Александър Морсков
Чистачи

Събудих се през нощта от някакво необичайно шумолене. Погледнах през прозореца и се вцепених: в мене гледаха три зловещи триъгълника. Те принадлежаха на една триъгълна глава, напомняща кравешка, но с вирнато и твърде добродушно носле. Главата едва помръдна и вътре в себе си чух глас:

— Не се плашете, моля! Пътешествувам из галактиките. На вашата планета попаднах случайно. Поогладнях, а вие имате такива вкусни силикатни парчета в рамките на отворите, през които прониква светлината. Изглежда, ги наричате стъкла… И не можах да се сдържа. Може ли да си хапна още малко от тях?

Завих се през глава, опитвайки се да се избавя от призрака. После някак изведнаж се успокоих, надигнах глава от възглавницата и съвсем логично измънках:

— А през зимата пак нови стъкла ли ще слагаме?

— О, не се безпокойте! — отвърна чудовището. — В замяна ще ви поставя силови екрани. Те са също прозрачни и не пропускат студа.

В този именно миг трирогото съзря гордостта на жена ми — полилея от чешко стъкло.

— О, какво лакомство! — възкликна то. — Тези мънички силикатчета… Мога ли да ги опитам?

Дългият черен лъскав език на пътешественицата веднага близна едно от рогчетата на полилея.

— Вие със стъкло ли се храните? — опитах се аз да поведа светски разговор.

— О, да! Силициев двуокис. Но у вас е страшно вкусно приготвен! Очевидно имате много от него тук на планетата?

— Да, много… О, хапнете си, хапнете си! — преминах в тона на любезен домакин. — Сега ще ви донеса и една бутилка!

Докато триокото трирого говореше някъде вътре в мозъка ми, аз, по липсата на навик, отвръщах гласно. Разбудена от гласа ми, се надигна дъщеричката. Като видя страшната глава, Анечка писна, но неизтощимото й детско любопитство веднага надделя над минутната уплаха.

— Татенце — рече тя с капризно гласче, — а защо то яде нашия полилей?

— Анечка — опитах се да й обясня аз, — тази леличка е долетяла от друга галактика, тя много иска да си хапне нещо, пък може да яде само стъкълца. Е, нека яде! На нас не ни е жал, нали?

— Ами как се казва лелката? — осведоми се дъщерята.

— О, не бихте могли да произнесете името ми на вашия език — намеси се в разговора гостенката. — Затова сами си измислете някакво.

— Аня, хайде да я наречем лелка Стъклушка?!

— Хайде — съгласи се дъщеричката. — А защо има три очи?

— Не знам… Навярно, за да вижда по-добре.

— Тогава леличката сигурно е вълк — припомни си Аника за „Червената шапчица“.

— Едва ли. Спи, Аня, спи! Лелката ще похапне и ще отлети по-нататък, в друга галактика.

— А тя там има ли деца?

— О! Аз съм още твърде млада, за да бъда майка — смути се изведнаж гостенката. — Едва в двадесет и осми клас на средната степен се уча. Но сега сме във ваканция и всички девойки ни пуснаха да се поразходим из Вселената. Аз не съм се заблудила, не — просто малко повече се поотдалечих…

Изведнаж ми хрумна, че можем великолепно да използуваме междузвездната пътешественица. Скочих, запалих светлината, за да разгледам както трябва гостенката си и ахнах: пред мен стоеше истински дракон! Змей! Туловището на динозавърката се бе проснало на шосето, а към къщата ни се протягаха през градинката не по-малко от десет безкрайно дълги шии, на всяка от които, упорито ровеща в тревата, примигваше с трите си очи по една трирога кравешка глава.

— Ама значи сте десетоглава? — не се сдържах аз.

— Десетоглава — съгласи се гостенката. — Всичко това е част от моето „Аз“. Само знанията заучаваме с отделни глави, за да не ги претоварваме. Но по-трудните задачи решаваме с всички глави. И мислим с всичките, разбира се.

— Я кажете, нямате ли познати, които ядат пластмаса, ръждясало желязо, стар асфалт, угарки и тям подобни?

— О, ще попитам татко! Той казва, че във Вселената има всичко. И той, естествено, познава такива същества… Пък у нас, в интерната, има едно девойче… Опитва се да яде натрошени тухли. Да я извикам ли?

— Но, разбира се, извикайте я!

Докато разговарях така с пътешественицата, моята Аника се изхитри да се покатери на масата и да хване гостенката за носа. Аз побледнях, но Стъклушка веднага ме успокои:

— Не се вълнувайте, моля ви! Носът ми е защитен от силов екран, тъй че за малката няма никаква опасност… Добре, ще извикам девойчето.

Главите на гостенката образуваха полукръг, над тях засия светлина и почти веднага на шосето се спусна нещо огромно, кръгло и пухкаво.

— А къде са тухличките? — прозвъни в главата ми сребристо гласче.

С един скок се озовах до телефона и започнах да звъня на официалните лица. Най-напред пристигна „Бърза помощ“. Лекарят започна да крещи заедно с мене в слушалката, че космическата ученичка е най-реалната реалност…

* * *

… Разбуди ме Аника. Тя седеше върху гърдите ми и пърхайки от удоволствие, ме теглеше за носа!

Значи е било сън? Жалко! А впрочем…

Нужни ли са ни междупланетни чистачи? Нима наистина не можем сами да се справим със собствения си боклук?