Север Гансовски
Млечният път

Ясен студен февруарски ден. Голямото оранжево слънце вече е някъде до хоризонта. По булеварда светват като перфокарти все нови и нови дупчици-прозорци. Какви съдби се крият зад тях?

* * *

Телефонен звън, втори, трети…

СТАРЕЦЪТ. Идвам! (Телефонът продължава да звъни.) Идвам, де! Да тичам ли? Ало, ало!… Ох, не успях, вечната история. А сърцето ми се разтуптя!…

На масата рози. Вън е зима, сняг, а тук рози… Ах, да, Танечка ги донесе тази сутрин. Днес е такъв ден, казва, такава дата… Каква дата? Забравих! Всички казват: „Деденце, не се чувствувай виновен, ако не помниш“. А аз се чувствувам. (Рязък телефонен звън.) По дяволите! Навярно междуградски разговор. Ало! (Телефонът мълчи.) Ало, бъдете така любезни, по-високо!… Може би говорят, но аз не чувам. От младини ми е слаб слухът. (В слушалката бръмчи.)

ГЛАСЪТ (с металическа нотка). Внимание, молим ви да не се отдръпвате от телефона! В никакъв случай да не оставяте слушалката!

СТАРЕЦЪТ. Кого търсите?

ГЛАСЪТ. Вас. Говорим ви от бъдещето.

СТАРЕЦЪТ. От Будогощ ли? Навярно грешно са ви свързали. Кой номер търсите?

ГЛАСЪТ. Вашия — който и да е той. Не от Будогощ, а от Бъдещето, разбирате ли? Ние водим разговор през времето, нашият глас лети през безчислени векове. Работят две групи и едната попадна във вашата съвременност. Сложни прибори ще преведат вашите думи на разбираем за нас език… Вече ги превеждат.

СТАРЕЦЪТ (смутено) Знаете ли, скоро ще се върне внучката ми. Аз съм стар, не разбирам достатъчно. Вие позвънете по-късно.

ГЛАСЪТ. Невъзможно е. За връзката ни с вас са включени и се използуват огромни мощности. Молим ви, разберете величието на това, което става. Ето, вие сте човек от планетата Земя, а ние вече сме галактическо човечество. Общуването стана възможно. Затова да започваме. Още повече именно вие сте ни нужен.

СТАРЕЦЪТ. Нужен съм ви аз ли? Аз, Павел Иванович Алексеев?

ГЛАСЪТ. Да, именно вие.

СТАРЕЦЪТ. Слушайте, това да не е шега, а?

ГЛАСЪТ. Откъде ви хрумна! Самата мисъл е чудовищна!… Впрочем натиснете вилката на апарата.

СТАРЕЦЪТ. Защо?

ГЛАСЪТ. Ще се изключите от мрежата. Но разговорът ни ще продължава. Слушалката е необходима само като преобразувател на друг вид вълни. Натиснете и ще проверите.

СТАРЕЦЪТ. Добре. (Натиска вилката.)

ГЛАСЪТ. Чувате ни, нали? И ние ви чуваме. Можете дори да откъснете слушалката… Ало, къде сте? Молим ви, не прекъсвайте!

СТАРЕЦЪТ (държи откъснатата слушалка). Това е страшно… А вие кажете, не е ли опасно, че сте проникнали до нас?

ГЛАСЪТ. Естествено, че не. Погледнете през прозореца — там, в небето се е проточил Млечният път. В известен смисъл ние говорим оттам и освен това — през времето… Ако ви е неудобно да стоите прав, бихме могли да се възползуваме от някакъв приемник. Имате ли радио в стаята? Така ще бъде по-удобно за вас… Да, ето го… (Стъпки.)

СТАРЕЦЪТ. Приемникът сам се включи. Чудеса! Да, моля, ще седна.

ГЛАСЪТ. Сега вярвате ли, че не е шега? Тогава питайте каквото бихте искали да узнаете. И ние имаме куп въпроси към вас.

СТАРЕЦЪТ. Фантастично! Не мога да събера мислите си! Бъдещето… Най-главното е, разбира се, че то съществува, продължава. Защото някои си представят, че ние, хората, сме вече на края… (Мълчи.)

ГЛАСЪТ. Ало! Ало!… Чувате ли ни? Къде сте?

СТАРЕЦЪТ. Никъде, тук съм… Но кажете ми, защо именно мен избрахте? Какво има в мене? Човек малък, преживял един с нищо незабележителен живот. В историята не влязох… И после, друго… Като сте толкова далеч, как разговаряме сега? Чел съм, че дори светлината пътува дотам за десет хиляди години… или сто. А по-бързо от светлината няма — така твърди теорията.

ГЛАСЪТ. Коя — теорията на относителността ли?

СТАРЕЦЪТ. Да.

ГЛАСЪТ. А природата? Тя още не се е изказала.

СТАРЕЦЪТ. Как казахте?… Да-а, разбирам. Просто не зная какво да ви питам… С какво се занимавате вие там в бъдещето? Как живеете?

ГЛАСЪТ. Удивително. Само че за вас е трудно да си го представите. Например промишлеността е въведена в затворени цикли — тя почти не се отличава от природата, хармонира с нея и това, което е необходимо за хората, расте, без да нарушава прозрачността на синия въздух, чистотата на кристалните реки. Екологията на производството…

СТАРЕЦЪТ. Екологията?… Ето пак тази дума.

ГЛАСЪТ. Коя? „Екологията“ ли?

СТАРЕЦЪТ. А, нищо, аз само така. Продължавайте.

ГЛАСЪТ. Ние непрекъснато разширяваме нашия емоционален и логически опит, изследваме цели светове, галактики. Но главният обект за прилагане на силите е човекът, неговите възможности, социалният му живот. При нас има невъобразимо разнообразие. В градове с милиардно население, разпръснати по пръстена на цивилизацията, напрегнато бие ритъмът на изкуствата, правят се смели социални експерименти, борят се страсти. А който се нуждае от покой, може да избере за себе си безлюден остров или материк под далечни слънца, където тишината се чува като шепот на ручей под върбите… Човекът в нашата епоха има твърде малко вещи, той е почти освободен от тях, но затова пък в речниците има милиони думи, защото ние възпитахме нови усещания, нови способности. У нас има безкрайно творчество, хиляди оттенъци на радост и красота.

СТАРЕЦЪТ. А старостта?

ГЛАСЪТ. Най-прекрасната, увенчаващата възраст, защото към силата и знанията е прибавена мъдростта на опита. Тук живеят дълго и умират, когато поискат.

СТАРЕЦЪТ. А кога поискват?

ГЛАСЪТ. Ако човек е извършил всичко, което е било по силите му, когато е изпитал всичко, той започва да желае да се разтвори, да стане капка роса по листчето. Животът е развитие и когато си изминал всички фази, твърде рядко ти се иска да повториш или да се задържиш в някоя.

СТАРЕЦЪТ. Така… може. Но самата смърт?

ГЛАСЪТ. Тя е страшна само при болест или при болката от разочарованието след незавършени дела. Но при нас това го няма. Вашето поколение е едно от последните, които си отиват в страдание. Там, напред страхът от смъртта изчезва.

СТАРЕЦЪТ (въздъхва). Да-а… Така било при вас на звездите. А на мен винаги ми се струваше, че в Космоса е пусто и хладно. Непрогледна тъма.

ГЛАСЪТ. Не. Тук на планетите цари синевата на небетата, зеленината в горите, цветовете в скалите. Ние сме във велик поход — приближихме се до самата граница на тази Вселена и скоро ще прекрачим зад нея. Всяка секунда от съществованието ви е запълнена. А сега можем ли да пристъпим към въпросите?

СТАРЕЦЪТ. Малко се уморих, но нищо, започвайте. Само кажете: какво е останало при вас от вашето време? Искам да кажа, както пирамидите от Египет?

ГЛАСЪТ. Останали са големите съоръжения от вашите епохи, някои сгради, дори вещи — обикновени.

СТАРЕЦЪТ. Какви вещи?

ГЛАСЪТ. Ами например тук в музея има диван. В херметична обвивка.

СТАРЕЦЪТ. Диван ли? Да не е кожен? (Поглежда дивана, на който седи.)

ГЛАСЪТ. Да, кожен е.

СТАРЕЦЪТ. Интересно. Няма ли скъсано по него? Прогорено от цигара в левия ъгъл?

ГЛАСЪТ. Да, в левия, ако седнете на него.

СТАРЕЦЪТ. Така… а ако… (шепнешком) ако го разкъсам повече (Лек шум от раздиране.) Ало, вижда ли се нещо друго?

ГЛАСЪТ. Разкъсано и зашито отново.

СТАРЕЦЪТ (развълнувано). Вече зашито… Слушайте, но това е моят диван. И той сега е там, на звездите. Колко странно… И обидно. Вещите — слепите, бездушните, преживяват бездната от години, попадат на милиони километри. А ние самите? Обяснете ми, а нашите мисли, тревоги, нашата умора и радост — нищо ли не остава от всичко? Нищо ли не ще премине там до вас, където има хиляди оттенъци на щастие? Нещо от мен — освен дивана, на който съм спал?

ГЛАСЪТ. Нека изясним. Кой сте вие във вашето сега?

СТАРЕЦЪТ. Старец.

ГЛАСЪТ. А с какво се занимавате?

СТАРЕЦЪТ. Ами с това. Седемдесет и пет годишен съм. Където и да попадна, наоколо са все по-младите — и други чувства, и други интереси. Е, има наистина и някои по-стари. Говорят си за здравето. Бял хляб не бивало, захар не бивало, чаят бил токсичен — вредно било. Но ако така разсъждаваме, изобщо е вредно да се живее… Ало…

ГЛАСЪТ. Навярно се чувствувате малко зле, не сте съвсем здрав, така ли? Болен ли сте?

СТАРЕЦЪТ. А бе не съм съвсем здрав. Те затова искаха да ми оставят една медицинска сестра. Но защо ми е сестрата, когато аз съм просто стар? Всеки живот, ако не го прекъснеш, стига до старостта — ето къде е бедата. А най-добрите ми другари си отидоха млади.

ГЛАСЪТ. Може би бихме могли да ви помогнем, ако ни опишете достатъчно подробно…

СТАРЕЦЪТ (прекъсва ги). Не, по-добре слушайте. Че аз почти цялото време мълчах. От паметта е. Започнеш нещо, а после забравяш какво. Ето, Таня, внучката, тя тъкмо с екология се занимава. Племенникът — със структурен анализ. Но какво е то — структурният анализ? Беше започнал да ми обяснява — всяка дума поотделно е разбираема, а цялото — нищо не излиза… Да поговориш, няма с кого. Няма и какво да правиш. Ни дърва да нацепиш, ни вода да донесеш. Само бутоните натискаш — цял ден със скръстени ръце. Остават ти само спомените. А да си спомняш, също не струва.

ГЛАСЪТ. Защо? Нима сте недоволен от преживяното?

СТАРЕЦЪТ. Разбира се, че съм недоволен. На младини мечтаех подвизи да извърша. А животът си протече незабелязано, сякаш не е и бил. Ето, ученият, да речем — или лекарство измислил, или закон извел, дето хората и сега го използуват. Или художника — самия той отдавна го няма, но картините му в музея ги гледат и сега. А аз?… Работих, работих, ръцете ми винаги в мазоли, но всичко като че ли през пръстите ми изтече, пропадна. Ето, вие казвате, че старостта е знание и мъдростта на опита. А какви знания имам аз?… Другият племенник, Игор, е специалист по бетона. Правят там някаква машина, която да повиши плътността му, по строежите ходят, изпитват. А ние бетона едно време как го уплътнявахме? Хванем се за раменете и напред-назад тъпчем… Повечето с цървули бяхме тогава… Това ми е мъдростта — товари повече, носи по-далече. А сега това не е нужно.

ГЛАСЪТ. Значи, ако отново се върне младостта ви, бихте живели другояче?

СТАРЕЦЪТ. Да, другояче. Бих се заловил с нещо, което няма да отмине с годините, няма да изчезне.

ГЛАСЪТ. Но какъв сте бил преди?

СТАРЕЦЪТ. Какъв бях ли?… Че обикновен човек. Не „голям“, пръв, или поне „значителен“. Редник като повечето.

ГЛАСЪТ. И сега затова се чувствувате самотен и ненужен ли?

СТАРЕЦЪТ. Не, не е така. У дома около мене се въртят, грижат се. Дори много се грижат, а точно това ме измъчва.

ГЛАСЪТ. Значи те са добри, истински хора? Но вероятно са станали такива не без вашето участие?

СТАРЕЦЪТ. Не, защо, и без мене. Аз не съм ги възпитавал. Но май трябва вече да си ходя. Благодаря ви за разговора — узнах, че вие съществувате, значи човечеството продължава. Да… ами Земята?

ГЛАСЪТ. Какво Земята?

СТАРЕЦЪТ. Тя съществува ли? Това исках да попитам. Вие сте на Млечния път. А нашата планета? Съвсем ли я изоставихте?

ГЛАСЪТ. Естествено, тя съществува. Тя е родината на човечеството. Там и сега живеят — тя е столицата на всички планети.

СТАРЕЦЪТ. Нещо като музей, а?

ГЛАСЪТ. Не, защо? Това, което трябваше да се запази, е запазено… Впрочем нашия разговор със Земята сега го слушат и други многобройни светове.

СТАРЕЦЪТ. Какво, какво? Не, разбрах… Сега ни слушат хора, тъй ли? В хубаво положение попаднах! Защо не ме предупредихте по-рано? А аз се оплаквам, въртя се тук… Не, по-добре да си отида… Трябва да бързам. Внучката ще ме свари. Нали донесе цветя за нещо… Пък и какво да приказвам за бъдещето — всичко мое е в миналото.

ГЛАСЪТ. Но ние можем и с миналото. Точно сега втората група се свърза с двадесетте години от вашия век. Можем да ви съединим направо… Ало! Слушайте! Това е времето на вашата младост. Там на телефона е юношата. Той иска много да говори с бъдещето — и с нас, и с вас. Говорете, Павел Иванович, говорете с юношата — за нас това също е информация (звън).

ЮНОШАТА. Ало, ало, телефонистката ли е?

СТАРЕЦЪТ. Говори, аз те слушам.

ЮНОШАТА (припряно). Кой е на телефона, ало? Слушай, вярно ли е, че е бъдещето? Не е възможно… Нашите са на позицията. Командирът ми каза да събера имуществото в щаба. И изведнъж — звън. А той е развален — апаратът де. Мина попадна. И няма проводник. А като вдигам слушалката — глас… Значи наистина е бъдещето? (Чуват се изстрели.)

СТАРЕЦЪТ. Вярно е. Аз също не повярвах отначало, но виждам, че е така… Слушай, ти къде се намираш сега? Какво става при вас?

ЮНОШАТА (прекъсва го). Тия, дето преди говореха, ми казаха, че живеят на небето, по звездите. А ти самият къде си? На небето ли? Коя година сте там?

СТАРЕЦЪТ. Седемдесет и четвърта — хиляда деветстотин. А ти на фронта ли си?

ЮНОШАТА. Охо, от половин година, че и повече. (Снижава глас.) Слушай, а тук положението е тежко. Немците настъпват, армията на кайзер Вилхелм. У тях работническата класа е потисната. От Рига идват, Двинск вече са завзели. И тук настъпват. Искат да стигнат Гатчина — оттам до Петроград пътят е прав. Нашата власт е от четири месеца, а те искат да задушат свободата. Чуваш ли канонадата — германските оръдия.

СТАРЕЦЪТ, Почакай! Къде се намирате?

ЮНОШАТА. Положението е отчаяно (с ентусиазъм), но те не знаят, че пред тях сега не са сиви добичета, а революционни отряди! Те още не са видели такова нещо. Ще умрем като един, но няма да ги пуснем… Снощи на митинга заповядаха — ще преминем в атака. Знаеш ли какво е настроението — ние също сме като на небето, по облаците. Всеки в отряда може реч да държи — за световната революция, за всемирната справедливост. Ало…

СТАРЕЦЪТ. Да, тук съм. Кажи…

ЮНОШАТА. Не, ти разказвай бързо как е при вас. Ние осиромашахме докрай. По селата няма ни сол, ни желязо, в Петроград продоволствието е на три дни. Но все едно — народът гори против капитала… На колко си години? По гласа ми изглеждаш стар. Коя година си роден?

СТАРЕЦЪТ. През деветдесет и девета. А ти?

ЮНОШАТА. Че и аз съм в деветдесет и девета. Какво ще излезе? Откъде говориш? Да не би от Питер?

СТАРЕЦЪТ. Не, от Москва.

ЮНОШАТА. И аз съм московец. Сега на коя улица си?

СТАРЕЦЪТ. На булеварда на Мира, преди беше Мешчанская. Дори малко по-далеч съм — над ВДНХ.

ЮНОШАТА. Какво, какво?

СТАРЕЦЪТ. Над Изложбата за достиженията на народното стопанство.

ЮНОШАТА. Как — нима има вече достижения? А има ли трамваи в Москва?

СТАРЕЦЪТ Трамваите са малко…

ЮНОШАТА. И сега не вървят. Ние в Петроград се събрахме на Конния площад и до Николаевската гара пеша вървяхме… Кажи, а газ има ли? Дърва?

СТАРЕЦЪТ Няма, защото…

ЮНОШАТА. И сега няма. Старите бараки разваляме, за да се спасим от студа. При вас развалят ли ги?

СТАРЕЦЪТ. Събарят последните. Но не за това…

ЮНОШАТА. А казваш — достижения… Чакай малко да погледна през прозореца — ние тук сме в една изгоряла къща. Може би вече е време (грохот на оръдия). Не, още не стрелят, готвят се. Немецът скоро ще дойде. Само че не знае, че и у нас има топове. От Нутиловския вчера превозиха два тридюймови — на позицията са вече. Те идват, но ние ще ги покосим. А после конницата ще връхлети. Васка Гриднев, кавалеристът, е събрал коне от мужиците.

СТАРЕЦЪТ. Почакай! Гриднев… Василий? Аз го познавах. Заедно воювахме… Слушай, ти къде живееш в Москва? Как се казваш?

ЮНОШАТА. Аз ли? Алексеев. По име Павел. У Гавриловна живея, аптекаршата. Къщата е на Серпуховска уличка.

СТАРЕЦЪТ. Но аз съм Алексеев! Павел Иванович… Живеех у Гавриловна. На първия етаж вляво. У нея бяхме шестима от нашия завод. Койката ми беше до самата врата. Одеялото, шарено, донесох от село. Калужка губерния, Думнически уезд. Село Виселки.

ЮНОШАТА. Че… и аз също.

СТАРЕЦЪТ. И под Питер бях — в групата на михелсоновци. Щабът беше в изгорелия баронски дом. Ботушите ми бяха австрийски, помня. Ръката ме болеше — в Петроград при ревизия на частните сейфове в банката един буржоа ме прискрипца. От злоба.

ЮНОШАТА. Той и мене прискрипца! Ето, завързал съм го с парцалче.

СТАРЕЦЪТ (тихо). Знаеш ли, май че аз — това си ти.

ЮНОШАТА. Ти — това съм аз ли? Как така?

СТАРЕЦЪТ. Да, само че през времето.

ЮНОШАТА. Ти нали си старец, дядо? На колко си?

СТАРЕЦЪТ. Започнах седемдесет и шестата. Разбираш ли, те са ни свързали нас двамата — онези, от бъдещето. Сега ти си ти. После ще станеш аз… Виж как всичко съвпадна (въздъхва дълбоко). Пак сърцето. Къде ли ми е корзалолът…

ЮНОШАТА. Значи и на мен ще ми тропнат седемдесет и шест, а? Не вярвам!

СТАРЕЦЪТ. И още как! На двадесет и аз не вярвах… Слушай, щом е така, бих могъл да те предупредя. За да избегнеш моите грешки.

ЮНОШАТА. Значи аз разговарям с мене си. Хубава история… Но кажи, татко, как е там, при тебе. Какво ще излезе от мене? Царските — всички излетяха. Властта ще бъде наша. Ти ми кажи само какъв ще стана. Командир на фронта, а?

СТАРЕЦЪТ. На фронта ли? Не, няма да бъдеш.

ЮНОШАТА. Но поне полк ще командувам ли?

СТАРЕЦЪТ. Не. Ще си останеш редник.

ЮНОШАТА. Но защо?

СТАРЕЦЪТ. Така стана. Не знам защо.

ЮНОШАТА. А после, когато защитим революция та? При нас един лектор разправяше, че всички ще бъдем учени, грамотни.

СТАРЕЦЪТ. Ти няма да станеш учен. Работник ще бъдеш.

ЮНОШАТА. Пак работник ли? При Михелсон? И ще живея у Гавриловна?

СТАРЕЦЪТ. Каква ти Гавриловна. На нея ще й вземат къщата. Заводът на Михелсон също. Всичко ще стане наше. Но ти ще бъдеш работник.

ЮНОШАТА. Но ти не се ли стара? Не искаше ли да извършиш подвизи, или нещо голямо?

СТАРЕЦЪТ. И как още! Мислех, че ще стана герой!

ЮНОШАТА. Ето, и аз си го мечтая. Както всички тук.

СТАРЕЦЪТ, Твоите мечти бяха и мои. Но не стана.

ЮНОШАТА. А защо? Разкажи ми какво си преживял.

СТАРЕЦЪТ. Как живях ли?… Семейство, деца — трима сина. Само че и тримата загинаха — моите синове (изхлипва).

ЮНОШАТА (тихо). Какво ти е, татко?

СТАРЕЦЪТ. Твърде малко им се радвах. И твърде малко им дадох. Таня се учеше, стана лекарка. Замина за Средна Азия — заради трахомата. Там тогава ослепяваха толкова хора! После отиде в Поволжието — заради едрата шарка. Епидемиите се нижеха една след друга. Цели села лежаха. И холерата — от нея умираха хиляди.

ЮНОШАТА. И сега мрат.

СТАРЕЦЪТ. Затова и разговаряме… После четиридесет и първа, войната. Пръв замина Павел — такъв красив, строен. И един след друг: „Сбогом, тате, довиждане, мамо!“ Но не се видяхме вече.

ЮНОШАТА. А после?

СТАРЕЦЪТ. После ли?… После през четиридесет и четвърта се позвъни. Пред вратата девойка — със суров изглед. Вие ли сте Павел Иванович? Аз съм. Ние с Павлуша в една част служихме… И изведнаж започва да плаче. И мен сълзите ми напират, а я утешавам. Наплака се и иска да си върви. „Къде ще ходиш — казвам. — Квартирата е широка, остани.“ И в четиридесет и пета — също звънец. Момък. Той за Коля разказа, за най-малкия. И ордените му донесе. В Ленинград загинали всичките му близки. „Остани — място има“. „Добре, ще остана“. Сега е заместник-министър. Нарече дъщеричката си Таничка — на моята Таня. От средния, Гриша, също дойдоха. Пак се напълни къщата, детски гласчета звънтят. Но не са на моите синове.

ЮНОШАТА. А жена ти?

СТАРЕЦЪТ. Таня? Беше лекарка на фронта. Попадна в обкръжение. И фашистите я убиха.

ЮНОШАТА. Слушай! Към нас се присъединиха едни от Питер. Там има две девойчета. Едната се казва Татяна — със сини очи. Аз все за нея си мисля. Това тя ли е?

СТАРЕЦЪТ. Тя.

ЮНОШАТА. И ние ще се оженим? Кажи, ще се оженим ли? Ще се съгласи ли тя?

СТАРЕЦЪТ. Ще се ожените. Но на теб ти казвам — фашистите ще я убият през четиридесет и първа.

ЮНОШАТА. А с кого ще е тази война?

СТАРЕЦЪТ. С фашизма.

ЮНОШАТА. Това какво е? Световната буржоазия? А ти воюва ли в четиридесет и първа? Тоест, аз ще воювам ли?

СТАРЕЦЪТ. Не ме пуснаха. Останах в завода да лея стомана. Но не мисли, че в тила е сладост. Всяка битка беше кръв и метал, кръв и метал. И всяка победа трябваше да я добием ние в цеха. Случвало се е по цели седмици да не изляза от завода… Но какво е това? Виждам, звездите горят…

ГЛАСЪТ. Това сме ние тук и ние слушаме.

СТАРЕЦЪТ. Дайте ни още десет минути, или поне пет… Слушай, момче, искам да те предупредя. Животът не излезе нещо особено. Може би можех да постигна нещо повече. Нахвърлях се на всичко, а от всичкото твърде малко остана. Може би с нещо вечно трябваше да се заловя, а аз само на настоящето служех. Каквото трябваше в момента — него вършех. Но тези моменти отдавна отминаха.

ЮНОШАТА. Нищо не разбрах. Повтори.

СТАРЕЦЪТ. Слушай внимателно. Сега при вас ще има битка. Ще влезете в атака. Немците ще открият огън. Смирнов, командирът, ще скочи и ти ще се хвърлиш след него. Това исках да ти кажа — хвърли се, но не веднага. Изчакай няколко секунди и тогава куршумът ще ти се размине.

ЮНОШАТА. Какъв куршум?

СТАРЕЦЪТ. Който на мен не ми се размина. Рани ме, засегна слуховия нерв. Затова не следвах рабфака, защото не можех да чувам лектора. Така и не успях да се изуча, както другите се изучиха — станаха инженери, професори… А аз леех стомана, повече от помощник-началник не се издигнах. Изобщо нищо голямо не извърших, такова, което навеки… Разбра ли ме? Ще внимаваш, нали?

ЮНОШАТА. Не зная.

СТАРЕЦЪТ. Защо?

ЮНОШАТА. Не зная… Не мога да ти обещая.

СТАРЕЦЪТ. Е, да, вечната история — старостта предупреждава, а младостта не слуша. Но нали аз — това си ти. Сега вече знам каква роля изигра тая секунда. Ясно ми е.

ЮНОШАТА. А ти сам защо веднага се хвърли? Защо не почака?

СТАРЕЦЪТ. Че откъде да знаех? Но аз ти казвам.

ЮНОШАТА. Татко, ако ти можеше да почувствуваш какво е сега тук… Утро… И днес нашата армия ще премине в настъпление. Ние се заклехме на митинга. Това е велик поход: свършва се с предишното и започва нещо съвсем ново. А ти разправяш — почакай!

СТАРЕЦЪТ. Но само една секунда.

ЮНОШАТА. Ние тук чувствуваме, преживяваме нещо ново. Ние за държавата мислим, за целия свят, за всички трудещи се и угнетени… Ние сега сме всички заедно. Аз за Смирнов живота си ще дам! Или за Вася Гриднев.

СТАРЕЦЪТ. Няма да дадеш живота си за него. В двадесета Вася ще го убият махновци в Украйна. Ще извика „За властта на Съветите!“ и ще падне. А ти ще бъдеш другаде… Най-близките ми другари си отидоха млади.

ЮНОШАТА. Нима и в двадесета ще воюваме?

СТАРЕЦЪТ. А ти как мислиш? Че господ ще ти даде Русия даром ли? Безброй генерали ще ви нападат, капитализмът от цялата планета ще се вдигне…

ЮНОШАТА (въздъхва). А ние си мислехме, че сега ще се разправим с немците. Но щом е така…

СТАРЕЦЪТ. Ти мене слушай. Не се хвърляй за всичко, разбираш ли? Аз в лазарета се канех английски да уча — с момците лежахме и мислехме, че ще свърши работа за световната революция. И Таня нека не учи медицина, нещо друго да намери… А ти иди в завода в Иваново-Орловск. Ние го възстановихме след гражданската. Но в четиридесет и втора изгоря, малцина го помнят…

ЮНОШАТА. Разбирам… Значи ти остана съвсем сам?

СТАРЕЦЪТ. Не, има други — казах ти вече. Но не са ми родни.

ЮНОШАТА. Гладуваш ли?

СТАРЕЦЪТ. Аз да гладувам? Тук се чудят как да ми угодят, как да ме нагостят. Праскови, ананаси — само да ги ядях. Най-добрите лекари викат за мене. Дори ми е съвестно. Само нямам с какво да се занимавам — това е бедата. А и не мога — тия екологии, структурен анализ…

ЮНОШАТА. Какво, какво? Какво е това?

СТАРЕЦЪТ. Науки.

ЮНОШАТА. Значи тези, с които живееш, са учени?

СТАРЕЦЪТ. Нали ти разказах. От фронта дойдоха и останаха. А после се изучиха. И децата им също.

ЮНОШАТА. Виж ти — тези, които са воювали, а? Значи у вас войниците се учат, работниците? Не само господата.

СТАРЕЦЪТ. Господата ли? Господа отдавна няма. Всички се трудят.

ЮНОШАТА. Всички!? А трамваи и досега нямате, дърва не сте докарали, в Москва бараките къртите.

СТАРЕЦЪТ. Какви ти дърва. Ти не ми даде да ти обясня. Онази Москва я няма. И онази Русия също. Всичко е друго. Трамваите са малко, защото има метро. Под земята хвърчат вагони. За десет минути от Конния до гарата отиваш. Дърва и газ не трябват, защото се осветяваме с електричество, а се отопляваме със светилен газ. Издигнаха се огромни бели сгради — десет етажа, петнадесет, дори тридесет. И в тях живеят работници. В стаята свири музика — радио. Телевизорите пък — това са кутии, а в тях нещо като кино, но говорещо. Включиш го и виждаш какво става в другите градове, в другите страни и дори на дъното на морето или зад облаците… В заводите се работи по осем часа, има два почивни дни на седмицата. По улиците вечер светят хиляди светлини: магазини, театри, кина, стадиони… А улиците — не мръсотия, а асфалтирани булеварди, широки площади, цветя, дървета, въздушни мостове, по които летят автомобили… Ето я днес Москва.

ЮНОШАТА. А хляб има ли? И бял хляб ли има?

СТАРЕЦЪТ. Естествено. Никой не гладува. В цяла Русия няма нито един гладен човек. Децата и шоколадени бонбони не искат. Младите не знаят какво е това бедняк. Старите болести ги ликвидираха — нито трахома, нито шарка, нито холера — няма сипаничави освен сред най-старите. По селата машини орат, сеят, жънат. Нашата младеж е най-умелата, най-бързата, най-смелата. Лицата на хората са други — няма да ги познаеш — спокойни, уверени…

ЮНОШАТА. Това е като приказка… Не ме ли лъжеш?

СТАРЕЦЪТ. Че защо? Ето всичко е около мен.

ЮНОШАТА. А грамотни ли са всички? И девойките също? Нима селянките четат книги?

СТАРЕЦЪТ. Дори думата „селянка“ не съществува. Всички задължително учат десет години — в цялата държава. А който иска — още пет в университета. Да видиш само училищата — чисти, светли. На другите страни помагаме с наука, с техника… Разбираш ли, и световната революция ще дойде. Вече почти по цялото земно кълбо има работническа власт. Сбъдва се всичко, за което мечтаехме, а сега пред младите стоят нови задачи, нови мечти. Искат цялата природа наоколо да бъде чиста, здрава, да изкоренят всички болести, които са останали, стремят се да достигнат другите планети. Борят се за мир — да няма никога вече война.

ЮНОШАТА. И аз виждам всичко това — улиците със светлините, театрите, тази кутия, в която се вижда морското дъно, далечните страни. Кажи, кой е направил всичко това?

СТАРЕЦЪТ. Кой го е направил? Но ние… и ти ще го правиш наред с всички. Работехме, не се жалехме.

ЮНОШАТА. И ти не се жалеше, нали?

СТАРЕЦЪТ. А какво, да стоя ли?

ЮНОШАТА. Тогава защо ми говориш? (Чува се звук на тръба.) Татко, подготовката свърши. Немците идват. Чуваш ли? Това е Васка Гриднев, който извежда конницата на позицията. Сега ще атакуват. Татко, отивам. За да не закъснея за боя! (Изстрел.) Нашата артилерия. Момчетата са пуснали топовете. (Гръмва музика и с нея мощен, всичко заглушаващ залп.) Какво е това? (Тревожно.) Какво е това, татко? Никога не сме чували такова нещо.

СТАРЕЦЪТ. И тук през прозорците цялото небе е осветено.

ЮНОШАТА (Тревожно). Не, това е тук, стрелят оръдията! Но ние нямаме такива сили… Какво е това?

СТАРЕЦЪТ. Почакай! Коя дата сте там сега?

ЮНОШАТА. Кой ден ли? Не зная. Тук вече не ги броим… Заговезни… или първата седмица на великите постя… Февруари свършва.

СТАРЕЦЪТ. Февруари на осемнадесета година. На петроградския фронт под Нарва.

ЮНОШАТА. Е?

СТАРЕЦЪТ. А датата? Слушай, струва ми се, че аз разбрах защо са цветята, защо внучката донесе цветя… Днес сте двадесет и трети, нали?

ЮНОШАТА. Вероятно да. (Един след друг залпове.)

СТАРЕЦЪТ (Вдъхновено). Това са вашите оръдия!

ЮНОШАТА. Не. Имаме само два топа.

СТАРЕЦЪТ. Това са вашите оръдия! Вие ще преминете в настъпление и изстрелите от вашите оръдия кънтят и гърмят през вековете. Това е историята, мое момче. Денят на Червената армия. Денят на Съветската армия. Салют!

ЮНОШАТА. Но такава огромна сила? Не може ние да имаме. Само две тридюймови от Путиловския.

СТАРЕЦЪТ. Момче, мили… забрави какво съм ти говорил. Живей с пълен размах! Сега се хвърли в атаката, не мисли! Ще те ранят и при тебе ще дойде девойката със сините очи. Ти не я изпускай, не се разделяй с нея и вие ще бъдете много щастливи… И деца ще имате. Колко прекрасно е, когато се раждат и когато растат. Влезнеш в стаята, а по пода камънчета, железца, които са си донесли… После дневници ще пишат, първите си неумели стихове… Защо това сърце така ме свива…

ЮНОШАТА. Но говори! Говори!

СТАРЕЦЪТ. Ще идете в Орловсхия завод, ще го възстановите. На чужди плещи не се облягай, на своите разчитай. Учи английски — световната революция идва. И в рабфака все пак постъпи. Това, че на стари години няма да разбираш от структурен анализ, не е важно — нали благодарение на твоя труд младите днес могат да се занимават с наука. Ти ще бъдеш работническа класа. Старай се, давай своето където и да си и тогава ти ще извършиш твоя подвиг. Тогава всичко ще бъде твое: първият трактор в селото, който ще замени плуга, а рошавите мужици ще се чешат по главите, ще хапят устни — със сълзи на очи. Твои ще са каналите в пустините, новите градове и заводи в тайгите, университетите в републиките. Твое ще е червеното знаме на победата в четиридесет и пета и твой ще е корабът, който ще полети от Земята в Космоса… Нека загинат синовете ти — тежка, непоносима мъка. Но родни ще ти станат други, твои ще станат внуците им, правнуците…

ЮНОШАТА. Татко, отивам! Време е! Прощавай! А какво е това Космос?

СТАРЕЦЪТ Ти ще го научиш. (Проехтява гръмогласно „Ура-а-а!“ и се разтапя в звуците на музиката. Залповете на салютите стават малко по-глухи.)

ГЛАСЪТ. Павел Иванович!

СТАРЕЦЪТ. Да. Кой говори?

ГЛАСЪТ Бъдещето. Ние искаме да ви съобщим, че след хиляди години по всички галактики всички обитатели на света ще чествуват годината на ваше име. Подготовката вече започна и този разговор е безкрайно ценен за нас.

СТАРЕЦЪТ. Как се стяга сърцето ми и как бледнее пред очите ми… Къде е слушалката? Почакайте вие от бъдещето. Аз не разбирам. Годината на мое име? Но защо? Аз живях просто, незабележимо. Като всички.

ГЛАСЪТ. Няма незабележителен живот. Всеки живот е ценен — до него идва нещо, от него започва нещо. Вие сега не знаете какви огромни последствия в бъдещето може да предизвика една или друга постъпка, дори и най-незначителната на пръв поглед. Един човешки живот е малко, за да се видят последиците, които нарастват от поколение на поколение и образуват нови следствия. Нищо не изчезва без следа. Нито тихата дума, нито скромното дело. Отначало те са ручейчета, по̀ после вече са реки, които пълнят океана на бъднините. За това всичко от вас, всичко, което сте извършили, всичко, което сте преживели, дойде тук и ще тече с нас още по-далеч. Знаменити и обикновени — всички са равни пред лицето на вечността. Следствията от мъничкото мъжествено дело се развиват във вековете и могат да затъмнят и най-важните решения на краля. Всеки е значим. През всекиго преминава нишка от миналото, за да продължи напред и бъдещето зависи от това, какви скъпоценности, какви зърна има на тази нишка. Всеки човек е ценен за историята и той по свой начин я оформя. В този смисъл всички хора са велики, от всеки започва утрешният ден, всеки тъче платното на бъдещето. Тук всред звездите, в просторите на Вселената ние тържествено отбелязваме годината на всеки човек на Земята, който е бил, живял, трудил се е и е изпълнил своя дълг. Няма ад и рай, но според това, какво е направил той, как е изминал своя път, човек живее вечно.

СТАРЕЦЪТ. Почакайте!… Значи и жена ми, Таня. И най-големият син, Павел, и по-малките момчета? И Вася Гриднев, и нашият бригадир Дмитриевич, и всички от бригадата?… Че как така? Ако празнувате почти всички, откъде ще се вземе толкова време? Толкова години, толкова много години?

ГЛАСЪТ. Но пред човечеството стои цяла вечност… Павел Иванович, сеансът свърши, ние изключваме апарата. Прощавайте, дълбоко ви благодарим. Сбогом!

(Продължителен звън, щракване. Скърцане на врата. Стъпки.)

ДЕВОЙКАТА. Ти защо не отваряш, деденце? Вече се изплаших. Как ти е сърцето днес?

СТАРЕЦЪТ. Кой е, Таня ли си?

ДЕВОЙКАТА. Сега ще дойдат мама, татко, Игор. Вече има телеграма от Николай — самолетът му е кацнал във Внуково. Ще се съберем всички. Василий позвъни — и те са тръгнали. Вера Михайловна срещнах по стълбите. Ще има много-много хора… Днес е празник, ти нали не си забравил? Слушай, защо е така разхвърляно тук?

СТАРЕЦЪТ И Николай? Най-малкият син?

ДЕВОЙКАТА. Колко си странен днес, дядо… От института няколко пъти тичах да ти позвъня, но все беше заето… Слушай, какво е това? Защо е откъсната слушалката на телефона?… Деденце, как ти е сърцето? Ти не ми отговори. Да не си имал криза?… Дай да ти пипна ръцете. Не, топли са.

СТАРЕЦЪТ. Таня, жено моя!

ДЕВОЙКАТА. Не, деденце. Това съм аз, Таня, внучката ти.

СТАРЕЦЪТ. Какво е това? Звезди? Разноцветни звезди се разпиляват по небето.

ДЕВОЙКАТА, Това е салют… Виждаш ли какво нещо съм измъкнала от пощенската кутия? Цяла камара… А какво ти е лицето днес, деденце, — съвсем младо.

СТАРЕЦЪТ. Сякаш сърцето ми се отпусна. Да, съвсем се отпусна. Струва ми се, че се издигам нагоре, нагоре, нагоре… Слушай, всичките тези звезди… Таня, покажи, ми къде е Млечният път!