ето защо те първоначално нямаха намерение да го безпокоят.

Бяха си донесли нещо за пийване и единствената им грижа в момента беше да си починат малко в компанията на бутилката.

— Странно е, като си го помислиш — заговори Адел. По широкото му лице личаха бръчки на умора. Той бъркаше течността в чашката и парченцата лед лениво се преобръщаха. — Цялата енергия, която никога не ще можем да употребим, е съвсем безплатна. Достатъчно голяма, за да можем, ако искаме, да разтопим земята и пак няма да успеем да намалим запасите си от енергия. Толкова много енергия, че ще ни стигне завинаги и завинаги, и завинаги.

Лупов наведе глава встрани. С това движение той винаги показваше, че е на противното мнение, а сега искаше да застане на противната позиция отчасти защото на него се бе паднало да донесе леда и чашите.

— Не завинаги — възрази той.

— Е, по дяволите, почти завинаги. Докато угасне Слънцето, Бърт.

— Това не е завинаги.

— Добре, тогава милиарди и милиарди години. Може би двадесет милиарда. Доволен ли си?

Лупов прокара пръсти през оределите си коси, като че да се убеди, че има още останали, и отпи от чашата.

— Двадесет милиарда години не е завинаги.

— Е, за нашето време ще стигне.

— Въглищата и уранът също биха стигнали.

— Да, но сега бихме могли да включим всеки кораб към слънчевата централа и да го изпратим милиони пъти до Плутон и обратно, без дори да се загрижим за горивото. ТОВА не може да стане с въглища и уран. Питай Мултивак, ако не вярваш.

— Няма защо да питам Мултивак. Знам го и без това.

— Тогава престани да омаловажаваш онова, което стори за нас Мултивак — избухна Адел. — Той си свърши работата отлично.

— Че кой казва нещо друго. Аз само твърдя, че Слънцето няма да трае вечно. Това е всичко. Ние сме осигурени за двадесет милиарда години. А след това? — Лупов насочи леко разтреперания си пръст към приятеля си. — И не ми казвай, че тогава ще се превключим към друго слънце.

Известно време и двамата мълчаха. Адел лениво вдигаше от време на време чашката до устните си, а Лупов бе притворил очи. И двамата си почиваха.

Изведнъж Лупов рязко се надигна.

— Ти си мислиш, че когато нашето Слънце угасне, ще се превключим на друго, нали?

— Нищо не мисля.

— Мислиш! Лошото ти е, че имаш слаба логика. Ти си като оня, който, като завалял дъжд, се скрил под едно дърво. Не се разтревожил, разбираш ли, защото решил, че щом това дърво се намокри и прокапе, просто ще се премести под друго.

— Разбирам — вяло го прекъсна Адел. — Не ми крещи. Когато Слънцето угасне, ще угаснат и другите звезди.

— Точно така — успокои се малко Лупов. — Всичко е започнало с първоначалната космическа експлозия, каквато и да е била тя. И всичко ще свърши, когато звездите угаснат. Някои свършват по-рано от другите. Гигантите няма да изкарат повече от 100 000 000 години, Слънцето я изкара 20 милиарда, я не, джуджетата, колкото и да са дълготрайни, не им давам повече от 100 милиарда. Нека да са трилион години. След това всичко ще угасне. Енергията ще достигне максимума си и край.

— Ентропията ми е ясна — разсърди се Адел, който държеше на достойнството си.

— Нищо не знаеш.

— Знам поне колкото тебе.

— Тогава трябва да знаеш, че един ден всичко ще свърши.

— Добре. Кой казва друго?

— Ти, глупчо. Ти каза, че сега сме имали енергия завинаги. Ти каза „завинаги“.

Сега дойде ред на Адел да се заяжда.

— А може би и това ще се оправи един ден.

— Никога.

— Защо не? Някой ден.

— Никога.

— Питай Мултивак.

— ТИ питай Мултивак. На бас по пет долара, че това никога не ще може да стане.

Адел вече беше достатъчно пийнал, за да опита, и достатъчно трезвен, за да успее да подреди необходимите символи и операции във въпрос, който, изразен с думи, би звучал:

„КАК МОЖЕ ДА СЕ НАМАЛИ ЕНТРОПИЯТА ВЪВ ВСЕЛЕНАТА?“

Мултивак остана мъртъв и смълчан. Бавното светване на лампичките спря, далечното прощракване на релетата утихна.

Тогава, точно когато уплашените техници почувствуваха, че не могат вече да издържат напрежението, печатащото устройство изведнъж оживя. На лентата се появиха шест думи:

„НЯМА ДОСТАТЪЧНО ИНФОРМАЦИЯ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР“

— Изгоря ни басът — прошепна Лупов.

Двамата бързо излязоха.

На другата сутрин махмурлии, с натежнели глави и вкиснато настроение, двамата вече бяха забравили случката.

* * *

Жерод, Жеродина и Жеродети I и II съзерцаваха звездното небе на екрана, докато се извърши мигновен скок през хиперпространството. Изведнъж в центъра се появи и един ярък диск, който измести постоянната светлина на звездите.

— Това е X–23 — съобщи Жерод.

Малките Жеродети, и двете момичета, за пръв път минаваха през хиперпространството и все още бяха под впечатление на моментното чувство за пълно превръщане. После изведнъж се разкикотиха и започнаха да се гонят около майка си с викове:

— Стигнахме X–23, стигнахме X–23…

— Тихо, деца! — остро ги прекъсна Жеродина. — Сигурен ли си, Жерод?

— Как иначе — отвърна Жерод, като погледна нагоре към изпъкналата част на тавана, която минаваше по цялата дължина на кабината и изчезваше през стените от двете страни.

Жерод не знаеше нищо за този метален прът, освен че се нарича Микровак, че отговаря на въпроси и че освен това от него зависи дали корабът ще стигне до предварително зададената цел.

Жерод и семейството му трябваше само да чакат и да живеят в луксозното жилище на кораба.

Някой бе казал веднъж на Жерод, че АК на края на Микровак означава „Аналогов компютър“ на древен английски, но той вече почти бе забравил за това.

Очите на Жеродина овлажняха, докато се вглеждаше в екрана.

— Не знам какво ми е. Чувствувам се странно. Толкова далеч от Земята.

— Защо? — разсърди се Жерод. — Там нямахме нищо. А на X–23 ще имаме всичко. Няма да си сама. Няма да бъдем пионери. Там има вече около 1 000 000 жители. Нашите правнуци ще трябва да търсят нови светове, защото X–23 ще бъде пренаселена.

Той замълча за малко, после продължи:

— Знай, скъпа, ние сме щастливи, че компютрите откриха звездните пътешествия точно сега, когато имаме нужда от нови светове.

— Знам, знам — промълви печално Жеродина.

Жеродета I се обади гордо:

— Нашият Микровак е най-добрият Микровак в света!

— И аз мисля така — потвърди Жерод, като я погали по косата.

Чудесно бе да имаш собствен Микровак и Жерод беше горд, че е от това поколение. По времето на баща му единствените компютри бяха огромни машини, заемащи стотици квадратни километри. На всяка планета имаше по един. Наричаха ги планетарни АК. После молекулярните лампи заместиха транзисторите. Сега най-големият планетарен АК можеше да се побере в половин космически кораб.

Настроението на Жерод се повиши при мисълта, че собственият му Микровак е много по-сложен от древния и примитивен Мултивак, който пръв бе укротил Слънцето, и почти толкова сложен, колкото земният планетарен АК (най-големият), който пръв бе решил задачата за хиперпространствените пътешествия и бе открил пътя към звездите.

— Толкова много звезди, толкова много планети — въздъхна Жеродина, погълната от собствените си мисли. — Предполагам, че хората винаги ще завладяват нови планети.

— Не вечно — засмя се Жерод. — Всичко това ще спре някой ден, но чак след милиарди години. Дори звездите ще угаснат. Ентропията трябва да расте.

— Какво е ентропия, татко? — изписка Жеродета II.

— Ентропията, мое сладко момиче, е термин, който означава степента на изтощаване на Вселената. Всичко се изтощава, както батерийките на твоето роботче, нали помниш?

— А не може ли да се сложат нови батерийки? Както на роботчето ми.

— Звездите СА батерии, миличка. Угаснат ли веднъж, няма да има повече батерии.

Жеродета I изведнъж се разплака:

— Не им давай, татко! Не давай на звездите да угаснат!

— Виждаш ли какво правиш — прошепна сърдито Жеродина.

— Откъде да знам, че ще се уплашат? — отвърна й полугласно Жерод.

— Накарай Микровак — ридаеше Жеродина I, — накарай го да включи пак звездите.

— Хайде — съгласи се Жеродина, — това ще ги успокои.

Жеродета II също бе започнала да плаче.

Жерод вдигна безпомощно рамене.

— Добре. Добре, деца. Ще попитам Микровак. Не се тревожете, той ще ни каже.

И той запита Микровак, като добави бързо:

— Напечатай отговора.

Жерод откъсна лентата и весело рече:

— Виждате ли, Микровак казва, че ще се погрижи за всичко, когато му дойде времето. Така че няма за какво да се безпокоите.

Жеродина завърши разговора:

— А сега, деца, е вече време за сън. Скоро ще бъдем в новия дом.

Преди да я унищожи, Жерод прочете още веднъж лентата:

„НЯМА ДОСТАТЪЧНО ИНФОРМАЦИЯ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР“

Той я смачка и погледна в екрана. X–23 беше точно пред него.

* * *

VI–23Х от Ламет погледна замислено в черните глъбини на триизмерната карта на Галактиката и проговори:

— Не е ли смешно да бъдем толкова загрижени по този въпрос?

МК–171 от Нирон поклати глава:

— Страхувам се, че не. Знаеш, че при този темп на нарастване на населението след пет години още Галактиката ще се напълни.

И двамата изглеждаха около двадесетгодишни. Бяха високи, с прекрасно телосложение.

— И все пак — отвърна му VI–23Х, — колебая се дали да представя един толкова песимистичен доклад пред Галактичния съвет.

— Непременно! Поразмърдай ги малко! Трябва да ги раздвижим.

VI–23Х въздъхна:

— Вселената е безкрайна. Има още стотици милиарди галактики за заемане. Дори и повече.

— Стотици милиарди не е безкрайност, а и те непрекъснато намаляват. Пресметни! Преди 20 000 години човечеството реши въпроса за използуването на слънчевата енергия и няколко века по-късно междузвездните пътешествия станаха реалност. На човечеството бяха необходими 1 000 000 години, за да запълни един малък свят, а след това само 150 000 години — за останалата част от Галактиката. Сега населението се удвоява всеки 10 години.

— Затова можем да благодарим на безсмъртието — прекъсна го VI–23Х.

— Точно така. Открихме безсмъртието и сега трябва да го имаме винаги предвид. Признавам, че то си има у своите лоши страни. Галактическият АК реши много наши проблеми, но когато реши задачата за премахването на старостта и смъртта, той обърка всичко останало.

— Въпреки това ти не би искал да умреш, нали?

— Не, разбира се! — остро го пресече МК–171. После изведнъж гласът му се смекчи. — Поне още не. Не съм достатъчно стар. Ти на колко години си?

— 223. А ти?

— Още нямам двеста. Но да се върнем на въпроса. Населението се удвоява всеки десет години. Когато тази Галактика се напълни, за следващата ще останат само 10 години. След още 10 ще заселим още 2 галактики. За сто години ще заемем 1000 галактики. След 1000 години ще сме населили 1 000 000 галактики. След 10 000 години — цялата позната Вселена. А после?

VI–23Х запита:

— А транспортирането? Още едно допълнително усложнение. Чудя се колко слънчеви единици ще са необходими, за да пренасяме цели галактики хора от едно място на друго.

— Съвсем вярно. Дори сега човечеството употребява по две слънчеви единици на година.

— И по-голямата част от тях се губи. В края на краищата само нашата Галактика излъчва по 1000 слънчеви единици на година, а ние използуваме само две от тях.

— Така е, но дори и при стопроцентова ефективност ние само отлагаме края. Нуждите ни от енергия растат в геометрична прогресия, дори по-бързо от населението. Енергията ни ще свърши, преди да се свършат галактиките.

— Тогава ще трябва да създадем звезди от междузвезден газ.

— От разпиляната топлина ли? — саркастично попита МК–171.

— Трябва да съществува някакъв начин да се намали ентропията. Да запитаме галактичния АК.

VI–23Х не го каза сериозно, но МК–171 извади от джоба си своя личен АК-контакт и го постави на масата пред себе си.

— Точно това съм решил да направя — заяви той. — Това е нещо, с което човечеството така или иначе ще трябва да се справи.

После се вгледа някак малко сърдито в миниатюрния АК-контакт. Той представляваше гладко кубче със страни 2 сантиметра и беше свързан през хиперпространството с огромния галактичен АК, който обслужваше цялото човечество.

МК–171 се замисли за миг дали някога в безсмъртния си живот ще успее да види галактичния АК. Той съществуваше на свой собствен малък свят, обкръжен от паяжина от силови линии. Вътре в тази паяжина се движеха субмезони, които бяха изместили старите смешни молекулярни лампи. Все пак се говореше, че галактичният АК е около 500 метра дълъг.

МК–171 внезапно запита своя АК-контакт:

— Може ли да се обърне ентропията?

VI–23Х го изгледа стреснат:

— Не бих дори помислял да го питам за това.

— Защо не?

— И двамата знаем, че ентропията не може да се намали. Не може да превърнеш дима обратно в дърво.

— На вашата малка планета имахте ли дървета? — полюбопитствува МК–171.

Гласът на галактичния АК ги накара да замлъкнат рязко. Гласът звучеше красив и нежен от малкия АК-контакт върху масата. Той произнесе:

„НЯМА ДОСТАТЪЧНО ИНФОРМАЦИЯ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР“

— Видя ли? — каза VI–23Х.

След това двамата мъже се върнаха на разговора си за доклада, който трябваше да представят пред галактичния съвет.

* * *

Умът на У’ обхвана новата Галактика почти без да обърне внимание на безбройните звездни фигури, които обсипваха небето. Тази Галактика той виждаше за пръв път. Щеше ли някога да види всичките? Толкова много и всяка със своя човешки товар. Товар, който беше почти излишна тежест. Все повече и повече. Все повече и повече същината на човечеството се разполагаше тук, в пространството.

Умовете, а не телата! Безсмъртните тела оставаха там, на планетите. Понякога се раздвижваха, но това се случваше все по-рядко. Много малко хора се раждаха, за да се присъединят към неимоверно могъщата система, но какво от това? И без туй имаше прекалено малко място във Вселената за нови хора.

У’ се събуди от своето съзерцание при срещата с невидимите нишки на друг мозък.

— Аз съм У’ — представи се У’. — А ти?

— Аз съм Д/I. От коя Галактика си?

— Наричаме я просто галактиката. А вие?

— И ние я наричаме така. Всички наричат изглежда своята галактика Галактиката и нищо повече. Защо пък не?

— Вярно. След като всички галактики са еднакви.

— Не всички. Човешкият род трябва да е произлязъл от някоя определена Галактика. Това я прави различна.

— Знаеш ли коя е тя? — запита У’.

— Не знам. Може би Вселенският АК ще знае.

— Да го запитаме ли? Заинтригуван съм.

Възприятията на У’ започнаха да се разширяват, докато самите галактики се свиваха и се свиваха в общи неясни очертания на звезди върху огромен фон. Стотици милиарди звезди с техните безсмъртни същества, с техния товар от интелекти, които свободно плуваха в пространството. И все пак една от тях беше единствена сред другите, защото това бе първата Галактика.

У’ беше обзет от любопитство да види тая Галактика и той извика:

— Вселенски АК! На коя Галактика се е зародил човешкият род?

Вселенският АК чу, защото на всяка планета, из цялото пространство той бе размножил своите рецептори и всички рецептори водеха към някаква неизвестна точка в пространството, където се намираше Вселенският АК.

У’ познаваше само един човек, чиято мисли бяха успели да проникнат в близост до АК и онзи разказваше, че видял само едно кълбо с диаметър около 50–60 сантиметра, което едва се забелязвало.

— Нима може това да е Вселенският АК? — бе запитал удивено У’.

— По-голямата му част е в хиперпространството — беше отговорът. — Не мога да си представя в каква форма е там.

И никой не можеше да си го представи, защото човекът отдавна бе престанал да взема участие в производството на която и да било част от АК. Всеки Вселенски АК проектираше и конструираше своя наследник. Всеки през времето на своето единмилионгодишно съществуване събираше необходимата информация, за да построи своя по-добър, по-сложен и по-способен наследник, за да влее в него собствената си индивидуалност и събраната информация.

Вселенският АК прекъсна блуждаещите разсъждения на У’ не с думи, а с насочване на мислите му. Той отведе мисълта на У’ през морета от галактики, докато една от тях не порасна така, че да проличат всички звезди.

До У’ достигна мисъл, безкрайно далечна и безпределно ясна: ТОВА Е ПЪРВАТА ГАЛАКТИКА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО.

Но и тази Галактика беше като всички други и У’ се опита да потисне разочарованието си. Д/I, чийто ум бе последвал другия, запита внезапно:

— А коя от тези звезди е звездата, на която се е зародило човечеството?

Вселенският АК отговори: ТЯ СЕ Е ПРЕВЪРНАЛА В НОВА. СЕГА Е БЯЛО ДЖУДЖЕ.

— А хората върху нея измряха ли? — стреснато се намеси У’, без дори да помисли.

Вселенският АК обясни:

— ЗА ТЕЛАТА ИМ, КАКТО СЕ ПОСТЪПВА В ПОДОБНИ СЛУЧАИ, БЕ КОНСТРУИРАН НОВ СВЯТ.

— Да, разбира се — съгласи се У’, но чувството за нещо невъзвратимо загубено го обхвана изведнъж. Умът му се освободи от мисълта за първата Галактика, той го остави да се върне обратно в безкрайната пустош между звездите. Той не желаеше вече никога да види тази Галактика.

Д/I го попита:

— Какво има?

— Звездите умират. Първата звезда на човечеството е мъртва.

— Всички звезди умират една по една. Защо не?

— Но когато звездите угаснат, телата ни ще умрат, и ние заедно с тях.

— Но това ще стане едва след милиарди години.

— Не искам да стане дори след милиарди години. Вселенски АК! Как можем да спрем угасването на звездите?

Д/I го прекъсна удивен:

— Ти го питаш как да се обърне ентропията?

Вселенският АК отговори:

— НЯМА ДОСТАТЪЧНО ИНФОРМАЦИЯ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.

Мислите на У’ отлетяха обратно в неговата Галактика. Той не си спомни вече за Д/I, чието тяло може би го чакаше в някоя Галактика на трилиони светлинни години оттук, или може би на съседната звезда. Това нямаше значение.

Нещастен, У’ започна да събира междузвезден водород, от който да си построи собствена звезда. Ако звездите ще умрат, все пак междувременно може да си построят нови.

* * *

Човекът разговаряше със себе си, защото всъщност Човекът беше един. Той се състоеше от трилиони, трилиони, трилиони тела без възраст, всяко на своето място, всяко лежеше спокойно, за всичко се грижеха безпогрешни автомати, докато умовете на всички се сливаха в едно неразложимо цяло.

Човекът каза:

— Вселената умира.

Човекът обходи с поглед мъждукащите галактики. Гигантските звезди бяха загинали отдавна. Почти всички звезди бяха бели джуджета, мъждукащи в очакване на края.

От междузвездния прах бяха построили нови звезди, но и те също угасваха.

Човекът каза:

— При внимателно използуване, както е заповядано от Космическия АК, енергията, която ни остава, ще стигне за милиарди години.

— Дори и така да е — каза Човекът, — някога и тя ще свърши. Както и да я пазим, както и да я експлоатираме, веднъж употребената енергия е загубена и не може да бъде върната обратно. Ентропията трябва да расте вечно до своя максимум.

Човекът каза:

— Не може ли да се обърне ентропията? Нека попитаме Космическия АК.

Космическият АК ги заобикаляше отвсякъде, но не в пространството. Нито един фрагмент от него не беше в пространството. Той изцяло бе в хиперпространството и бе направен от нещо, което не беше нито материя, нито енергия. Въпросът за формата и размерите му нямаше вече никакъв смисъл в обсега на човешкото въображение.

— Космически АК — попита Човекът, — как може да се обърне ентропията?

Космическият АК отговори:

— НЯМА ДОСТАТЪЧНО ИНФОРМАЦИЯ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.

Човекът заповяда:

— Събери достатъчно информация.

Космическият АК отговори:

— ЩЕ СЪБЕРА. СЪБИРАМ ВЕЧЕ СТО МИЛИАРДА ГОДИНИ. МОИТЕ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ И АЗ СМЕ ЧУВАЛИ ТОЗИ ВЪПРОС МНОГО ПЪТИ. ЦЯЛАТА ИНФОРМАЦИЯ, КОЯТО ИМАМ, ОСТАВА НЕДОСТАТЪЧНА.

— Ще дойде ли време, когато информацията ще бъде достатъчна, или въпросът е неразрешим при всички обстоятелства?

— НЯМА НЕРАЗРЕШИМИ ВЪПРОСИ.

— Кога ще имаш достатъчно информация, за да отговориш?

Космическият АК отвърна:

— НЯМА ДОСТАТЪЧНО ИНФОРМАЦИЯ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.

— Ще продължиш ли да работиш по този въпрос? — запита Човекът.

— ДА — отговори Космическият АК.

— Ще изчакаме — каза Човекът.

* * *

Звездите и галактиките угаснаха и изчезнаха и пространството стана непрогледно тъмно след 10 трилиона години живот.

Един по един, Човекът се сливаше с АК, всяко тяло губеше личността си по начин, който не беше загуба, а придобивка.

Последният човешки ум се спря преди сливането и попита:

— АК, това ли е краят? Не може ли този хаос да се превърне отново във Вселена?

АК отговори:

— НЯМА ДОСТАТЪЧНО ИНФОРМАЦИЯ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.

Последният човешки ум изчезна и остана само АК — при това в хиперпространството.

* * *

Материята и енергията бяха загинали заедно с пространството и времето. Дори АК съществуваше само заради последния въпрос, на който никога не бе могъл да отговори, още от времето, когато попийналият оператор преди 10 трилиона години беше го задал на компютъра, който имаше толкова общо с АК, колкото човек с Човека.

Всички други въпроси бяха получили своя отговор, но докато не отговореше и на този последен въпрос, АК не можеше да загине.

Цялата информация беше събрана. Нямаше нищо повече за събиране.

Но цялата събрана информация трябваше да бъде обработена до получаване на окончателния отговор.

Затова бе необходимо безкрайно много време.

Накрая АК разбра как да обърне посоката на ентропията.

Но нямаше на кого да отговори на последния въпрос. Нямаше значение. Отговорът щеше да се погрижи и за това.

Още един безкраен интервал АК обмисляше как да го извърши най-добре. Внимателно подготви програмата.

Съзнанието на АК възстанови в паметта си всичко, което някога беше Вселената, и огледа всичко, което сега беше хаос. Стъпка по стъпка всичко щеше да се оправи.

Край