Аджан Брам
Свобода и смирение

Два вида свобода

В нашия свят има два вида свобода: свобода на желанията и свобода от желанията.

Съвременната западна култура признава само първата — свободата на желанията. Въздига я в култ и я поставя на челно място в конституцията и списъка с човешките права. Може да се каже, че основното кредо на повечето западни демокрации е да защитават свободата на народа да осъществява желанията си, доколкото това е възможно. Удивително е, че в тези страни хората не се чувстват особено свободни.

Вторият вид свобода — свободата от желанията, се прославя само в някои религиозни общности. Това е прослава на вътрешната удовлетвореност, на покоя, при който няма желания. Удивително е, че в тези общности на въздържанието, като моя манастир, хората се чувстват свободни.

Кой вид свобода предпочитате?

Двама напреднали в практиката тайландски монаси били поканени на закуска в дома на последовател мирянин. В гостната, където чакали, имало аквариум с най-различни риби. По-младият монах изказал недоволството си, тъй като да се държат риби в аквариум е в противоречие с будисткия принцип за състрадание — все едно са в затвор. Какво са направили рибите, за да заслужат пленничество в затвор със стъклени стени? Те би трябвало да са свободни да плуват в реките и езерата, накъдето пожелаят. Вторият монах не бил съгласен. Вярно е, заключил той, че тези риби не са свободни да следват желанията си, но в аквариума те били свободни от толкова много опасности. И той изредил техните свободи:

1. Някога виждал ли си рибар да отиде в къщата на друг човек и да метне въдицата си в аквариума му? Не! Така че първата свобода за рибите в аквариума е свободата от опасността да бъдат уловени от рибари.

Представи си какво е да си риба в природата. Когато види тлъст червей или сочна муха, тя никога не може да е сигурна, че е безопасно да ги изяде. Всяка риба без съмнение е видяла как много от приятелите и роднините й лакомо захапват апетитното червейче — и в следващия миг изчезват някъде нагоре и никога не се връщат. За рибите в природата храненето е изпълнено с опасности и често завършва трагично. Да вечеряш е травмиращо. Сигурно всички риби страдат от лошо храносмилане заради постоянните тревоги при всяко ядене, а страдащите от параноя са обречени на гладна смърт. Рибите в природата най-вероятно имат психични смущения. Рибите в аквариума обаче са свободни от тази опасност.

2. Рибите в природата трябва да се пазят и от по-големите риби, които искат да ги изядат. В днешно време в някои упадъчни реки вече не е безопасно да се разхождаш в тъмния поток през нощта! Никой собственик обаче няма да събере (умишлено) в аквариума си риби, които ще тръгнат да се ядат една друга. Така че рибите в аквариума са свободни от опасността да бъдат изядени от риби канибали.

3. В природата рибите понякога остават без храна. Да живееш в аквариум обаче е като да живееш до ресторант. По два пъти на ден на рибите се доставя балансирана храна; по-удобно е и от това да си поръчаш да ти донесат пица, защото не се налага да плащаш. Така че рибите в аквариума са свободни и от опасността да гладуват.

4. При смяната на сезоните реките и езерата са изложени на резки температурни промени. През зимата става толкова студено, че повърхността им замръзва. През лятото може да стане прекалено топло за рибите, понякога реките дори пресъхват. Рибите в аквариума обаче си имат нещо като климатик с обратен цикъл. Температурата на водата се поддържа постоянна и приятна целодневно и целогодишно. Така че в аквариума рибите са свободни от опасността от прегряване или измръзване.

5. В природата, когато рибите се разболеят, няма кой да ги излекува. В аквариума те си имат медицинска застраховка. Когато се появи неразположение, собственикът им вика рибен доктор; дори не се налага да ходят до поликлиниката. Така че рибите в аквариума са свободни от опасността да не са здравно осигурени.

Вторият монах, по-възрастният, обобщил позицията си. Има много предимства на това да бъдеш риба в аквариум, казал той. Вярно е, че тя няма свободата да следва желанията си и да плува насам-натам, но пък е свободна от толкова много опасности и неудобства.

Същото е с хората, които водят целомъдрен живот, допълнил той. Вярно е, че нямат свободата да следват желанията си и да се отдават на това и онова удоволствие, но пък са свободни от толкова много опасности и неудобства.

Кой вид свобода предпочитате вие?

Свободният свят

В продължение на няколко седмици мой събрат монах преподаваше медитация в нов строго охраняван затвор близо до Пърт. Малцината затворници се отнасяли с уважение към монаха. В края на една от срещите те започнали да го разпитват за начина на живот в будисткия манастир.

— Всяка сутрин ставаме в четири часа — разказвал той. — Понякога е много студено, защото в стаите няма отопление. Храним се само веднъж на ден, като всичко е смесено в една купа. Следобед и вечер не ядем нищо. Никакъв секс и алкохол, разбира се. Нито телевизия, радио и музика. Никога не гледаме филми, нито спортуваме. Говорим малко, работим здраво и през свободното си време седим с кръстосани крака и наблюдаваме дишането си. Спим на пода.

Затворниците били смаяни от спартанската суровост на монашеския живот. В сравнение с него техният затвор бил като петзвезден хотел. Всъщност един от затворниците толкова се притеснил за техния приятел монах, че забравил къде се намира и рекъл:

— Животът във вашия манастир е ужасен. Защо не дойдеш да живееш при нас?

Монахът ми каза, че всички в стаята щели да се пръснат от смях. Както и аз, когато ми разказа случката. После дълбоко се замислих.

Вярно е, че животът в манастира е много по-суров и от най-строгия затвор за престъпници; и все пак мнозина идват по собствена воля и се чувстват щастливи тук. Докато много други искат да избягат от добре обзаведения затвор и се чувстват нещастни там. Защо?

Защото нашите монаси искат да бъдат в манастира, а затворниците не искат да бъдат в затвора. Ето къде е разликата.

Където и да се намирате, в каквито и удобства да живеете, това място е затвор за вас, ако не искате да сте там. Това е истинският смисъл на думата „затвор“ — всяка ситуация, в която не желаете да се намирате. Ако работите нещо, което не желаете да работите, значи сте в затвор. Ако сте се обвързали с нежелана връзка, също сте в затвор. Ако сте болни и вашето тяло ви причинява болка и страдание, то също е затвор за вас.

Как тогава да избягате от многобройните затвори на живота? Лесно е. Просто променете възприятието си за ситуацията, в която се намирате, и пожелайте да бъдете в нея. Дори ако сте в „Сан Куентин“ — или още по-добре, в нашия манастир, — когато поискате да се намирате там, това вече няма да е затвор за вас. Като промените възприятието си за работата, връзката или болното си тяло и приемете ситуацията, вместо да я отхвърляте, вече няма да се чувствате като в затвор. Ако сте удовлетворени, че се намирате там, където сте, вие сте свободни.

Свободата означава да чувстваш удовлетворение, че си там, където си. Затворът означава да искаш да бъдеш някъде другаде. Свободният свят е светът, какъвто го възприема вътрешно удовлетвореният човек. Истинската свобода е свобода от желанията, а не свобода на желанията.

Официална вечеря с „Амнести Интернешънъл“

Като имам предвид суровите условия на живот в манастира, много внимавам да поддържам добри отношения с местния клон на „Амнести Интернешънъл“ в Пърт. Затова, когато получих покана за официална вечеря, организирана от тях в чест на 50-годишнината от подписването на Всеобщата декларация за правата на човека, аз им изпратих следния отговор:

Уважаема Джулия от Рекламния отдел,

Най-любезно Ви благодаря за писмото, което ми изпратихте във връзка с официалната вечеря по случай 50-годишнината от подписването на ВДПЧ в събота, 30 май. Изключително съм поласкан, че имам честта да бъда поканен на събитието.

Аз обаче съм будистки монах от школата Теравада и тази традиция се придържа стриктно към много строг Правилник. За съжаление, този Правилник ми забранява да се храня в периода от обяд до призори на следващия ден, затова — уви — вечерята е изключена! Алкохолът също е недопустим, а това включва и виното. Така че ако приема поканата ви, ще съм принуден да седя пред празна чиния и празна чаша, докато гледам как всички наоколо се наслаждават на вечерята, която, сигурен съм, ще е разкошна. За мен това би било форма на мъчение — нещо, което вие, от „Амнести Интернешънъл“, едва ли бихте си простили!

Освен това, като будист от тази традиция, не мога нито да получавам, нито да притежавам пари. Всъщност съм толкова под прага на бедността, че внасям истинско объркване в официалните статистики! Ето защо нямам средства да платя вечерята, която така или иначе не мога да изям.

Смятах да продължа, като засегна проблема, с който един монах се сблъсква, когато трябва да се съобрази с препоръчителния за събитието дрескод, но съм сигурен, че казах достатъчно. Моля, приемете извиненията ми за това, че не съм в състояние да присъствам на официалната вечеря.

Ваш, в щастливата си бедност —

Брам

Дрескод за монаси

Монасите от моята традиция носят кафява роба — нямаме друго облекло. Преди няколко години трябваше да вляза в болница за няколко дни. При постъпването ми ме попитаха дали съм си донесъл пижама. Отговорих, че монасите не ползват пижама — или ще си остана по роба, или по нищо! Позволиха ми да си остана по роба.

Проблемът е, че монашеското облекло прилича на рокля.

Един неделен следобед в предградие на Пърт бях зает да товаря строителни материали в манастирския бус. От съседната къща излезе едно момиче, около 13-годишно, и дойде да говори с мен. Явно виждаше будистки монах за пръв път в живота си. Застана пред мен с ръце на кръста и ме заоглежда с абсолютно презрение. После ми се скара с глас, пълен с възмущение:

— Облякъл си се като момиче! Ама че гадно!

Реакцията й бе толкова пресилена, че не се сдържах и се засмях. Спомних си как учителят ми Аджан Ча съветваше учениците си да реагират на обидите:

— Ако някой ви нарече куче, не се ядосвайте. Просто се погледнете отзад — ако не видите опашка, значи не сте куче. Край на проблема.

Понякога получавам комплименти за това, че нося роба на обществени места. При един случай обаче ме побиха тръпки.

Имах работа в града и шофьорът ми (на монасите не е позволено да шофират) паркира манастирския бус в многоетажен паркинг. После ми каза, че трябва веднага да отиде до тоалетна, и понеже намираше тоалетните в паркинга за мръсни, смяташе да използва тази във фоайето на близко кино. И така, докато шофьорът се отзоваваше на повика на природата, аз стоях и чаках на оживената улица пред киното, облечен в монашеската си роба.

Към мен се приближи млад мъж, усмихна се мило и ме попита дали знам колко е часът. Ние, монасите, сме много простодушни. По-голямата част от живота си съм прекарал в манастир. А и понеже монасите не носят часовник, трябваше учтиво да се извиня за това, че не знам колко е часът. Младежът се намръщи и отмина.

Едва бе направил няколко крачки, когато изведнъж ми просветна „Знаете ли колко е часът?“ е може би най-старата реплика за запознанство. Както по-късно разбрах, бях заставен да чакам на едно от най-популярните места за гей срещи в Пърт!

Младежът се обърна да ме погледне още веднъж и с гласа на Мерилин Монро каза:

— Ооо! Но ти наистина изглеждаш чудесно в тази роба!

Признавам си, че се облях в пот. В този момент шофьорът излезе от киното и ме спаси. Оттогава използваме тоалетните на паркинга.

Да се смееш на себе си

Един от най-добрите съвети, които получих като млад учител, гласеше: Когато направиш грешка и класът започне да се смее, смей се и ти. Така учениците няма да се смеят на теб, а с теб.

Много години по-късно, като преподаващ монах, ме канеха да изнасям уроци в гимназиите в Пърт. Учениците тийнейджъри често изпробваха реакциите ми, опитвайки се да ме смутят. Веднъж, когато в края на урока ми за будистката култура попитах дали има въпроси, 14-годишна ученичка вдигна ръка и попита:

— В такъв случай момичетата привличат ли ви?

За щастие другите момичета от класа ми дойдоха на помощ и се скараха на съученичката си, че ги е изложила. Аз само се засмях и отбелязах, че това може да ни послужи като материал за следващата беседа.

При друг случай, както си вървях по една от главните улици в града, към мен приближиха няколко ученички.

— Здрасти! — казаха те най-дружелюбно. — Помниш ли ни? Неотдавна беше при нас в училище да ни говориш.

— Поласкан съм, че ме помните — отвърнах аз.

— Никога няма да те забравим — каза едно от момичетата. — Как можем да забравим монах на име „Бра“!^[1]

Кучето, което се смеело последно

Първата ми година като монах в Североизточен Тайланд съвпадна с последната година от Виетнамската война. Близо до манастира на Аджан Ча, край областния град Убон, имаше американска военновъздушна база. Аджан Ча обичаше да ни припомня следния истински случай, който трябваше да ни научи как да се отнасяме към обидите.

Американски войник пътувал от базата през града във велорикша. В покрайнините на града приближили крайпътен бар, където имало приятели на младежа, който управлявал рикшата. Компанията вече била подпийнала.

— Ей — извикали те на тайски, — накъде караш това мръсно куче? — И започнали да се смеят, сочейки към американския войник.

За момент водачът на рикшата се разтревожил. Войникът бил много едър мъж, а да наречеш някого „мръсно куче“ означавало да си навлечеш боя. Войникът обаче спокойно разглеждал пейзажа наоколо, наслаждавайки се на красивата гледка. Очевидно не разбирал тайски.

Шофьорът на рикшата решил да се пошегува за сметка на американеца и отвърнал:

— Карам това мръсно куче към Лунната река. Ще го хвърля там да се поизмие, помияр смрадлив!

Докато шофьорът и пияните му приятели се смеели, войникът изобщо не реагирал.

Когато пристигнали, закъдето били тръгнали, и шофьорът подал ръка, за да си получи парите, американският войник мълчаливо си тръгнал.

Тайландецът разтревожено извикал след него на развален, но ясен английски:

— Ей, сър! Плащай мене долари!

Едрият американски войник спокойно се обърнал и казал на отличен тайски:

— Кучетата нямат пари.

Оскърбление и просветление

На опитните учители по медитация често им се налага да се справят с ученици, които претендират, че са просветлени. Изпитан начин да разбереш дали твърденията им са верни е да оскърбиш ученика толкова грубо, че да си изпусне нервите. Както всички будистки монаси и монахини знаят, Буда е казал, че който се гневи, със сигурност не е просветлен.

Млад японски монах, твърдо решен да постигне нирвана в този живот, медитирал в отшелничество на малък остров в езеро, близо до известен манастир. Искал да постигне просветлението по-навреме в живота си, че да може после да се заеме с други неща.

Един ден, когато манастирският прислужник пристигнал с малката си лодка, за да му донесе седмичните провизии, младият монах му подал бележка, в която молел за парче скъп пергамент, перо и висококачествено мастило. Скоро щял да завърши третата си година в усамотение и искал да уведоми настоятеля колко добре се е справил.

Пергаментът, перото и мастилото пристигнали след седмица. През следващите няколко дни, след доста медитация и умуване, младият монах написал на финия пергамент с изящен калиграфски почерк следното стихотворение:

Добросъвестният млад монах,

медитирал три години в самота,

вече не може да бъде помръднат

от четирите житейски вятъра^[2].

Несъмнено, мислел си той, когато види стиховете и усърдието, с което били написани, мъдрият стар настоятел щял да разбере, че ученикът му е постигнал просветление. Той внимателно навил пергамента, завързал го с панделка и зачакал прислужникът да дойде и да го занесе на учителя. През следващите дни той си представял наслаждението на настоятеля, докато чете възхитителните стихове, изписани толкова добросъвестно. В ума си виждал как ги окачват в скъпа рамка в главната манастирска зала. Сега със сигурност щели да искат от него да стане настоятел, може би на известен манастир в големия град. Колко приятно се чувствал от това, че най-после е успял!

Когато прислужникът отново го навестил, за да му достави провизиите за седмицата, младият монах го чакал. Скоро прислужникът му подал пергамент, който приличал на неговия, но панделката била с друг цвят.

— От настоятеля — казал той кратко.

Развълнуван, монахът разкъсал панделката и разгънал свитъка. Вторачени в пергамента, очите му станали големи като луната, а лицето му — почти толкова бледо. Това бил неговият пергамент, само че в края на първия ред с изящни калиграфски букви настоятелят бил написал небрежно с червена химикалка: „Тръц!“ Под втория ред — второ грозно „Тръц!“ с червено мастило. Над третия ред — още едно непочтително надраскано „Тръц!“, както и над четвъртия.

Това било прекалено! Този грохнал старец не само бил оглупял дотам, че да не може да разпознае просветлението дори когато се намира току под дебелия му нос, но бил и толкова недодялан и некултурен, че осквернил произведение на изкуството с неприлични графити. Това било поведение на хулиган, а не на монах. Било оскърбление към изкуството, към традицията и към истината.

С присвити от възмущение очи и зачервено от праведен гняв лице, младият монах изсумтял и настоял пред прислужника:

— Заведи ме при настоятеля! Веднага!

За първи път от три години той напускал мястото на своето отшелничество. Изпълнен с ярост, нахлул в стаята на настоятеля, хвърлил пергамента на масата и поискал обяснение.

Опитният настоятел бавно вдигнал пергамента, прочистил гърло и зачел:

Добросъвестният млад монах,

медитирал три години в самота,

вече не може да бъде помръднат

от четирите житейски вятъра.

Тук настоятелят оставил пергамента, погледнал младия монах право в очите и продължил:

— Хммм! Значи ти, млади монахо, вече не можеш да бъдеш помръднат от четирите земни вятъра. И въпреки това, четири безобидни пръдни бяха достатъчни да се изстреляш през езерото!

Когато станах просветлен

През четвъртата си година като монах в Североизточен Тайланд практикувах дълго и усилено в отдалечен горски манастир. Късно една нощ, по време на продължителна ходеща медитация, умът ми доби необикновена яснота. Дълбоки прозрения ме заливаха като планински водопад. С лекота разбирах мистерии, които никога преди не бях проумявал. И тогава дойде То. И ме отнесе. Това наистина бе То. Просветлението.

Никога досега не бях преживявал такова блаженство. Изпълваше ме радост, но същевременно усещах абсолютен покой. Медитирах до късно, спах съвсем малко и станах доста преди да удари камбаната в три сутринта, за да медитирам в манастирската зала. В тайландските гори е горещо и влажно, така че в три сутринта обикновено се борех с притъпеното и сънливо съзнание. Не и тази сутрин обаче. Тялото ми с лекота зае изправена позиция, бдителността на ума ми бе остра като скалпел, а концентрацията — поддържана без усилие. Бе толкова прекрасно да съм просветлен. И толкова разочароващо, задето не продължи дълго.

В онези дни в Североизточен Тайланд храната бе отвратителна. Например единственото ядене за деня се състоеше от топка лепкав ориз със средно голяма варена жаба отгоре. Нямаше зеленчуци, нито плодове — само жаба с ориз, и то за целия ден. С неохота започнах откъм бутчетата, преминавайки към карантиите. Един монах, който седеше наблизо, също „чоплеше“ вътрешностите на жабата. За нещастие, натисна пикочния мехур, в който все още имаше урина. Тоест, жабата се изпика върху ориза му. Той спря да яде.

Обикновено основното ни ястие за деня бе къри с развалена риба. Дребната риба, уловена през дъждовния сезон, се складираше в пръстени делви и се използваше през цялата година. Веднъж, докато чистех манастирската кухня, попаднах на една такава делва. Бе пълна с пълзящи насам-натам бели червеи, затова тръгнах да ги изхвърля. Старейшината на селото, най-образованият и изтънченият сред всички, ме видя и ми каза да не ги изхвърлям.

— Но вътре има червеи! — възразих аз.

— Още по-вкусно! — отвърна той и ми взе делвата.

На другия ден единственото ни ядене за деня бе къри с развалена риба.

В деня след просветлението ми с изненада видях две тенджери с къри към лепкавия ориз. В едната бе обичайното къри с развалена риба, а в другата — къри с нормално свинско. „Поне днес ще си хапна добре“, помислих си аз.

Пред мен настоятелят си избираше храна. Лакомникът му с лакомник, сипа си три огромни черпака с вкусно свинско къри. Все още имаше предостатъчно и за мен. Преди да ми подаде тенджерата обаче, той изсипа апетитното къри със свинско в тенджерата с развалената риба. После го разбърка, казвайки:

— И без това е едно и също.

Онемях. Бях бесен. Разярен. Щом наистина мислеше, че „и без това е едно и също“, защо тогава си сипа три огромни порции от свинското, преди да го смеси с другото? Лицемер! Освен това беше местен, отгледан бе с вонящото къри с развалена риба, така че то би трябвало да му харесва. Измамник! Свиня! Мошеник!

И тогава ме осени прозрение. Просветлените нямат предпочитания към храната, нито се гневят и наричат настоятеля си, макар и наум, свиня! Аз определено изпитвах гняв и това означаваше — о, не!, — че изобщо не съм просветлен.

Пожарът на гнева ми в миг бе потушен от тежко униние. Плътните тъмни облаци на поражението надвиснаха над сърцето ми и напълно закриха слънцето на моето просветление. Съкрушен и печален, обърнах два черпака от миризливото къри с развалена риба и свинско върху ориза си. Бях толкова обезсърчен, че ми бе все едно. Откритието, че не съм просветлен, потопи в униние целия ми ден.

Прасе на пътя^[3]

Заможен доктор специалист си купил много скъпа спортна кола. Естествено човек не пръска толкова пари за автомобил с мощен двигател само за да го кара в бавния градски трафик. И така, един слънчев ден докторът излязъл да се поразходи извън града, в спокоен фермерски район. Когато достигнал зоната, в която нямало камери за контрол на скоростта, той натиснал газта и спортната кола се устремила напред. Докато лъскавият автомобил се носел вихрено по извънградския път, докторът се усмихвал, екзалтиран от високата скорост.

Не толкова екзалтиран бил един обветрен фермер, облегнат на стобора на къщата си. Поел дълбоко дъх, за да надвика шума на спортната кола, и се провикнал:

— Прасе!

Докторът знаел, че постъпва своеволно и нарушава спокойствието на всички наоколо, но си казал: „По дяволите, имам право да се забавлявам!“.

Затова се обърнал и креснал на фермера:

— Кого наричаш прасе?

В тези няколко секунди, в които отместил поглед от пътя, колата му прегазила намиращото се на шосето прасе!

След катастрофата новият спортен автомобил приличал на купчина желязо. А що се отнася до прасето, то прекарало много седмици в болницата и изгубило много пари, както и колата си.

Харе кришна

В предишната история егото подведе доктора и той изтълкува превратно предупреждението на добронамерения фермер. В следващата история ще разберете как моето монашеско его ме подведе да си съставя погрешно мнение за друг добросърдечен човек, за голямо мое огорчение.

Беше последният ден от моето гостуване при майка ми в Лондон. Тя реши да ме придружи до гарата Илинг Бродуей, за да ми помогне да си купя билет. Докато вървяхме по оживената Илинг Стрийт, чух някой да казва подигравателно:

— Харе Кришна! Харе Кришна!

Заради голата глава и кафявата роба хората често бъркат будистките монаси с последователите на движението за Кришна съзнание. В Австралия много пъти разни хулигани са се опитвали да ме дразнят, като подвикват от безопасно разстояние: „Харе Кришна! Хей! Харе Кришна!“ — и се мъчат да ме имитират.

Този път бързо открих кой вика „Харе Кришна!“ и реших да отстоявам правата си и да го нахокам за това, че обижда публично един будистки монах.

Докато майка ми стоеше зад мен, казах на младия мъж, облечен в дънки, яке и плетена шапка:

— Виж, приятелю, аз съм будистки монах, а не последовател на Харе Кришна. Би трябвало да правиш разлика. Просто не ти прилича да викаш „Харе Кришна“!

Младият мъж се усмихна и свали шапката си — на тила на инак голата му глава имаше дълга конска опашка.

— Да, знам — каза той. — Ти си будистки монах. Аз съм вайшнави. Харе Кришна! Харе Кришна!

В края на краищата той не ми се присмиваше, просто си вършеше своята работа. Почувствах се ужасно неловко. Защо тези неща винаги стават, когато човек е с майка си?

Чукът

Всички правим грешки понякога. Животът е за това, да се учим да грешим по-рядко. За осъществяването на тази цел в нашия манастир имаме политика — на монасите е разрешено да грешат. Когато не се боят, че могат да сгрешат, монасите не правят много грешки.

Веднъж в манастирския двор видях чук, изоставен в тревата. Явно стоеше там от дълго време, тъй като бе почнал да ръждясва. Бях много разочарован от небрежността на братята монаси. Всичко, което използваме в манастира — от робите до инструментите, — е дарено от нашите поддръжници миряни. Някой беден, но благороден будист мирянин сигурно бе спестявал седмици наред, за да ни купи този чук. Просто не беше редно да се отнасяме към даровете така невнимателно. Ето защо свиках всички монаси.

Казвали са ми, че по характер обикновено съм мек като преварен грах, но тази вечер бях лют като тайландско чили. Подложих монасите на остра критика. Трябваше да им бъде даден урок, за да се научат да се грижат за малкото неща, които притежаваме. Когато завърших тирадата си, всички седяха с изпънати гърбове, побледнели и безмълвни. Изчаках малко с надеждата, че виновникът ще си признае, но никой не го направи. Всички седяха неподвижно и безмълвно и чакаха.

Дълбоко огорчен, станах и излязох от залата. Мислех си, че монахът, който бе забравил чука в тревата, щеше поне да има смелостта да си признае и да се извини. Може би бях прекалено строг в думите си?

Когато излязох от залата, изведнъж осъзнах защо никой не се бе признал за виновен. Обърнах се и отново влязох вътре.

— Монаси — казах аз, — открих кой е оставил чука в тревата. Това съм аз!

Напълно бях забравил, че именно аз работех навън един ден и че в бързината не бях прибрал чука. Дори по време на пламенната ми реч това бе убягнало от паметта ми. Едва след като сгълчах монасите, всичко ми се върна — и в буквалния, и в преносния смисъл. Аз го бях направил. Ооо! Толкова беше неловко!

За щастие в моя манастир на всички е позволено да сгрешат, дори на настоятеля.

Удоволствието от шегата за ничия сметка

Когато се откажеш от егото си, никой не може да ти се подиграе. Ако някой те нарече глупак и това те разстрои, причината може да е само една: значи си повярвал, че е прав!

Преди няколко години пътувах по едно от няколкото платна на булевард в Пърт. Неколцина младежи в стара кола в другото платно ме забелязаха и започнаха да ми се надсмиват през отворения прозорец на автомобила:

— Ей, плешивко! Ало, скинхед!

Докато се опитваха да ме извадят от равновесие, аз спокойно свалих прозореца и извиках:

— Я се подстрижете, момичета такива!

Може би не трябваше да го правя, това само ги насърчи. Те насочиха колата си към моята, извадиха едно списание и зажестикулираха бясно, за да ме накарат да погледна снимките. Списанието бе „Плейбой“.

Непочтителното им чувство за хумор ме разсмя. Аз щях да направя същото на тяхната възраст в компанията на приятелите си. Когато ме видяха да се смея, те скоро отпрашиха. Това бе по-добър отговор на обидното им поведение, отколкото превзетото смущение.

А погледнах ли снимките в „Плейбой“? Не, разбира се, аз съм целомъдрен монах. Тогава откъде знам, че списанието е било „Плейбой“? Шофьорът ми каза. Поне това е версията, към която се придържам.

Идиот

Когато някой ви нарече идиот, започвате да си мислите: „Как така ще ме нарича идиот? Той няма право да ме нарича идиот! Толкова е грубо да ми каже, че съм идиот! Ще му покажа аз, задето ме нарича идиот“. И изведнъж осъзнавате, че току-що сте позволили на този някой да ви нарече идиот още четири пъти.

Всеки път, когато си спомните какво ви е казал, вие му позволявате да ви нарича идиот. В това е проблемът.

Ако някой ви нарече идиот и още в този момент го забравите, това няма да ви безпокои. Ето го решението.

Защо позволявате на другите да контролират вътрешното ви усещане за щастие?