Аджан Брам
Страдание и свобода от страданието

Да мислиш за прането

Хората днес мислят твърде много. Ако поуспокоят мисловния си процес, животът им ще тече много по-леко.

В манастира в Тайланд веднъж седмично монасите трябваше да бодърстват и да медитират в главната зала през цялата нощ. Това бе част от нашата традиция на горски монаси. На другата сутрин винаги можехме да поспим, така че изпитанието не бе толкова сурово.

Една сутрин, след като бяхме прекарали нощта в медитация и вече се канехме да се приберем по колибите си, за да поспим, настоятелят извика един младши монах от Австралия и за негов ужас, му връчи огромен куп роби с нареждането да ги изпере веднага. В нашата традиция монасите се грижат за настоятеля, като перат робите му и вършат други дребни неща за него.

Купчината бе огромна. Освен това трябваше да бъде изпрана по традиционния за горските монаси начин. Вадиш вода от кладенеца, наклаждаш огън и слагаш водата да заври. Във врялата вода се пускат тресчици от индийско хлебно дърво^[1], за да си пуснат сока, който действа като прах за пране. После всяка роба се слага поотделно в дълго дървено корито, залива се с врялата вода и се пере на ръка, докато стане чиста. След това монахът трябва да ги простре на слънце, като ги обръща от време на време, за да не станат на черти. Изпирането дори на една роба е дълга и трудна работа. Изпирането на толкова много роби щеше да отнеме часове. Младият монах бе уморен от безсънната нощ. Стана ми жал за него.

Запътих се към навеса на пералното помещение да му помогна. Заварих го да кълне така, сякаш бе посветен в традицията на Брисбън, а не в тази на будизма. Жалваше се колко несправедливо и жестоко е това.

— Не можеше ли настоятелят да почака до утре? Не осъзнава ли, че не съм спал цяла нощ? Не съм станал монах, за да правя това!

Не предавам точните му думи, но другото бе нецензурно.

По онова време аз самият бях монах от няколко години. Разбирах какво изживява и знаех решението на проблема. Казах му:

— Когато мислиш, е много по-трудно, отколкото когато го правиш.

Той млъкна и ме зяпна. След малко безмълвно се залови за работа, а аз отидох да спя. По-късно през деня той дойде да ми благодари, че съм му помогнал с прането. Бе открил, че наистина е вярно: мисленето за прането бе най-трудната част от цялото занимание. Когато спрял да се оплаква и просто го направил, нямало никакъв проблем.

Най-трудната част на всяко нещо е мисленето за него.

Преместването

Безценния урок, че „най-трудната част на всяко нещо е мисленето за него“, научих в ранните си години като монах в Североизточен Тайланд. Аджан Ча строеше новата церемониална зала в манастира и много от нас помагаха. Аджан Ча често ни изпитваше, като твърдеше, че монахът работи усилено цял ден само за една-две кутии пепси, което излиза много по-евтино на манастира, отколкото да се наемат работници от града. Често си мислех да основа профсъюз на младшите монаси.

Церемониалната зала бе построена върху могила, издигната от монасите. Оттогава бе останало голямо количество пръст. Аджан Ча ни събра и ни каза, че иска да преместим пръстта зад постройката. През следващите три дни, от десет сутринта до здрачаване, ние гребяхме с лопатите и пренасяхме с колички огромното количество пръст до мястото, което бе посочил Аджан Ча. Изпитах облекчение, когато свършихме.

На другия ден Аджан Ча отиде за няколко дни на посещение в друг манастир. След заминаването му заместник-настоятелят ни събра и каза, че пръстта не е там, където трябва, и се налага да я преместим. Почувствах раздразнение, но успях да усмиря жалващия се ум, докато през следващите три дни здравата се трудихме в тропическата жега.

Тъкмо бяхме приключили с второто преместване, когато Аджан Ча се върна. Той ни събра и заговори:

— Защо сте преместили пръстта там? Нали ви казах, че трябва да е на другото място. Върнете я!

Този път се ядосах. Вбесих се. Направо озверях. „Тия старшите не могат ли да се разберат помежду си? Будизмът би трябвало да е организирана религия, но в този манастир всичко е толкова неорганизирано, че не могат да се разберат дори къде да оставят купчина пръст! Нямат право да ми причиняват това!“

Ето че ме очакваха нови три дълги, уморителни дни. Докато бутах натоварената количка, ругаех на английски, за да не ме разберат тайландските монаси. Това бе недопустимо. Кога щеше да свърши?

Започнах да забелязвам, че колкото по-ядосан бях, толкова по-тежка ми се струваше количката. Един от събратята ми забеляза моето недоволство, дойде при мен и каза:

— Проблемът ти е, че мислиш твърде много!

Беше съвършено прав. В момента, в който спрях да се оплаквам и окайвам, количката стана много по-лека за бутане. Научих си урока. Мисълта за преместването на пръстта бе най-трудната част, самото преместване бе лесно.

До ден-днешен подозирам, че Аджан Ча и заместникът му бяха замислили всичко от самото начало.

Горкият аз; Блазе им на тях

Животът на младшия монах в Тайланд ми се струваше несправедлив. Старшите монаси получаваха най-хубавата храна, седяха на най-меките възглавници и никога не бутаха колички. Моето единствено ядене за деня бе отвратително, по време на продължаващите часове церемонии трябваше да седя на твърдия под (който на всичкото отгоре бе неравен, защото селяните не ги биваше в циментовата замазка) и понякога трябваше да работя много здраво. Горкият аз; блазе им на тях.

Прекарвах дълги, неприятни часове, доказвайки на самия себе си правотата на тези оплаквания. Старшите монаси вероятно бяха толкова просветлени, че за тях нямаше значение дали получават вкусна храна или не — затова тя трябваше да бъде за мен. Старшите монаси бяха седели на твърдия под толкова години и бяха свикнали, затова аз трябваше да получа големите меки възглавници. Освен това старшите бездруго бяха дебели — нали ядяха най-хубавата храна, — така че имаха „естествена тапицерия“ на задните си части. Старшите монаси само казваха на нас, младшите, да вършим работата, а самите те никога не се трудеха — така че как можеха да преценят колко горещо и изморително бе да буташ количката? И без това проектите си бяха техни, така че те трябваше да вършат работата! Горкият аз; блазе им на тях.

Когато станах старши монах, ядях най-хубавата храна, седях на мека възглавница и вършех малко физическа работа. Но се хванах, че завиждам на младшите. На тях не им се налагаше да изнасят публични беседи, да изслушват хорските проблеми по цял ден и да прекарват часове наред в административна работа. Нямаха отговорности и имаха толкова много време за себе си. Чух се да казвам: „Горкият аз; блазе им на тях!“.

Скоро всичко ми стана ясно. Младшите монаси имат „страдания на младши монаси“. Старшите монаси имат „страдания на старши монаси“. Ставайки старши монах, просто съм заменил една форма на страдание с друга.

Абсолютно същото е с необвързаните, които завиждат на семейните, и със семейните, които завиждат на необвързаните. Както всички вече би трябвало да сме разбрали, когато се оженим, просто заменяме „страданията на необвързания човек“ с тези на семейния. После, когато се разведем, заменяме „страданията на женения човек“ със „страданията на необвързания“. Горкият аз; блазе им на тях.

Когато сме бедни, завиждаме на богатите. Мнозина от богатите обаче завиждат на бедните за сърдечните приятелства и свободата от отговорности. Забогатявайки, човек просто заменя „страданията на бедния“ със „страданията на богатия“. Когато се пенсионира и доходите му намалеят, човек просто заменя „страданията на богатия“ с тези на бедния. И така продължава. Горкият аз; блазе им на тях.

Да си мислите, че ще бъдете щастливи, като станете нещо друго, е самозаблуда. Когато станете нещо друго, просто заменяте една форма на страдание с друга. Но ако сте доволни от това, което сте в момента — младши или старши, семейни или необвързани, богати или бедни, — вие сте свободни от страданието. Блазе ми на мен; горките те.

Съвет към болните

През втората година от монашеския ми живот в Североизточен Тайланд ме повали японска речна треска. Треската бе толкова силна, че ме приеха в отделението за монаси в областната болница в Убон. По онова време, в средата на 70-те, Убон бе затънтен край в бедна страна. Слаб и измъчен, включен на системи, забелязах, че фелдшерът напуска работното си място в шест вечерта. Половин час по-късно никой не бе дошъл да го смени, затова се обърнах към монаха на съседното легло и го попитах дали не трябва да уведомим някого от началниците, че нощния фелдшер още го няма. От него разбрах, че в отделението за монаси няма нощен фелдшер. Ако състоянието ми се влоши през нощта, значи просто имам лоша карма. Не стига, че бях болен, но вече бях и сериозно изплашен.

През следващия месец, всяка сутрин и вечер, фелдшер с телосложението на бивол инжектираше антибиотик в задника ми. Намирах се в обществена болница в беден район на страна от Третия свят, където иглите се използваха отново и отново, много повече, отколкото биха позволили дори в Банкок. Мускулестият фелдшер трябваше буквално да забие иглата със засилване, за да проникне в плътта. От монасите се очакваше да бъдат корави, но задникът ми не беше — мястото скоро се разрани и болката стана непоносима. По онова време мразех фелдшера.

Измъчвах се от страдания и немощ и никога не се бях чувствал толкова нещастен. И тогава един следобед Аджан Ча дойде да ме види в отделението. Да види мен! Бях толкова поласкан и впечатлен. Почувствах се възвисен. Чувствах се страхотно — докато Аджан Ча не заговори. Както по-късно разбрах, той казвал това на повечето от монасите, които посещавал в болницата.

— Или ще оздравееш — каза ми той, — или ще умреш.

И си тръгна.

Въодушевлението ми бе разбито на пух и прах. Радостта от посещението му се изпари. Най-лошото бе, че нямаше как да критикувам Аджан Ча: казаното си бе чистата истина. Щях да оздравея или да умра. И в двата случая страданията от болестта нямаше да продължат дълго. За моя изненада, това ми подейства много успокояващо. И стана така, че не умрях, а оздравях. Какъв велик учител бе Аджан Ча!

Какво му е лошото да си болен?

В публичните беседи често карам хората да вдигнат ръка, ако някога са боледували. Почти всички вдигат ръка. (Останалите или спят, или са се отдали на сексуални фантазии.) Това доказва, заявявам аз, че да си болен, е съвсем нормално. Всъщност би било много необичайно, ако не се разболявахме от време на време. Защо тогава, питам аз, когато отидете на лекар, казвате: „Докторе, нещо не е наред“? Нямаше да е наред, ако не се разболявахте понякога. Така че разумният човек би трябвало да каже: „Докторе, нещата са наред. Отново съм болен!“.

Когато възприемате болестта като нещо лошо, добавяте излишен стрес, дори чувство на вина, към неприятните усещания. В романа си „Ериуон“ (Erewhon) Самюъл Бътлър представя общество, в което болестта се смята за престъпление и болните се наказват със затвор. В един незабравим откъс обвиняемият, подсмърчащ и кихащ на подсъдимата скамейка, бива остро смъмрен от съдията като системен нарушител. Не за първи път се явявал той пред магистрата с настинка. Освен това вината си била само негова, защото ядял вредна храна, не правел упражнения редовно и водел стресиращ живот. Осъдиха го на няколко години затвор.

На колко от нас им се внушава да се чувстват виновни, когато са болни?

Мой събрат монах бил болен от нещо неизвестно в продължение на година. Ден след ден, седмица след седмица, той лежал по цял ден, твърде слаб, за да излезе от стаята си. Манастирът не жалил средства и усилия, за да му осигури лечение — традиционно и алтернативно, но нищо не помагало. Струвало му се, че е по-добре, и олюлявайки се, излизал на кратка разходка, а после отново се залежавал със седмици. Много пъти другите си мислели, че ще умре.

Един ден мъдрият настоятел получил прозрение за проблема. Отишъл при болния монах, който го погледнал от леглото с абсолютна безнадеждност.

— Дойдох при теб — започнал настоятелят — от името на всички монаси в този манастир, а също и на всички миряни, които са наши поддръжници. От името на всички тези хора, които те обичат и са загрижени за теб, дойдох да ти дам разрешение да умреш. Не се налага да оздравяваш.

При тези думи монахът заплакал. Толкова се мъчил да оздравее. Приятелите му положили толкова усилия да му помогнат да излекува болното си тяло, че той не можел да понесе мисълта да ги разочарова. Чувствал се много зле, че не успявал, измъчвала го вина, задето не оздравява. След думите на настоятеля той се почувствал свободен да е болен, дори да умре. Не било нужно да се старае толкова много да угоди на приятелите си. Облекчението, което усетил, го накарало да заплаче.

Какво, мислите, станало после? От този ден той започнал да се възстановява.

Посещение при болния

Колко от нас казват: „Как се чувстваш днес?“, когато отидат на посещение на близък човек в болницата?

Първо на първо, що за глупава реплика! Естествено, че се чувства скапано, иначе нямаше да е в болницата, нали? Нещо повече, обичайният поздрав предизвиква у пациента дълбок психологически стрес. Той чувства, че ще постъпи много грубо, ако обезпокои посетителите си, като признае, че се чувства ужасно. Как да разочарова някого, който е отделил време и си е направил труда да го посети в болницата, като му довери, че се чувства изчерпан като използвано пакетче чай? Затова може би ще се почувства принуден да излъже, казвайки: „Мисля, че се чувствам по-добре днес“, като в същото време изпитва угризение, че не прави достатъчно, за да оздравее. За жалост, в прекалено много болници посетителите карат пациентите да се чувстват още по-болни!

Австралийска монахиня от традицията на тибетския будизъм умираше от рак в хоспис в Пърт. Познавах я от няколко години и често я посещавах. Един ден тя ми позвъни в манастира и ме помоли да я посетя още същия ден, тъй като усещала, че времето й наближава. Така че зарязах онова, което вършех, и веднага намерих някой да ме закара до хосписа, който се намираше на 70 км. Когато застанах на рецепцията, една властна и строга сестра ми каза, че монахинята е дала изрични указания никой да не я посещава.

— Но аз дойдох толкова отдалече само за да я видя — отвърнах любезно.

— Съжалявам — тросна се сестрата, — тя не желае никакви посетители и всички трябва да уважим това.

— Но това е невъзможно — възразих аз. — Самата тя ми позвъни преди час и половина и поиска да дойда.

Старшата сестра ме изгледа свирепо и ми нареди да я последвам. Когато спряхме пред вратата на австралийската монахиня, сестрата посочи хартиената табела, залепена на вратата.

НИКАКВИ ПОСЕТИТЕЛИ!

— Виждате ли? — каза тя.

Разглеждайки бележката по-отблизо, забелязах написаното с дребни букви отдолу: „… освен Аджан Брам“.

Затова влязох.

Когато попитах монахинята защо е сложила тази бележка с изключението, тя ми обясни, че когато дойдат на посещение, всички приятели и роднини добиват толкова тъжен и нещастен вид, виждайки я да умира, че това я кара да се чувства още по-зле.

— Стига ми, че умирам от рак — каза тя, — и нямам сили да се занимавам с емоционалните проблеми на посетителите.

Тя ми каза още, че съм единственият й приятел, който се отнася към нея като човек, а не като умиращ; който не се разстройва, като я вижда изпита и изтощена, а й разказва забавни истории и я разсмива. Затова през следващия час й разказвах забавни истории, докато тя ме учеше как да помагам на приятел да посрещне смъртта. От нея научих, че когато отидеш при някого в болницата, трябва да говориш на човека и да оставиш докторите и сестрите да говорят на болестта.

Тя почина на втория ден след посещението ми.

Светлата страна на смъртта

Като будистки монах, често си имам работа със смъртта. Част от работата ми е да отслужвам погребални церемонии. Ето защо познавам лично много от погребалните агенти в Пърт. Може би поради това, че работата им изисква да са сериозни пред хората, насаме те проявяват изключително чувство за хумор.

Например един погребален агент ми разказа за гробище в Южна Австралия, разположено в падина върху глинеста основа. Няколко пъти се случвало, когато били свалили ковчега в гроба, да завали силен дъжд. Водата се стичала в дупката и докато свещеникът казвал молитвата, ковчегът бавно изплувал на повърхността!

Или пък викарият в Пърт, който в самото начало на службата, без да иска, се облегнал на бутоните на аналоя. Изведнъж, докато четял, ковчегът тръгнал през завесата, микрофонът му се изключил, а звуците от „Последната тръба“^[2] отекнали в параклиса! Не помогнал фактът, че починалият бил пацифист.

Имаше един погребален директор, който обичаше да ми разказва вицове, докато вървяхме пред катафалката и процесията зад нея към гроба. В кулминационния момент на всяка от шегите му — а те всички бяха много смешни — той забиваше лакът в ребрата ми, опитвайки се да ме разсмее. Налагаше се да положа всички усилия да не го направя на глас. Затова, когато приближавахме мястото, му казвах твърдо да спре да се държи неприлично, за да добия облик, уместен за повода. Това само го предизвикваше, проклетника, да започне да разказва друга смешка!

През годините обаче се научих да разведрявам атмосферата на будистките погребения, на които присъствам. Преди няколко години събрах куража да разкажа анекдот за първи път по време на погребалната служба. Малко след като започнах, погребалният директор, застанал зад опечалените, разбра какво се каня да направя и отчаяно се опита да ме спре, правейки физиономии. Просто не е прието да се разказват анекдоти по време на погребение. Аз обаче бях твърдо решен. Погребалният агент стана по-бледен и от труповете, които гримираше. В края на вица опечалените в параклиса избухнаха в непринуден смях и изкривеното лице на погребалния директор се отпусна облекчено. Всички роднини и приятели ме поздравиха след това. Казаха, че починалият страшно щял да хареса точно този анекдот и щял много да се радва, че близките му са го изпратили с усмивка. Днес често разказвам този анекдот на погребения. Защо не? Вие бихте ли искали да разкажа на роднините и приятелите ви нещо смешно на вашето погребение? На когото и да задам този въпрос, отговорът винаги е „Да!“.

Та какъв бе анекдотът?

Възрастна двойка живеела толкова отдавна заедно, че когато единият се споминал, другият го последвал само след няколко дни. Така пристигнали в рая заедно. Един прекрасен ангел ги завел при внушителен дворец на върха на огромна скала с изглед към океана. Подобен имот приживе биха могли да си позволят само милиардерите. Ангелът им съобщил, че жилището е тяхно като небесна награда.

Съпругът цял живот бил практичен човек, затова веднага казал:

— Прекрасно, но не мисля, че можем да си позволим годишните данъци върху такъв голям имот.

Ангелът благо се усмихнал и им обяснил, че в рая няма данъци върху собствеността. После ги повел на обиколка из палата. Всяка стая била обзаведена с изключителен вкус — някои със старинни, други с модерни мебели. Безценни полилеи висели от много от таваните. Кранове от истинско злато блестели в баните. Имало дивиди системи и последните модели телевизори с голям екран. В края на обиколката ангелът казал, че ако нещо не им харесва, трябва само да го уведомят и той ще го смени на момента. Това била тяхната небесна награда.

Междувременно съпругът бил изчислил стойността на обзавеждането и казал:

— Обзавеждането е много скъпо. Не мисля, че можем да си позволим вноските по застраховката на имота.

Ангелът завъртял очи и любезно пояснил, че в рая не се допускат крадци, поради което няма нужда от застраховка на имота. После ги завел на долния етаж при тройния гараж. В него имало огромен джип, лъскава лимузина „Ролс-Ройс“, а третата кола била колекционерска рядкост — червено ферари със сгъваем покрив. Съпругът цял живот копнеел да има мощна спортна кола, но само можел да мечтае за това. Ангелът казал, че ако пожелаят да сменят модела или цвета, да го уведомят, без да се замислят. Това била тяхната небесна награда.

Съпругът отвърнал печално:

— Дори ако можехме да си позволим таксите по регистрацията, а това е невъзможно, какъв е смисълът от бърза спортна кола в наши дни? Само дето ще ме глобят за превишена скорост.

Ангелът поклатил глава и търпеливо обяснил, че в рая няма такси за регистрация на превозни средства, нито камери, следящи скоростта. Така че може да си кара ферарито толкова бързо, колкото иска. После ангелът отворил вратите на гаража. От другата страна на пътя имало страхотно голф игрище с 18 дупки. Ангелът казал, че в рая знаели колко много мъжът обича голф, и добавил, че това прекрасно игрище е проектирано от самия Тайгър Уудс.

Все така загрижен, съпругът рекъл:

— Това игрище ми се струва скъпо, съдейки по клубното помещение, и не мисля, че мога да си позволя клубните такси.

Ангелът изпъшкал, но като възвърнал небесното си самообладание, го уверил, че в рая няма такси. Освен това, на голф игрищата в рая никога не се налага да се редиш на опашка, за да удряш топката; топката винаги заобикаля пясъчните препятствия, а чимовете около дупките са направени така, че по който и начин да извършиш финалния удар, топката винаги попада в дупката. Това била тяхната небесна награда.

Когато ангелът ги оставил, съпругът започнал да се кара на жена си. Толкова й бил ядосан, че крещял, беснеел и я укорявал, сякаш била направила нещо ужасно. Тя не проумявала с какво го е разгневила.

— Защо си ми толкова сърдит? — попитала тя умолително. — Виж, притежаваме страхотно жилище с прекрасно обзавеждане. Ти си имаш ферари, което можеш да караш толкова бързо, колкото искаш, и голф игрище от другата страна на пътя. Защо ми се сърдиш?

— Защото — казал горчиво мъжът, — ако не ме беше тъпкала със здравословна храна толкова време, отдавна можех да съм тук!

Скръбта, загубата и празнуването на живота

Скръбта е това, което добавяме към загубата. Тя е заучен отговор, специфичен само за някои култури. Скръбта не е неизбежна.

Открих това от собствен опит през осемте години, в които бях потопен в чистата азиатско-будистка култура. В онези ранни години в будисткия горски манастир в затънтен край на Тайланд западната култура и идеи бяха абсолютно непознати. Манастирът служеше като място за кремация на околните села. Почти всяка седмица имаше кремация. Присъствал съм на стотици погребения в края на 70-те години, но нито веднъж не видях някой да плаче. През следващите дни разговарях с опечаленото семейство и все така не откривах признаци на скръб. Открих, че в Североизточен Тайланд, където будизмът е познат от векове, смъртта се приема от всички по начин, който не съответства на западните представи за печал и загуба.

Тези години ме научиха, че скръбта има алтернатива. Не че да скърбиш е лошо — просто има и друга възможност. Загубата на любим човек може да бъде видяна по друг начин, който прави излишни дългите дни на болезнена печал.

Собственият ми баща почина, когато бях само на шестнайсет. За мен той бе велик човек. Именно той ми помогна да открия значението на любовта с думите: „Сине, каквото и да направиш в живота, сърцето ми винаги ще е отворено за теб“. Въпреки че изпитвах огромна любов към него, не пророних и сълза на погребението му. Не съм плакал за него и до днес. Никога не съм изпитвал желание да оплаквам преждевременната му смърт. Минаха много години, преди да разбера чувствата си, свързани с неговата смърт. Стигнах до това разбиране чрез следната история, която ще споделя с вас.

Като младеж обичах музиката, всякаква музика — рок, класическа, джаз, фолк. Лондон бе необикновено място през 60-те и началото на 70-те години, особено ако си млад и обичаш музиката. Помня, че бях на първия концерт на групата „Лед Цепелин“ в малък клуб в Сохо. При друг случай шепа зрители гледахме непознатия тогава Род Стюарт с рок група на втория етаж в малка кръчма в Северен Лондон. Имам толкова много безценни спомени от музикалната сцена в Лондон от онова време.

В края на повечето концерти заедно с другите крещях: „Още, още!“. Обикновено групата или оркестърът свиреха още някое време. Все някога обаче трябваше да спрат, да си опаковат нещата и да се приберат. Както и аз. Спомням си, че когато си тръгвах от клуба, кръчмата или концертната зала, винаги валеше. Има една дума, която описва потискащия дъжд, характерен за Лондон: ръмене. Сякаш винаги бе студено, мрачно и ръмеше, когато излизах от концертните зали. В сърцето си знаех, че може би никога повече нямаше да чуя въпросната група, че те завинаги бяха напуснали живота ми — и въпреки това никога не се чувствах тъжен, нито ми се доплакваше. Докато излизах в студения, влажен лондонски мрак, вълнуващата музика още отекваше в съзнанието ми: „Каква великолепна музика! Какво силно изпълнение! Какъв късметлия бях, че се оказах там по същото време!“. Никога не изпитвах печал в края на страхотен концерт.

Точно така се чувствах след смъртта на баща ми. Сякаш един голям концерт най-после бе завършил. Изпълнението бе прекрасно. Когато финалната част наближи, аз, така да се каже, виках гръмогласно: „Още, още!“. Скъпият ми баща наистина положи усилия да поживее още малко заради нас. Но дойде моментът, когато трябваше да „си опакова нещата и да се прибере“. Когато след края на службата излязох от крематориума в Мортлейк и закрачих под студения лондонски дъждец — ясно помня, че ръмеше, — в сърцето си знаех, че никога повече нямаше да сме заедно, че е напуснал живота ми завинаги, но въпреки това не се почувствах тъжен, нито заплаках. Това, което усещах в сърцето си, бе: „Какъв великолепен баща! Какво невероятно вдъхновение е животът му! Какъв късметлия съм, че живях до него толкова време. Щастлив съм, че съм негов син“. Докато държах ръката на майка си по дългия път към бъдещето, изпитвах същото въодушевление, което често бях изпитвал в края на някой от великите концерти в живота ми. Не бих го пропуснал за нищо на света. Благодаря ти, татко.

Да скърбим означава да виждаме само онова, което ни е било отнето. Да празнуваме живота означава да съзнаваме всичко, с което сме били благословени, и да се чувстваме благодарни за него.

Падащи листа

Може би най-трудно приемаме смъртта на дете. Неведнъж съм имал честта да водя погребалната служба за момченце или момиченце, което съвсем скоро е започнало житейския си път. Задачата ми е да помогна на разстроените родители, както и на други хора, да преодолеят мъката и чувството за вина, да се справят с натрапчивото търсене на отговора на въпроса: „Защо?“.

Често разказвам следната притча, която чух в Тайланд преди много години.

Скромен горски монах медитирал в джунглата, усамотен в сламена колиба. Късно една вечер се завихрила мусонна буря. Вятърът ревял като реактивен самолет, поройният дъжд заплашвал да отнесе колибата. Колкото по-тъмно ставало, толкова повече вилнеела бурята. Отначало се чувало как от дърветата се откъртват клони, а после цели дървета били изтръгнати и с гръмовен трясък се стоварили на земята.

Монахът скоро осъзнал, че сламената колиба не може да го предпази. Ако някое дърво или голям клон паднел върху нея, щял да пробие покрива и да го смаже. Не мигнал цяла нощ. Чувал как горските великани рухват и помитат всичко по пътя си към земята и сърцето му забивало учестено.

Както често се случва, малко преди зазоряване бурята утихнала. Още щом просветляло, монахът смело пристъпил навън, за да огледа щетите. Грамадни клони и две порядъчно големи дървета били паднали съвсем наблизо. Монахът си помислил, че е истински късметлия. Внезапно вниманието му обаче било привлечено не от изкоренените дървета и откъртените клони, а от многото листа, които покривали плътно земята.

Както се очаквало, повечето от тях били стари кафяви листа, достигнали естествения край на живота си. Имало също така много жълти и дори няколко зелени листа. Някои от зелените листа имали толкова свеж яркозелен цвят, че без съмнение се били развили само часове по-рано. В този момент сърцето на монаха разбрало природата на смъртта.

В желанието си да провери истинността на прозрението си той вдигнал поглед към клоните на дърветата. И разбира се, видял, че повечето от листата, останали по дърветата, били млади, здрави зелени листа, в разцвета на съществуването си. Но докато други новородени зелени листа лежали мъртви на земята, по клоните все още се виждали вкопчени стари, съсухрени кафяви листа. Монахът се усмихнал — от този ден смъртта на дете не можела да го смути.

Когато бурите на смъртта ударят човешките общности, обикновено вземат старите, „покритите с петна кафяви листа“. Вземат и мнозина на средна възраст — като жълтите листа. Умират също така млади хора, в разцвета на силите си, подобно на зелените листа. А понякога смъртта откъсва от живота и няколко малки деца, също както природните бури откъсват няколко млади вейки. Такава е природата на смъртта в човешките общности; такава е и природата на бурите в гората.

Никой не може да бъде обвинен за смъртта на дете. Това е в природата на нещата. Кой може да обвини бурята? Това ни помага да си отговорим на въпроса защо някои деца умират — по същата причина, поради която няколко млади зелени листа са отронени от бурята.

Превратностите на смъртта

Може би най-емоционалният момент от погребалната служба е спускането на ковчега в гроба или ако става дума за кремиране, когато се натисне копчето и ковчегът се задвижи. Тогава сякаш и последната физическа връзка със скъпия човек се прекъсва. Обикновено това е моментът, когато сълзите повече не могат да бъдат сдържани.

В някои крематориуми в Пърт тези мигове са особено трудни. Когато се натисне бутонът, ковчегът слиза в подземно помещение, където се намират пещите. Направено е с идеята да прилича на погребение. Слизането на починалия обаче подсъзнателно символизира отиването в ада! Загубата на скъп човек сама по себе си е напълно достатъчна, но когато се добави и намекът за слизане в подземния свят, нещата стават непоносими.

Ето защо веднъж предложих параклисите към крематориумите да имат такава конструкция, че когато свещеникът натисне бутона, за да предаде починалия, ковчегът да започне да се издига във въздуха. За тази цел е достатъчна обикновена хидравлична подемна платформа. Когато приближи до тавана, ковчегът би могъл да изчезне сред облаци от сух лед, преминавайки през специален отвор в тавана — всичко това под звуците на блажена небесна музика. Какъв прекрасен психологически начин да се ободри духът на опечалените!

Но някои хора, след като разбрали за предложението ми, изказали мнение, че това ще отнеме от достолепието на церемонията, особено когато на всички е ясно, че мъртвият негодник в ковчега едва ли ще отиде „горе“. Затова доразвих идеята си, предлагайки да има три бутона, които ще включват всички случаи: бутон „нагоре“ само за добрите, бутон „надолу“, който да се погрижи за негодниците, и бутон „настрани“ за неопределеното мнозинство. И така, в знак на уважение към демократичните принципи на западното общество — а също и за да направим интересен този иначе мрачен ритуал, — бих могъл да помоля опечалените да вдигнат ръка и да гласуват кой от трите бутона да натисна! Това би превърнало погребението в незабравимо събитие, на което всеки би имал основателна причина да присъства.

Мъжът с четирите съпруги

Един мъж, който преуспял в живота, имал четири съпруги. Когато краят му наближил, той повикал до леглото си четвъртата съпруга, най-младата от всички.

— Скъпа — казал той, галейки приказната й снага, — след ден-два ще бъда мъртъв. След смъртта ще ми е самотно без теб. Ще дойдеш ли с мен?

— За нищо на света! — заявила младата дама. — Трябва да остана. Ще те спомена с добро на погребението, но повече от това не мога да направя. — И си излязла от спалнята.

Студеният отказ се забил като нож в сърцето му. Той обграждал с такова внимание най-младата си съпруга. Толкова се гордеел с нея, че я бил избрал да го придружава на важните тържества. Тя му придавала достойнство на стари години. Бил изненадан да открие, че тя не го обича така, както той обичал нея.

И все пак му оставали още три съпруги. Той повикал третата, с която се бил събрал на средна възраст. За спечелването на ръката й бил положил толкова усилия. Обичал я дълбоко за това, че била направила възможни толкова много радости. Тя била толкова привлекателна, че много мъже я желаели; но винаги му била вярна. Тя му давала усещане за сигурност.

— Скъпа — казал той, прегръщайки я силно, — след ден-два ще съм мъртъв. След смъртта ще ми е самотно без теб. Ще дойдеш ли с мен?

— Категорично не! — заявила делово привлекателната млада жена. — Подобно нещо никога не е правено. Ще ти осигуря пищно погребение, но след службата ще отида при синовете ти.

Бъдещата изневяра на третата му съпруга го потресла. Той я отпратил и повикал втората.

С втората си съпруга бил израснал. Тя не била толкова привлекателна, но винаги можел да разчита на нея, когато имал проблем и нужда от безценен съвет. Тя била неговият най-доверен приятел.

— Любима — казал той, взирайки се в нейните вдъхващи вяра очи, — след ден-два ще съм мъртъв. След смъртта ще ми е самотно без теб. Ще дойдеш ли с мен?

— Съжалявам — казала тя извинително, — не мога да дойда с теб. Ще те придружа до гроба, но не по-нататък.

Старият мъж бил съкрушен. Повикал първата си съпруга, с която се знаели сякаш от цяла вечност. През последните години я пренебрегвал, особено след като срещнал съблазнителната трета и изисканата четвърта съпруга. Но точно първата била наистина важна за него, тъй като тя действала тихо зад кулисите. Мъжът се засрамил, когато я видял да влиза, зле облечена и измършавяла.

— Любима моя — казал той умолително, — след ден-два ще бъда мъртъв. След смъртта ще ми е самотно без теб. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се, че ще дойда — отговорила безстрастно тя. — Аз винаги те придружавам от живот в живот.

Първата съпруга се наричала Карма. Името на втората било Семейство, на третата — Богатство, а на четвъртата — Слава.

Сега, когато знаете имената на четирите съпруги, моля ви, прочетете отново историята. За коя от четирите е най-важно да се погрижите? Коя ще ви придружава, когато умрете?

Да се пукнеш от смях

През първата ми година в Тайланд ни водеха от манастир в манастир в каросерията на малък камион. Старшите монаси се возеха на хубавите места, разбира се, отпред в каросерията. Ние, младшите, плътно притиснати един до друг, седяхме на твърди дървени пейки отзад. Над пейките имаше ниска метална рамка, покрита с брезент, който да ни предпазва от дъжда и прахоляка.

Всички пътища бяха черни и лошо поддържани. Когато някое от колелата попаднеше в дупка, камионът потъваше, а монасите отскачаха нагоре. Тряс! Много пъти си удрях главата в онази метална рамка. Бях гологлав монах и нямаше нищо, което да омекоти удара.

Всеки път, щом си ударех главата, изругавах — на английски, разбира се, за да не разберат тайландските монаси. Но когато те си удряха главата, само се смееха! Не го проумявах. Как можеш да се смееш, когато боли толкова много? Може би, размишлявах аз, те си бяха удряли главите толкова много пъти, че бяха перманентно увредени.

Понеже съм бивш учен, реших да направя експеримент. Следващия път, като се ударех, щях да се смея — също като тайландските монаси, за да видя какво е усещането. И знаете ли какво открих? Ако се смееш, когато си удариш главата, боли много по-малко.

Смехът освобождава ендорфини в кръвта, които са естествени болкоуспокояващи. Освен това укрепва имунната система и така отблъсква инфекциите. Ето защо е полезно да се смеем, когато усещаме болка. Ако все още не ми вярвате, опитайте следващия път, щом си ударите главата.

Това преживяване ме научи, че когато животът носи болка, тя се усеща много по-малко, като видиш забавната страна и успееш да се усмихнеш.

Червеят и неговата любима купчина тор

Някои хора просто не обичат да стоят без тревоги. Ако си нямат достатъчно свои проблеми, те включват телевизора на някоя сапунка, за да се тревожат за проблемите на измислени герои. За много от тях безпокойството е стимулиращо; страданието им носи приятна тръпка. Тези хора не искат да бъдат щастливи, защото са твърде привързани към бремето си.

Двама монаси били близки приятели цял живот. След като умрели, единият се преродил като дева (небесно същество) в прекрасния небесен свят, а приятелят му се преродил като червей, който живеел в купчина тор.

Девата скоро почувствал липсата на приятеля си и се почудил къде ли се е преродил. Не могъл да го открие никъде в небесния свят, в който живеел, затова проверил във всички останали небесни сфери. Приятелят му не бил там. Използвайки небесните си способности, той претърсил човешкия свят, но и там не го открил „Няма начин — помислил си девата — приятелят ми да се е преродил в животинското царство“, но за всеки случай проверил и там. От приятеля му в предишния живот нямало и следа. Затова той се заел със света на „гадинките“, както ги наричал, и за огромна своя изненада, открил приятеля си прероден като червей в противна купчина вонящ тор!

Връзките на приятелството са толкова силни, че често надживяват смъртта. Девата знаел, че трябва да избави стария си другар от подобно злополучно прераждане, каквато и карма да била довела до него.

И така девата се явил пред смърдящата купчина тор и извикал:

— Ей, червей! Помниш ли ме? В миналия си живот бяхме монаси заедно и ти беше най-добрият ми приятел. Докато аз се преродих в прекрасния небесен свят, ти си се преродил в тия отвратителни кравешки фъшкии. Но ти не се тревожи, защото аз мога да те взема с мен в рая. Хайде, стари приятелю!

— Я чакай! — казал червеят. — Какво му е прекрасното на този „небесен свят“, с който ми надуваш главата? Ще ме извиниш, ама съм си много щастлив тук, в моята ароматна и вкусна купчина тор.

— Ти не разбираш — отвърнал девата и описал по възхитителен начин насладите на рая.

— Е, та има ли тор там? — дошъл си на думата червеят.

— Не, разбира се! — изсумтял пренебрежително девата.

— Тогава няма да дойда! — отвърнал твърдо червеят. — Изчезвай! — И потънал в купчината тор.

Девата си помислил, че ако червеят се увери със собствените си очи, може би ще разбере. Затова си стиснал носа и с нежната си ръка бръкнал в гадната купчина тор, търсейки червея. Намерил го и започнал да го тегли.

— Ей, остави ме на мира! — завикал червеят. — Помощ! Тревога! Отвличане на червей! — Малкият слузест червей започнал да се гърчи и извива, докато се откопчил и се гмурнал обратно в купчината.

Добрият дева отново пъхнал пръсти в смърдящите изпражнения, напипал червея и пак се опитал да го извади. Почти го бил издърпал, но червеят, понеже бил целият в кал и мръсотия и не искал да тръгва, избягал втори път и се скрил още по-дълбоко. 108 пъти се опитал девата да изкара бедния червей от гадния тор, но той бил толкова привързан към любимата си купчинка, че всеки път успявал да се плъзне обратно!

И така, след известно време девата бил принуден да се върне на небето и да остави глупавия червей да си живее в „любимата купчина тор“.

И това е краят на 108-те истории, разказани в тази книга.