Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)
Сканиране
1343alex (2014)
Корекция
aradeva (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Соломоново решение

Превод: Теодора Давидова

Оформление на корица Megachrom — Петър Христов

ИК Бард, София, 2007


Хенри Престън, Хари за своите приятели, а те не бяха кой знае колко много, не беше от хората, на които има опасност да налетиш в кварталната кръчма, да срещнеш на футболен мач или да поканиш у дома на барбекю. Честно казано, ако имаше клуб на самотниците, Хенри несъмнено щеше бъде негов председател, макар и неохотно.

В училище имаше отличен само по математика и майка му, единственият човек, който го обожаваше, беше решила да го насочи към някаква престижна професия. Баща му беше пощенски раздавач. С отличен по математика изборът не беше кой знае колко голям: банково дело или счетоводство. Майката избра счетоводството.

Хенри беше изпратен да се обучава в „Пиърсън, Клътърбък & Рейнолдс“ и когато го назначиха на работа във фирмата, той започна да си мечтае да дойде ден, в който в горната част на листовете, които раздаваха на служителите и клиентите, за да си водят записки, да се появи надпис: „Пиърсън, Клътърбък, Рейнолдс & Престън“. Ала годините минаваха, все по-млади и по-млади мъже виждаха имената си изписани на рекламните материали на фирмата и постепенно мечтата му угасна.

Някои хора, като си дадат сметка, че възможностите им са ограничени в дадено направление, намират утеха в друго — секс, наркотици или хаотичен социален живот. Много е трудно да водиш хаотичен социален живот самичък. Наркотици? Хенри дори не пушеше. Позволяваше си от време на време по чаша джин с тоник, и то само в събота. Колкото до секса, беше убеден, че не е хомосексуалист, но успехите му с представителките на другия пол граничеха с нула, както обичаха да казват някои от колегите му. Хенри нямаше дори хоби.

Идва момент в живота на всеки човек, когато си дава сметка, че максимата: „Ще живея вечно“ е заблуда. Хенри някак много бързо мина през средната възраст и изведнъж започнаха да го спохождат мисли за ранно пенсиониране. Когато господин Пиърсън, старшият партньор, обяви, че се пенсионира, в негова чест бе организирано прощално тържество в малка зала на петзвезден хотел. След дълга и успешна кариера господин Пиърсън заяви на колегите си, че смята да се оттегли в малка къща в Костуолдс, за да се грижи за розите си и да се постарае да сведе до минимум неуспешните си удари в голфа. Последваха смях и аплодисменти. Единственото, което Хенри си спомняше от прекарването, бяха думите на Аткинс, последният назначен във фирмата, който на раздяла му беше казал:

— Предполагам, няма да е далеч денят, приятелю, в който ще организираме такова тържество и в твоя чест.

Докато крачеше към автобусната спирка, Хенри размишляваше над думите на младия си колега. Беше навършил петдесет и четири и значи само след шест години, освен ако не го направят партньор, което би значило да остане до шейсет и пет, него също щяха да го изпращат. Истината е, че Хенри отдавна се бе простил с мисълта да стане партньор и бе сигурен, че тържеството за него едва ли щеше да се проведе в петзвезден хотел. Положително нямаше да се оттегли във вила в Костуолдс, за да се грижи за рози, а неуспехите му бяха прекалено много, за да мисли и за тези при голфа.

Даваше си сметка, че в очите на колегите си е човек, на когото може да се разчита, че е компетентен и педантичен в работата си, което още повече допринасяше за усещането му за провал. Най-голямата похвала, която беше получавал, бе: „На Хенри винаги може да се опреш. С него си в безопасност.“

Всичко това се промени в деня, в който срещна Анджела.

 

 

Фирмата на Анджела Форстър „Ивентс Ънлимитид“ не беше твърде голяма, за да се възложи на някой от партньорите, нито бе достатъчно дребна, за да я поеме един от стажантите, ето как папката с документите й се озова на бюрото на Хенри. Той прегледа внимателно съдържанието.

Госпожа Форстър бе единствен собственик на малък бизнес, специализиран в организацията на мероприятия — от годишната вечеря на местното сдружение на консерваторите до регионалния бал на ловците. Анджела беше роден организатор и след като съпругът й я напусна заради по-млада жена — щом един съпруг напуска жена си заради друга, това е къс разказ, а когато жената напусне съпруга си за по-млад мъж — това е истински роман (извинете, отплеснах се), — тя реши, че няма да стои вкъщи и да тъне в самосъжаление, а ще последва съвета на Всевишния в притчата за талантите и ще се отдаде на призванието си, което освен всичко друго, можеше да й донесе и допълнителен приход. Проблемът бе в това, че дейността й се оказа по-успешна, отколкото беше предполагала, и в резултат се наложи да се срещне с Хенри.

Преди да финализира сметките на госпожа Форстър, той прегледа с нея всичко колона по колона и й посочи кои разходи може да приспадне от данъците си, като например обслужването на колата, пътните разноски, включително и разходите за дрехи. Изтъкна факта, че трябва да е подходящо облечена при изпълнение на функциите си. Така успя да намали годишния й данък с неколкостотин лири. За него бе въпрос на професионална чест, напускайки кабинета му, клиентите да си отиват малко по-богати. Дори сумата, която плащаха на неговата компания, можеше да се приспадне от данъка.

Винаги завършваше срещата си с клиент с думите:

— Мога да ви уверя, че сега счетоводството ви е в идеален ред и данъчните никога няма да ви създават неприятности. — Хенри добре знаеше, че при него идваха хора, към които данъчните не изпитват голям интерес, да не говорим за неприятности. Изпращаше ги до вратата и на прощаване казваше: — Ще се видим следващата година.

Когато отвори вратата пред госпожа Форстър, тя му се усмихна и попита:

— Защо не дойдете на някое от моите партита, господин Престън? Така ще разберете с какво точно се занимавам.

Хенри не можеше да си спомни кога за последен път беше получил покана за каквото и да било. Поколеба се, тъй като не знаеше какво да отговори.

— Организирам благотворителен бал за борба с глада в Африка в събота вечер в залата на кметството, защо не дойдете?

— Много ви благодаря, с удоволствие — чу се да произнася Хенри. Още щом затвори вратата, съжали горчиво за даденото обещание. Събота вечер обикновено гледаше филма на седмицата по „Скай“ и похапваше китайска храна с джин с тоник. На всяка цена в десет часа трябваше да е в леглото, защото на другата сутрин разчитаха на него за преброяване на даренията в църквата. Беше и техен счетоводител. Почетен, бе уверил той майка си.

През по-голяма част от времето в събота сутрин той се мъчи да измисли извинение, за да откаже на госпожа Фостър: главоболие, спешно заседание, ангажимент, поет преди този, за който е забравил. Внезапно си спомни, че всъщност няма телефонния й номер.

В шест вечерта облече блейзера, който майка му беше подарила на двайсет и първия му рожден ден и който не вадеше от гардероба понякога с години. Погледна се в огледалото, притеснен, че най-вероятно е облечен демоде — широки ревери и клош панталони. Дори не беше забелязал, че модата се е върнала. Пристигна с последните гости в залата на кметството и си каза, че ще е сред първите, които ще я напуснат.

Анджела му беше дала място в края на официалната маса, така че да има видимост към всичко, без това да му пречи да отговаря на въпросите на жената отляво.

Щом речите свършиха и се разнесоха първите акорди на оркестъра, Хенри реши, че спокойно може да се измъкне. Потърси с поглед госпожа Форстър. Видя я да се движи бързо из залата, да организира всичко: от предметната лотария и викторините, до играта с теглене на банкнота от десет лири, та дори и импровизиран аукцион. Съзерцава я известно време и трябваше да признае, че с дългата официална рокля и русите коси, спуснати до раменете, тя… Надигна се да си върви и точно в този момент Анджела застана до него.

— Надявам се, не скучаете? — попита тя и докосна ръката му. Хенри не помнеше кога за последен път жена се е допирала до него. Молеше се само да не го покани да танцуват.

— Прекарвам чудесно — отвърна той. — А вие?

— Крака не ми останаха. Но ми се струва, че тази година ще наберем рекордна сума.

— С какъв резултат очаквате да приключите? — попита Хенри, за да стъпят на негова територия.

Тя погледна в малкия си бележник.

— Дванайсет хиляди и шестстотин в залози, трийсет и девет хиляди четиристотин и петдесет в чекове и малко повече от двайсет хиляди в брой. — Тя му подаде бележника си, за да провери сметките й.

— Какво правите с парите в брой?

— По пътя към вкъщи ги оставям в трезора на първата банка по пътя. Ако искате, можете да ме придружите, за да проследите целия цикъл от началото до края. Изчакайте ме само няколко минути, за да платя на оркестъра и на помощничките си — помоли тя. — Винаги държат да им се плаща в брой.

Може би тъкмо в този момент Хенри беше осенен от гениалното си хрумване. В началото бе само мимолетна мисъл, която той бързо прогони. Отправи се към изхода, за да изчака Анджела.

— Ако си спомням правилно — подхвана той, докато слизаха по стълбите на кметството, — оборотът ви миналата година беше малко под пет милиона, от които близо един милион в брой.

— Каква добра памет имате, господин Престън — отбеляза Анджела. — Надявам се тази година да надхвърли пет милиона — додаде тя. — Сега сме март, а съм много напред с резултатите.

— Най-вероятно. Но миналата година хонорарите, които сте отделили за себе си, са едва четирийсет и две хиляди — продължаваше да разсъждава Хенри, — което прави по-малко от десет процента от оборота ви за цялата година.

— Сигурно сте прав, но работата ми харесва, а и така запълвам времето си.

— Не мислите ли, че можете да поискате по-добро заплащане за труда си?

— Мога, разбира се, но моят хонорар е пет процента от приходите и когато и да съм повдигала въпроса за увеличение на процента, те не пропускат да ми напомнят, че става дума за благотворителност.

— Не и във вашия случай — възрази Хенри. — Вие сте професионалист и е редно да получавате съответното заплащане.

— Напълно съм съгласна. — Бяха спрели пред банка „Нат Уест“ и тя пусна пакета с парите в брой в нощния трезор. — От години работя с повечето си клиенти.

— И от години те добре се възползват от вас.

— Най-вероятно, но какво мога да направя?

Онази мисъл отново споходи Хенри, но той нищо не каза.

— Много ви благодаря за чудесната вечер, госпожо Форстър — рече, когато дойде време да се разделят. — От години не съм се забавлявал така — и подаде ръка, както обикновено правеше в края на всяка среща с клиент. За малко да продължи с дежурното: „Ще се видим следващата година“.

Анджела се засмя, наведе се и го целуна по бузата. Хенри нямаше спомен това да му се е случвало в близкото минало.

— Лека нощ, Хенри — пожела тя и се накани да си върви, когато той най-неочаквано и за себе си рече:

— Мисля си дали…

— Да? — обърна се тя към него.

— Дали не би вечеряла с мен някоя вечер?

— С най-голямо удоволствие — отговори Анджела. — Кога ти е удобно?

— Утре например — неочаквано набра смелост Хенри.

Анджела извади бележника от чантата си и започна да прелиства страниците.

— Помня, че имах нещо утре. Мисля, че беше „Грийнпийс“.

— Тогава в понеделник? — Хенри нямаше нужда да гледа в списък с ангажиментите си.

— Съжалявам. Тогава е балът на Синия кръст[1]. — Тя обърна следващата страница.

— Вторник? — Хенри искрено се надяваше, че гласът му не звучи като на отчаян човек.

— „Амнести Интернешънъл“ — Анджела обърна на следващата страница.

— Сряда тогава. — Беше започнал да си мисли, че тя се чуди как да му откаже.

— Май нямам нищо — вгледа се съсредоточено в празната страница. — Къде искаш да се срещнем?

— Какво ще кажеш за „Ла Бача“? — Хенри си спомни, че партньорите в неговата фирма водеха там най-важните си клиенти. — В осем?

— Чудесно.

Хенри пристигна в ресторанта двайсет минути по-рано и изчете менюто от край до край няколко пъти. Същия ден в обедната почивка си купи нова риза и копринена връзка. Вече съжаляваше, че не си купи и блейзера, който беше изложен на витрината.

Анджела прекрачи прага на ресторанта малко след осем. Беше облечена в бледозелена рокля на цветя, която стигаше малко под коленете й. На Хенри много му хареса начинът, по който бе вчесала косата си, но знаеше, че няма да събере кураж да й го каже. Допадна му и фактът, че по принцип носеше едва забележим грим, а единственото й бижу беше скромен наниз от перли. Когато тя наближи масата му, той се изправи. Анджела почти не помнеше някой да си е направил труда за подобно нещо в нейна чест в последно време.

Хенри много се боеше, че едва ли ще намерят обща тема за разговор — светските приказки не бяха неговата стихия. Но Анджела се държеше така естествено, че той не усети кога поръча и втора бутилка вино, и то много преди вечерята да е приключила — поредният безпрецедентен случай в живота му.

Когато стигнаха до кафето, Хенри се престраши и подхвърли:

— Мисля, че има начин да увеличиш доходите си.

— Да не говорим за бизнес — докосна ръката му Анджела.

— Това не е бизнес — увери я той.

 

 

На следващата сутрин с отварянето на очите си Анджела си помисли колко приятна вечер бе прекарала с Хенри. Спомни си как на раздяла последното, което й каза, бе:

— Не забравяй, че парите, спечелени на хазарт, не се облагат с данъци.

Какво ли значеше това?

От друга страна, Хенри добре помнеше всеки съвет, който й бе дал. Следващата неделя сутрин той стана рано и се зае с изготвянето на план за действие, който включваше откриването на няколко сметки в банка и разработване на дългосрочен инвестиционен план. Едва не изпусна утринната служба.

На следващата вечер малко след дванайсет беше в хотел „Хилтън“ на Парк Лейн. Носеше празна чанта „Гладстон“[2] в едната си ръка, а в другата — чадър. Беше се постарал да не се отличава твърде от останалата публика.

Балът на Асоциацията на консерваторите в Уестминстър беше към своя край. Когато Хенри влезе в залата, поканените вече пукаха балоните и допиваха последните капки шампанско в чашите си. Откри Анджела да брои в един ъгъл залози, чекове и банкноти, като ги подреждаше на три отделни купчини. Когато я наближи, жената не успя да прикрие изненадата си от неговата поява. През целия ден си беше повтаряла, че той едва ли ще иска да осъществи идеята си и че ако не се появи вечерта, това няма да е краят на света.

— Колко са парите в брой? — попита Хенри делово, преди тя дори да успее да го поздрави.

— Двайсет и две хиляди триста и седемдесет лири — чу се да казва Анджела.

Хенри два пъти провери колко са банкнотите, преди да прибере определена сума в чантата си. Сметките на Анджела бяха верни. Връчи й разписка за 19 400 лири.

— Ще се видим по-късно — рече той.

Оркестърът вече свиреше финалните акорди на парчето „Джерусалем“, с което обикновено завършваха подобни партита. Когато Хенри напускаше залата, компанията припяваше нестройно: „Донеси ми лъка от чисто злато“. Стъписана от дързостта на целия план, Анджела изпрати с поглед мъжа с чантата. Даваше си сметка, че не го ли догони, преди да е стигнал банката, връщане назад нямаше.

— Сърдечно те поздравявам за прекрасната организация, Анджела. — Думите на съветник Пикъринг прекъснаха мислите й. — Не знам как бихме се справили без теб.

— Много ви благодаря — обърна се тя към председателя на организационния комитет на бала.

Хенри мина през въртящата се врата на хотела и стъпи на улицата. За първи път си даде сметка, че безличният му външен вид може да бъде и предимство. Сърцето му биеше в ушите, когато наближи клона на близката банка — най-близката, предлагаща денонощен трезор. Пусна в съответното отвърстие 19 400 лири, а в чантата му останаха още 2970. След това спря такси и даде на шофьора адрес в Уест Енд.

Колата спря пред заведение, в което Хенри никога не беше влизал преди, макар да бе техен счетоводител от двайсет години.

Нощният управител на казино „Блек Ейс“ се опита да не покаже колко е изненадан от появата на господин Престън. Дали не идваше да прави проверка на място? Само след миг го видя да се устремява към една от рулетките и се успокои.

Хенри знаеше правилата, защото изготвяше баланса на фирмата всеки април и освен наемите, цените и заплатите на персонала и охраната, дори като се включеха и безплатната храна и напитки за някои привилегировани посетители, неговият клиент декларираше доста сериозна печалба. Но тази вечер Хенри нямаше намерение да допринася за печалбата на казиното, дори напротив.

Настани се зад една от рулетките и видя червено. Отвори чантата си извади отвътре десет банкноти по десет лири, които подаде на крупието, което на свой ред ги преброи внимателно и едва тогава му връчи десет синьо-бели чипа. На същата маса имаше още няколко играчи, които залагаха чипове с различна стойност — пет, десет, двайсет, петдесет, че дори и по сто лири, но тогава чипът беше златен. Само един професионален комарджия отсреща държеше пред себе си цяла купчина златни чипове и за радост на Хенри погледите на всички бяха отправени към него.

Човекът засипа зеленото сукно със златните си чипове, докато Хенри остави само един от своите на червеното поле. Колелото се завъртя, с него и бялото топче в обратната посока, и най-сетне спря на червено 19. Крупието подаде един чип на Хенри и прибра с лопатката златни чипове за близо хиляда лири от играча от отсрещната страна на масата.

Докато крупието се готвеше за следващото завъртане, Хенри прибра новополучения чип в джоба на сакото си и постави отново на червено първия.

Колелото се завъртя, топчето също и този път се спря на черно 4. Този път лопатката прибра и неговия чип. Две залагания и Хенри бе на нула. Следващия път постави друг синьо-бял чип на червено. Беше си дал сметка, че доста време щеше да му отнеме да замени цялата сума, която носеше в брой, за чипове, но за разлика от повечето картоиграчи Хенри беше търпелив човек. След малко ръката му остави поредния чип на червено.

Минаха три часа, докато обърне 2970 лири в чипове, без да събуди подозрение. Най-сетне напусна масата и се отправи към бара. Ако някой го беше наблюдавал внимателно, щеше да разбере, че той става от мястото си без загуба, но и без печалба. Но тъкмо това беше и неговата цел. Да обмени излишъка от пари в брой за чипове, за да може да проведе и втората част от плана си.

Приближи до бара с изпразнената чанта „Гладстон“ и джобове, пълни с чипове. Настани се до някаква жена, която очевидно беше сама. Нито той я заговори, нито тя прояви някакъв интерес към него. Когато Анджела си поръча поредното питие, Хенри се наведе и изсипа съдържанието на джобовете си в отворената й дамска чанта, оставена на пода до нея. Когато барманът се приближи да вземе поръчката му, видя, че столчето е празно и посетителят вече се е насочил към изхода.

Управителят отвори вратата пред него.

— Надявам се скоро отново да ви видим при нас, господине.

Хенри кимна, без да си прави труда да обяснява какви са по-нататъшните му намерения. Щом се озова на улицата, той се насочи към спирката на метрото, но едва след като зави зад ъгъла, започна да си подсвирква.

Анджела се наведе и затвори чантата, но не и преди да изпие питието си. По-рано същата вечер двама непознати един след друг й бяха предложили компанията си и тя се бе почувствала много поласкана. Слезе от високия стол и се отправи към малобройната опашка пред гишето на касата. Когато дойде нейният ред, тя избута напред купчината жетони и зачака.

— В брой или чек, госпожо? — попита касиерът, след като преброи чиповете й.

— Чек, моля — отвърна тя.

— На чие име да бъде?

След миг колебание Анджела отговори:

— Госпожа Рут Ричардс.

Касиерът написа името и сумата от 2930 лири и подаде чека през малкото прозорче. Анджела погледна документа и се усмихна. Хенри беше загубил 40 лири. Спомни си как я беше уверил, че след година парите ще се изравнят. А и беше обяснил, че целта му е не да печели, а да обърне парите в чипове, срещу които тя да получи чек, който никой след това нямаше да може да проследи.

Анджела си тръгна без много шум от казиното и на вратата забеляза, че управителят разговаря с някакъв клиент, а от думите, които дочу, схвана, че човекът е загубил доста сериозна сума. Хенри я беше предупредил, че управата на казината се интересува по-скоро от спечелилите, отколкото от загубилите. И тъй като й предстоеше често да напуска казината с по-съществени суми, беше най-добре да не привлича излишно внимание към себе си.

Един от важните пунктове в плана на Хенри бе те двамата по никакъв начин да не афишират познанството си. Нито когато идва да вземе парите, нито когато пуска чиповете в чантата й. Не искаше никой да ги свързва по какъвто и да е начин. Макар и с неохота, Анджела се съгласи. Другото, на което новият й финансов съветник много държеше, беше тя да има помощници при събирането на даренията по време на приемите.

— Намери доброволци, които да вършат тази работа. Дори нещо да се обърка, така никой няма да хвърли подозрение върху теб.

В центъра на Лондон имаше сто и дванайсет казина, ето защо не се налагаше да посещават едно и също място повече от един път в годината.

 

 

През следващите три години Хенри и Анджела си взимаха отпуска по едно и също време, но никога не отиваха на едно и също място. Това се случваше обикновено през август. По думите на Анджела месецът бил сравнително мъртъв период за нея, а от септември до декември Хенри не искаше да отсъства от града, защото само в неделя бе сигурно, че Анджела няма ангажименти, а с приближаването на Коледа те зачестяваха и се случваше да организира приеми и на обяд, че и по няколко в един ден.

Хенри написа основните правила, но Анджела настоя да се включи допълнително условие, според което, ако някоя организация не успее да достигне средствата, набрани предходната година, да не се отклоняват пари. Въпреки това допълнение чантата „Гладстоп“ рядко си тръгваше празна.

 

 

Двамата продължиха да се срещат в неговия офис веднъж годишно за приключване на финансовата година на фирмата на госпожа Форстър. Няколко дни след това те обикновено вечеряха в „Ла Бача“. По време на тези срещи никой от тях не споменаваше, че тя е успяла да източи през тези три поредни години 267900, 311150 и 364610 лири и след всеки прием в някоя от многобройните сметки на името на госпожа Рут Ричардс постъпваха пари. Друга важна задача на Хенри бе да влага разумно набраните средства, като не забравя, че не е комарджия по природа. Едно от предимствата да преглеждаш чуждите сметки е, че без много усилия можеш да предвидиш кой ще има добра година. Тъй като чековете не бяха нито на негово, нито на нейно име, никога печалбите от капиталовложенията не можеха да бъдат свързани с някого от тях.

След като закръглиха първия милион, Хенри реши, че могат да рискуват с една вечеря, за да отпразнуват победата. Анджела поиска да отидат в „Мосиманс“ на Уест Холкин Стрийт, но той отхвърли идеята. Ангажира маса за двама в „Ла Бача“. Нямаше смисъл да привличат излишно внимание.

По време на тази важна вечеря Хенри направи две предложения, с първото Анджела с радост се съгласи, но предпочете да не коментира второто. Хенри я бе посъветвал да прехвърли милиона в офшорна сметка на островите Кук, а той да продължи с досегашната инвестиционна политика. Препоръча й да прави това всеки път, когато се закръглят поредните сто хиляди.

— Съгласна съм — вдигна чаша тя. — А каква е втората точка от дневния ред, господин председател? — попита закачливо.

Хенри разказа подробно втората част от плана в случай на непредвидени обстоятелства, нещо, за което тя не искаше да помисля дори.

Най-сетне и Хенри вдигна чашата си за наздравица. За първи път започна да мисли с надежда за времето на своето пенсиониране и за прощалното тържество с колегите по случай шейсетия му рожден ден.

 

 

Шест месеца по-късно президентът на „Пиърсън, Клътърбък & Рейнолдс“ разпрати покани до всички работещи във фирмата, с които ги канеше на по чаша вино в тризвезден хотел наблизо, за да отпразнуват пенсионирането на Хенри Престън и да му благодарят за четирийсетгодишната вярна служба на компанията.

Хенри не успя да присъства обаче, тъй като прекара своя шейсети рожден ден зад решетките, и то заради някакви си 820 лири.

Госпожица Флорънс Бленкинсоп два пъти провери сметките си. Оказа се, че и първия път бе събирала вярно. Липсваха 820 лири от сумата, с която си бе записала, че разполагат, преди в балната зала да се появи неканеният посетител с раиран костюм, който носеше малка пътническа чанта и отнесе в нея парите в брой. Не можеше да е Анджела, в края на краищата тя бе нейна ученичка още в манастира „Сейнт Катрин“. Госпожица Бленкинсоп отмина разминаването в сметките, решила, че грешката е нейна, още повече че набраните средства тази година превишаваха миналогодишните.

Следващата година щяха да отбележат стогодишнината на манастира и тя вече правеше планове за благотворителния бал, който щяха да дадат тогава. Беше предупредила членовете на своя комитет да се стягат, ако искат да поставят рекорд в набирането на средства в чест на юбилея. Госпожица Бленкинсоп се бе пенсионирала преди седем години като директорка на училището към „Сейнт Катрин“, но се държеше с жените от комитета сякаш бяха тийнейджърки.

Балът в чест на стогодишнината беше истински триумф и госпожица Бленкинсоп първа отдаде дължимото за неговата организация на Анджела. По нейно мнение госпожа Форстър наистина бе показала как трябва да се стегне човек във важния момент. Но от друга страна се чувстваше длъжна да пресметне три пъти сумите, преди да се появи онзи дребосък с чантата „Гладсон“ и да отнесе всички пари. Когато провери няколко дни след това приходите, макар да бяха били последния си рекорд със значителна сума, отново липсваха две хиляди, поне според записките на обратната страна на картичката с името й.

Госпожица Бленкинсоп се почувства длъжна да посочи, че две години подред има разлики в сумите, а председателката на комитета, лейди Травигтън, на свой ред се посъветва със съпруга си, председател на местния контролен комитет. Сър Дейвид обеща, преди да загаси лампата на нощното си шкафче, да поговори на другия ден с шефа на полицията.

Когато началникът на полицията научи за злоупотребата, прехвърли случая на главния полицейски инспектор, а той на свой ред го възложи на шефа на дежурния екип, който в момента разследваше едновременно жестоко убийство и дебнеше голяма пратка хероин, възлизаща по цени на дребно на повече от десет милиона. Това, че манастирът „Сейнт Катрин“ бил преметнат, не се нареждаше сред приоритетите му в момента. Спря първия си подчинен, който му попадна пред погледа в коридора, и мушна папката в ръцете му.

— Гледай докладът с приключеното разследване да е на бюрото ми преди заседанието на контролния комитет на общината.

 

 

Сержант Джанет Сийтън се залови с разследването все едно щеше да разкрие престъпленията на Джак Изкормвача.

Първо разпита госпожица Бленкинсоп, която се оказа извънредно словоохотлива, но настояваше упорито никоя от нейните сътруднички в комитета да не бъде въвлечена в този неприятен инцидент. След десет дни сержант Сийтън си купи билет за бала на ловците Бебингтън, макар никога през живота си да не се бе качвала на кон.

Пристигна в Бебингтън Хол минути преди да удари гонгът и майордомът да изреве с пълно гърло:

— Вечерята е сервирана.

Докато търсеше мястото си, разбра коя е Анджела Форстър. Стараеше се да поддържа любезен разговор с мъжете от двете си страни, без да изпуска от зоркия си поглед госпожа Форстър. Когато поднесоха кафето и сиренето, беше ясно, че си има работа с истински професионалист. Анджела Форстър успяваше да овладее периодичните нервни изблици на лейди Бебингтън, съпруга на главния ловец, намираше време да контролира оркестъра, кухнята, сервитьорите, кабарето и доброволките, без нито веднъж да покаже припряност или да се затича из залата. Най-интересно от всичко бе, че по никакъв начин не беше свързана със събирането на парите. С това се занимаваха няколко жени, които нито веднъж не се обърнаха към Анджела.

При първите акорди на оркестъра неколцина млади мъже се изредиха да канят следователката на танц. Тя им отказа, макар че за единия доста се замисли.

Към един през нощта тържеството вървеше към приключване и най-сетне се появи мъжът, когото Джанет от доста време очакваше. Веднага го позна по описанието на госпожица Бленкинсоп — нисък, топчест, някъде около шейсет, той беше облечен по-скоро като счетоводител, тръгнал на работа, отколкото като участник в бал на ловците. Следователката го проследи с поглед как заобикаля дансинга и изчезва зад оркестъра. Тя бързо стана от масата си и спря едва когато придоби пълна видимост за действията на новодошлия. Бе седнал до една маса и броеше пари, естествено и не подозираше, че чифт очи зорко го наблюдават. Сийтън внимателно следеше поведението и на Анджела, — тя обаче не размени нито дума с мъжа, който подреждаше купчините с чекове, залози и банкноти.

Хенри провери за втори път сумите и дори не погледна към Анджела. Прибра парите в чантата си и й връчи разписка. След кратко кимване с глава се върна по същия път покрай дансинга и бързо напусна залата. Цялата операция отне не повече от седем минути. Хенри изобщо не забеляза, че една от гостенките е по петите му и не го изпуска от очи.

Следователката тръгна подире му по дългата алея в градината, последва го и през портата от ковано желязо, когато се отправи към селото.

Нощта беше ясна, улиците — празни, ето защо на детектив Сийтън не й беше трудно да го следва, като остава в същото време напълно незабелязана. Той очевидно се чувстваше напълно спокоен, защото нито веднъж не се огледа. Наложи й се да се скрие в сянката на първото дърво единствено в мига, в който заподозреният спря пред местния клон на банка „Нат Уест“. Отвори чантата, извади оттам пакет и го пусна в отвърстието за денонощния трезор. Миг по-късно мъжът продължи напред със същата стегната крачка. Къде ли отиваше?

Младата следователка трябваше да вземе бързо решение. Да последва непознатия или да се върне в Бебингтън Хол, за да види какво прави Анджела Форстър? „Следвай парите“, винаги повтаряше инструкторът й в „Пийл Хаус“. Най-сетне мъжът спря на гарата. Младата жена изруга наум. Беше оставила колата си на паркинга в имението и ако смяташе да продължи с преследването на мъжа с чантата, то щеше да се наложи рано сутринта на следващия ден да дойде да я прибере.

Само след няколко минути последният влак до гара „Ватерло“ шумно изтрополи на пустата спирка „Бебингтън Хол“. Очевидно мъжът с чантата бе пресметнал всичко до минута. Следователката го изчака да се качи и се настани в съседния вагон.

На гарата в Лондон мъжът слезе и се отправи към стоянката за таксита. Щом се качи в една от колите, тя приближи началото на опашката, извади служебната си карта и се извини на клиента, който се канеше да влезе в таксито. Сийтън нареди на шофьора да следва колата, която в този момент се отделяше от общата редица.

Спряха пред казино „Блек Ейс“ и младата жена остана в колата, докато мъжът с чантата не влезе в игралната зала. Тя плати, излезе на тротоара и отвори вратата на казиното. Наложи се да попълни формуляр за временно членство, той като нямаше намерение да разкрива с какво се занимава.

Детектив Сийтъп се разходи между масите и огледа посетителите. Много бързо откри своя човек, който вече се бе настанил пред рулетката. Приближи бавно и се сля с тълпата зяпачи, образували полукръг около масата. Полицайката предпочете да остане малко встрани, тъй като дългата й официална рокля от синя коприна бе по-подходяща за бал и имаше вероятност заподозреният да я забележи и да я свърже с празненството, от което самият той идваше.

През следващия един час тя следеше как мъжът през определени интервали вади по няколко банкноти от чантата и ги заменя за чипове. В крайна сметка чантата се изпразни и той с мрачно лице се отправи към бара.

Следовател Сийтъп схвана какво става. Един анонимен човек източва пари от благотворителни партита, за да задоволява комарджийската си страст. Все още оставаше неизяснен въпросът, дали Анджела не е негов съучастник.

 

 

Младата жена се скри зад една мраморна колона и видя как мъжът се покатерва на едно от високите столчета пред барплота до жена в син костюм с доста къса пола.

Дали имаше достатъчно пари, за да плати и на проститутка? Следователката напусна прикритието си, за да вижда по-добре, и едва не се сблъска с Хенри, който вече се насочваше към изхода. По-късно, много по-късно, тя си зададе въпроса защо всъщност той си тръгна, без дори да е поръчал питие. Може би жената до него му бе отказала.

Хенри излезе на тротоара и спря едно такси. Следователката скочи в следващото и поиска от шофьора да следва колата с нейния човек. Прекосиха „Пътни Бридж“ и продължиха покрай южния бряг на реката. Най-сетне първото такси спря пред жилищна кооперация в Уондзуорт. Сийтън си записа адреса и реши, че е заслужила да се прибере у дома с такси.

 

 

На следващата сутрин нейният доклад вече беше на бюрото на прекия й шеф. Той го прочете, усмихна се и се запъти към кабинета на главния полицейски инспектор, който пък се обади на началника на полицията. Последният реши, че няма смисъл да уведомява председателя на контролния комитет, докато не арестуват виновния, тъй като много му се искаше да поднесе на сър Дейвид започнато и приключено дело.

 

 

Хенри пусна в трезора на „Ти Ес Би Лойдс“ пакета с пари в брой, събрани по време на бала на пеперудите. Банката се намираше само на стотина метра от хотела, където „Мейсънс“ провеждаха годишната си вечеря. Не беше изминал и триста метра, когато полицейска кола спря до него. Едва ли имаше смисъл да се опитва да бяга, резките движения не бяха неговата сила. Освен това имаше добре разработен план и за такъв случай. Арестуваха го и му предявиха обвинението два дни преди местният контролен комитет да се събере на редовното си заседание.

 

 

Хенри избра за свой юридически съветник господин Клифтън-Смит, чиито сметки водеше през последните двайсет години.

Господин Клифтън-Смит изслуша внимателно версията на своя клиент, през цялото време си водеше бележки, а когато най-сетне довереникът му приключи, той му даде един-единствен съвет — да се признае за виновен.

— Разбира се — добави юристът, — ще изтъкнем и смекчаващи вината обстоятелства.

Хенри прие съвета, в края на краищата през изминалите двайсет години господин Клифтън-Смит никога не бе подлагал неговите решения на съмнение.

 

 

По време на процеса Хенри не направи никакъв опит да влезе във връзка с Анджела. От полицията бяха сигурни, че тя играе ролята на Бони за своя Клайд, но бързо се сетиха, че нямаше да го заловят, ако не беше отишъл за втори път в казиното. Така и не разбраха коя беше жената, до която беше седнал на бара. Дали него чакаше? От специалния отдел в полицията прекараха седмици в събиране на копия от финансовите документи на казината в Лондон, но не откриха никаква следа да е издаван чек на името на госпожа Анджела Форстър, и което бе още по-изненадващо, не беше издаден чек и на името на Хенри Престън. Възможно ли беше все да е губил?

Когато изискаха и внимателно изчетоха документацията на Анджела, установиха, че според записките Хенри отговаря единствено за броенето на парите, за които винаги е давал разписка. Неколцина хрътки, специалисти по банкови измами, провериха и банковата й сметка, установявайки, че там има само 11318 лири, които в продължение на пет години не бяха нараснали значително. Най-сетне следовател Сийтън се свърза с госпожица Бленкиндсоп, за да й съобщи за задържането на виновника. Възрастната жена остана твърде доволна. Защото, както обясни тя, не било възможно възпитаничка на „Сейнт Катрин“ да е замесена в подобна афера.

Тъй като на главата на главния полицейски инспектор все още висеше преследването на онзи убиец, а и историята с наркотиците не беше претърпяла развитие, той нареди делото за „Сейнт Катрин“ да се приключи.

Щом юристите на държавната хазна установиха, че е невъзможно да проследят липсващите пари, защитата на Хенри успя да сключи споразумение с Кралската следствена служба. Ако клиентът им се признае за виновен в кражбата на 130000 лири и е готов да върне на засегнатите страни пълната сума, от следствената служба ще препоръчат намаляване на присъдата.

 

 

— Без съмнение ще поискате да изтъкнете и смекчаващи вината обстоятелства, господин Камерън — обърна се съдията към старшия адвокат в защитата на Хенри.

— Естествено, милорд — изправи се господин Алекс Камерън, кралски адвокат. — Не е тайна, че клиентът ни има нещастието да е пристрастен към хазарта, което е и причина за трагичното му падение. Но това е първото негово престъпване на закона, а до този момент с безупречната си репутация на специалист е бил своеобразен стълб на обществото. Клиентът ни е посветил години във всеотдайна и безкористна служба на енорийската си църква, като почетен ковчежник, за което ще си спомните, че свидетелства и нейният викарий.

Господин Камерън се изкашля, преди да продължи:

— Виждате пред себе си един съсипан човек, милорд, човек, докаран до просешка тояга, който може да се надява единствено на безрадостните самотни дни на пенсионера. Беше принуден дори… — Тук господин Камерън подръпна реверите на тогата си — да продаде жилището си в Уондзуорт, за да се разплати с кредиторите си. Най-вероятно ще се съгласите, милорд, че клиентът ми е понесъл достатъчно страдания и заслужава да получи снизходителна присъда.

След тези думи господин Камерън се усмихна с надежда на съдията и се отпусна на мястото си.

Съдията отвърна на усмивката му.

— Не мога да се съглася напълно с вас, господин Камерън. Нека не забравяме, че господин Престън е професионалист, нарушил доверието, което му е оказано. Преди всичко бих искал да напомня на клиента ви — съдията замълча, за да привлече вниманието на Хенри, — че хазартът е болест и веднага щом бъде освободен, трябва да потърси лечение за своето заболяване.

Хенри се стегна в очакване на окончателното решение.

Съдията мълча сякаш цяла вечност, след което най-сетне произнесе:

— Осъждам ви на три години затвор. Можете да отведете осъдения.

Хенри беше транспортиран до затвора с отворен режим „Форд“. Никой не забеляза пристигането му, нито пък напускането му. Води в затвора същото анонимно съществуване, каквото и през целия си живот. Не получаваше поща, не се обаждаше по телефона, никой не го посещаваше. Когато след осемнайсет месеца го освободиха, тъй като бе излежал половината от определения му срок, никой не го чакаше пред вратата на затвора.

Хенри Престън прибра полагащите му се при освобождаването от затвора 45 лири и за последен път бе забелязан да се отправя към близката гара с чанта „Гладстон“ в ръка, в която имаше само малко лични вещи.

 

 

Господин и госпожа Ричардс прекарваха приятно, макар и лишено от драматични събития всекидневие на пенсионери на остров Майорка. Притежаваха малка еднофамилна къща с изглед към брега на Палма Бей и се ползваха с уважението на общността.

Председателят на Задграничния кралски клуб в Палма съобщи пред годишното общо събрание на членовете, че е направил своеобразен удар, като е успял да убеди бившия финансов директор на Националната петролна компания на Нигерия да стане почетен ковчежник на тяхната организация. Последваха енергични кимания на глави, одобрителни шушукания и дори аплодисменти. Председателят изрично помоли секретаря да запише в протокола, че откакто господин Ричардс се е заел със счетоводството, сметките на организацията са в идеален ред.

— И между другото — добави той, — неговата съпруга Рут бе така любезна да приеме да организира нашия годишен бал.

Бележки

[1] Организация на медицински работници, борещи се за опазване на животинския свят. — Б.пр.

[2] Малка пътна кожена чанта, наречена на министър-председателя на Англия Уилям Гладстон (1809–1898). — Б.пр.

Край