Михаил Пухов
Всички цветя на Земята

В дъното на прохладния коридор до стълбата за горните етажи висеше табелка „Директор на института“. Чернов бутна вратата. През големия прозорец между пролуките на дърветата се открояваха и блестяха на фона на небето кубетата на старинен храм. Зад масата до прозореца седеше човек с розова риза и тъмни очила. Млад, красив, несимпатичен. Той неприветливо изгледа Чернов.

— Какво обичате?

— Търся директора.

— Какво обичате? — повтори мъжът.

Чернов със закъснение се сети, че в стаята имаше само една врата — тази, през която влезе.

— Вие ли сте директорът на института?

— Директора го няма. Ваканция е, няма никой. Лято, горещина, нали разбирате. Аз съм неговият заместник. Казвам се Буняк — представи се той, без да подаде ръка. — Какво обичате?

Чернов мълчеше.

— Седнете — каза Буняк.

Чернов се отпусна на креслото за посетители. Никакво дружелюбие не видя в лицето на Буняк.

— Постъпвате? — попита Буняк.

Чернов го гледаше, без да продума. Толкова млад, а вече заместник. Кариерист навярно. Впрочем сега всички изглеждат млади и кариеристи.

Буняк чакаше.

— Не — каза Чернов накрая. — Аз съм космонавт. Аз…

— Няма нужда. Аз и така знам всичко.

Буняк натисна клавиш и сега гледаше към невидим за Чернов екран.

— Чернов Анатолий Василевич, руснак, година на раждане 1996, професионален космонавт, напуснал Земята в 2020 година, върнал се преди месец. Вас вероятно ви предупредиха. Сега всеки носи със себе си биография.

— Но аз мислех, че това е просто номер. Комбинация от цифри и нищо повече.

— Вярно — усмихна се Буняк. — Прибори като този има поставени навсякъде. Той регистрира вашия номер и го предаде в Информария, където се съхраняват данните за всички жители на Земята. Но вие все пак сте дошли не да ви обяснявам това.

— Да — каза Чернов.

Буняк чакаше.

— Върнах се от тежък полет — каза Чернов. — През това време на Земята са изминали 200 години. Тези, които ни изпращаха, са мъртви.

— Ясно — каза Буняк.

— След завръщането ме изпратиха в специален център. Четоха ми лекции за техническия напредък на човечеството.

— Ясно — каза Буняк. — Според мен, винаги правят така.

— От лекциите научих, че съвременната наука може много неща, каквито не сме и сънували.

— Нищо чудно — кимна Буняк. — Цели два века.

— Разбрах, че даже в областта на медицината е постигнат значителен прогрес. Ракът е победен. Няма неизлечими болести. Науката е пред прага на проблемата за безсмъртие.

Буняк кимна.

— Научих също, че е открит начин за съживяване на мъртвите.

Буняк мълчеше, криейки очи зад тъмните очила.

— Узнах, че с това се занимават тук, в института по реанимация — продължаваше Чернов. — Казват, че вие можете да възстановите живо същество по съвсем нищожни останки.

— Даже по вкаменена кост — каза Буняк. — Всяка клетка на организма съдържа информация за организма като цяло. По нашата методика процесът на реанимация се разпада на два етапа. Най-трудният е реанимацията на клетката. Вторият стадий е окончателното възстановяване на организма. Този етап изисква много време и енергия, но по принцип не е сложен. Първите мамути, едни от тези, които сега живеят в Антарктида, ние създадохме именно така.

Буняк млъкна. Известно време и Чернов мълча. Разговорът се отклоняваше. Чернов каза:

— Мамути. Не разбирам, Нима няма по-достойни обекти?…

— Какво имате предвид?

— Хората — уточни Чернов. — От лекциите разбрах, че вие съживявате само измрели чудовища. Това ме потресе много по-силно от самия факт. Или греша?

Буняк мълчеше.

— Върнах се само преди месец — продължаваше Чернов. — Много неща тук не ми харесват. Вероятно това е естествено. Но когато вие възкресявате мамути… Кажете, че съм ви разбрал неправилно, и аз ще си отида.

Буняк свали тъмните си очила. Очите му бяха изморени, съвсем не млади.

— Не, вие сте разбрали всичко правилно. Но за втория етап е необходимо колосално количество енергия.

— Повече, отколкото за едни мамут?…

— С мамутите беше просто — каза Буняк. — Предложиха ни да реанимираме няколко екземпляра — независимо какви. Самец и няколко самки. Хора — това е друго нещо. Разберете, съществуват морални проблеми, които нямат нищо общо с биологията.

Чернов мълчеше, вперил поглед към далечните кубета в прозореца зад гърба на събеседника си.

— С годините в клетките на живия организъм се натрупват необратими промени — продължаваше Буняк. — Възрастовата граница за човека, след която реанимацията е невъзможна, е около тридесет години. Ако смъртта е настъпила по късно, ние сме безсилни. Независимо от това остават милиарди кандидатури. И възниква проблемата избор.

Чернов мълчеше.

— Масовата реанимация е немислима поради енергетичните ограничения — продължаваше Буняк. — Другите варианти отпадат. Етическите проблеми са значително по-сложни от научните. Не мислете, че сте първият. Ние сме безсилни. Поставете се на мое място и ще разберете това.

— Не — каза Чернов. — Вие не знаете всичко за мен. Работата е там, че аз се върнах сам.

Буняк чакаше.

— Бяхме двама — продължаваше Чернов. — Полетът дотам продължи пет години. Планетата, около която кръжахме, беше обвита от отровна за нас атмосфера. Но на повърхността й мъждукаше примитивен живот. Това беше всичко, което успяхме да установим отгоре.

Буняк слушаше внимателно.

— Както и другите звездолети от първото поколение, така и нашият кораб не беше предназначен за кацане. На борда имахме десантна лодка — едноместна ракета с ограничени ресурси. Моят другар, както предвиждаше програмата на полета, се настани в ракетата и ние се разделихме. Както скоро стана ясно — завинаги.

Нещо в лицето на Буняк се промени.

— Вероятно сте се досетили, че ракетата претърпя авария. Но човекът се спаси. Той провеждаше заплануваните изследвания и ми предаваше резултатите. Когато потокът от информация секна и когато окончателно стана ясно, че е невъзможно да се ремонтира ракетата, ние се простихме и аз стартирах към Земята.

— А той…

— Да — кимна Чернов. — Да му помогна, аз, все едно, не можех. И на двамата ни се струваше, че е много важно да доставим на Земята сведенията за биосферата на планетата. Да, това беше най-важното.

Буняк не каза нищо.

— Ние служехме на Земята — продължи Чернов. — Не ми беше леко, но не можех да постъпя по друг начин. Сега, когато се намирам сред хора, които едва ли се интересуват от тази информация, аз гледам на всичко по друг начин. Но тогава ни се струваше, че това е единственото решение.

Буняк мълчеше.

— Сега аз гледам на всичко по друг начин — повтори Чернов. — Напълно възможно е още тогава той да е разбирал, че ще стане така. Просто се е преструвал заради мен. И това, че аз го изоставих…

— Недейте — каза Буняк. — Било ви е по-трудно. Той е бил обречен, вие сте били безсилен.

Чернов не отговори. Той гледаше през прозореца в пролуката между дърветата.

— По-трудно е за тези, които са безсилни — повтори Буняк. — Ние също сме безсилни.

— Не, не съм съгласен — каза Чернов накрая. — Разбрах всичко, но не съм съгласен. Действително човечеството с нищо не ни е задължено. За Земята моят другар е един от милиардите. Тъй да бъде. Но има и други.

— Кои?

— Нима са малко даровитите хора, живели на Земята през всички епохи — каза Чернов. — Хора, без които вашият свят нямаше да е същият?…

— Не забравяйте възрастовата граница — предупреди Буняк. — Не по-възрастни от тридесет години.

— Все едно. Лермонтов, Галоа… Такива има много.

— Да — съгласи се Буняк. — Там е въпросът.

— Не — каза Чернов. — Все пак те могат да се преброят на пръсти. Въпросът не е в това, колко са. Но вие… Вие… — Чернов се запъна, думите бяха на езика му, но не се реши да ги произнесе отведнъж. — Вие нищо не помните!…

Буняк не отговори веднага. Известно време той стоя неподвижно на фона на далечното небе и в очите му имаше умора. После той стана.

— Да, ние нищо не помним — каза той. — Да вървим.

След половин час те стояха на площадката на върха на изящната кула над цял океан от зеленина. Как се озова тук, Чернов не разбра — загуби ориентация. Помнеше само как дълго вървяха нанякъде по улица, която приличаше на парк.

Под тях до хоризонта се простираше зелено море. Тук-таме като айсберги се възвишаваха огромните жилищни блокове. Имаше много вятър и въздух, по върховете на дърветата преминаваха вълни. Тънка тръба с триъгълно сечение се губеше в далечината. Нещо стремително и беззвучно се носеше по тръбата към тях.

— Монор — обясни Буняк. — Монорелса. Днес това е основният обществен транспорт.

Издълженият вагон прошумя покрай тях, без да намали, оставяйки зад себе си угасващия порив на вятъра.

— Къде отиваме?

— Все едно — усмихна се Буняк. — Според мен няма значение.

Новият вагон плавно спря до площадката. Стената му изчезна, те влязоха вътре. Вагонът трепва и се понесе над зелената равнина.

— Мога ли да знам къде отиваме? — настойчиво повтори Чернов.

— Вие смятате, че ние нищо не помним — каза Буняк. — И не искате да разберете защо не съживяваме хора. Ще ви помогна да вникнете в тези въпроси.

Чернов мълчеше, като се вглеждаше в пътниците. Само жени, съвсем млади на вид. Роклите къси. Жените покриваха колената си с разкошни букети, ароматът на непознатите цветя проникваше навсякъде. Вагонът на монора се движеше бързо, като от време на време спираше.

— Не разбирам за какво са им толкова цветя? — каза Чернов. — И кога работят? Пладне, а улиците са пълни с народ. Кога работят — ето кое не мога да разбера.

Вагонът отново спря — този път някъде извън града. Спирката изглежда беше последна и вагонът на монора спря почти до земята. Момичетата с цветя в ръцете се спуснаха по леките стъпала и сега вървяха по тясната пътечка, която лъкатушеше между гората и полето. Буняк и Чернов поизостанаха. Пътеката стана стръмна, на върха шумяха високи борове. В полето класеше жито.

— Лято е — каза накрая Буняк. — Казах ви вече, ваканция е. Не се сърдете.

Стръмнината свърши. Пътеката изви за последен път. Буняк спря, а групата момичета продължи — там, където на земята под високите борове имаше груба каменна плоча. И до нея — Вечен огън.

— И въобще не се сърдете — каза Буняк. — Всички линии на монора завършват на подобни места. Навсякъде, където някога е минала войната, земята е смесена с праха на загиналите. От всяка нейна частичка ние бихме могли да възродим човек. Те са десетки милиони. Повечето почти деца. Те също не са успели да направят нищо за човечеството. Нищо освен най-главното. Ето за какъв избор става дума. Разбирате ли сега?

Той млъкна. Чернов също мълчеше. Представители на различни епохи, те стояха рамо до рамо, а цветята се трупаха на неравни хълмчета върху тъмния гранит и девойките с розовите рокли си отиваха с празни ръце.