Аджан Брам
Ценности и духовен живот

Най-прекрасните звуци

Един неук възрастен мъж пристигнал за пръв път в големия град. Той бил израснал в отдалечено планинско село, където с много труд успял да отгледа децата си. Сега за пръв път щял да им гостува в техните модерни домове.

Веднъж, докато го развеждали из града, старецът чул звуци, които сякаш жилели ушите му. Никога не бил чувал такъв ужасен шум в тихото си планинско селце и пожелал да открие кое го причинява. Когато тръгнал в посоката, от която идвало стърженето, той стигнал до една стая в задната част на къща, където някакво момченце се упражнявало да свири на цигулка.

— Скръъъц! Цииигу-мииигу! — стенела фалшиво цигулката.

Когато синът му казал, че инструментът се нарича „цигулка“, старецът си помислил, че никога повече не иска да чуе това ужасно нещо.

На другия ден, в друга част на града, той чул звуци, които сякаш галели старите му уши. В своята планинска долина никога не бил чувал такава омайна мелодия, затова пожелал да открие нейния източник. Когато тръгнал в посоката, от която идвали прелестните звуци, той стигнал до стая в предната част на къща, където възрастна жена, маестро, изпълнявала соната на цигулка.

Старецът веднага осъзнал грешката си. Ужасните звуци, които чул предишния ден, не били по вина на цигулката, нито дори на момчето. Просто младежът все още не се бил научил да свири добре на своя инструмент.

С мъдрост, присъща на хората от народа, възрастният човек си казал, че същото се отнася за вярата. Когато срещнем разпален религиозен последовател, който с убежденията си предизвиква спорове, не бива да обвиняваме религията. Това просто е новак, който все още не е усвоил добре вярата си. Когато срещнем светец маестро на своята религия, контактът с него ни вдъхновява за години напред, независимо от убежденията му.

Но това не е краят на историята.

На другия ден, в друга част на града, старецът чул нещо, което превъзхождало по красота и чистота дори цигулката на маестрото. Какви според вас били тези звуци?

Те били по-прекрасни от препускането на потока през пролетта, от шума на вятъра в есенната гора, от песента на птиците в планината след пороен дъжд. По-прекрасни били дори от тишината на планинските падини в спокойна зимна нощ. Откъде идвали звуците, които трогнали сърцето на стареца по-дълбоко от всичко, което бил чувал?

Това били звуците на симфония, изпълнявана от голям оркестър.

За възрастния мъж това били най-прекрасните звуци на света, защото, първо, всеки от музикантите бил майстор на своя инструмент; и второ, защото те се били научили да свирят заедно в хармония.

„Дано същото бъде и в религията — пожелал си старецът. — Нека всеки от нас чрез уроците на живота опознае нежното състрадателно сърце на вярата си. Нека всеки от нас бъде маестро на любовта в своята религия. А когато добре усвоим своята религия, да стигнем още по-далеч — да се научим, също като музикантите в оркестъра, да свирим в хармония с другите религии!“

Това ще са най-прекрасните звуци.

Какво се съдържа в името?

Когато някой стане монах в нашата традиция, той получава ново име. Моето монашеско име е Брамавамсо. Понеже е доста дълго, обикновено го съкращавам на Брам^[1]. Всички вече ме наричат така, с изключение на майка ми — тя все още ми казва Питър и аз смятам, че има право на това.

Веднъж, когато ми се обадиха, за да ме поканят на интерконфесионална церемония, ме помолиха да произнеса името си буква по буква. Отговорих:

B — като будист

R — като римокатолик

A — като англиканец

H — като хиндуист

M — като мюсюлманин

Това предизвика такъв положителен отклик, че оттогава пояснявам името си по този начин; всъщност това е истинското му значение.

Силата на пирамидите

През лятото на 1969 г., съвсем скоро след 18-ия ми рожден ден, се наслаждавах на първата си среща с тропическите джунгли. Пътешествах из полуостров Юкатан в Гватемала, на път за неотдавна откритите пирамиди на изчезналата цивилизация на маите.

В онези години пътуването не бе лесно. Отне ми 3–4 дни да измина няколкостотинте километра от Гватемала Сити до руините на храмовия комплекс, известен като Тикал. Плавах по тесни тропически реки с рибарски лодки, пропити с масло, поклащах се, седнал несигурно, върху тежко натоварени камиони и се подрусвах по пътечки в джунглата в хлопащи, разнебитени рикши. Това бе отдалечен, беден и примитивен район.

Когато най-после пристигнах в големия комплекс от изоставени храмове и древни пирамиди, нямах нито гид, нито пътеводител, който да ми обясни значението на внушителните каменни монументи, извисяващи се в небето. Наоколо нямаше никой. Заизкачвах се по една от високите пирамиди.

Когато стигнах върха, смисълът и духовното предназначение на тези пирамиди изведнъж ми се изясниха.

През изминалите три дни бях пътувал почти само през джунглата. Пътищата, пътеките и реките бяха като тунели през гъстата растителност. По какъвто и път да поемех, джунглата скоро надвисваше над главата ми като покрив. От много дни не бях виждал хоризонта. Впрочем не виждах нищо надалече. Бях в джунглата.

На върха на пирамидата обаче бях над гъстата плетеница на джунглата. Не само че виждах къде се намирам сред подобната на карта панорама, която се разстилаше пред очите ми, но накъдето и да погледнех, между мен и безкрая нямаше нищо.

Застанал там горе, сякаш на върха на света, си представих как се е чувствал младежът от племето на маите, родил се и израснал в джунглата. Представих си как по време на неговия ритуал на съзряване стар и мъдър жрец го повежда внимателно за ръката към върха на пирамидата за първи път. Когато се е изкачил над нивото на дърветата и е видял света на джунглата, разстилащ се пред очите му, когато се е взрял отвъд границите на познатата територия към хоризонта и зад него, той е виждал необятната, всеобгръщаща празнота. Изправен на върха на пирамидата, на прага между небето и земята, никой, нищо, никакви думи не стояли между него и безкрая във всички посоки. Сърцето му е пулсирало в хармония с поразителния символизъм на гледката. Истината разцъфвала и го обгръщала с благоуханието на разбирането. Той осъзнавал мястото си в своя земен дом и виждал безкрая, носещата свобода пустота, която обгръщала всичко. Животът му вече имал смисъл.

Всички ние се нуждаем от време и спокойствие, за да изкачим тази духовна пирамида вътре в нас, да се издигнем над и отвъд плетеницата на джунглата, която представлява животът ни, макар и за кратко. Тогава може би ще видим със собствените си очи своето място във Вселената, житейския си път в неговата цялост, и безпрепятствено ще се взрем в безкрая във всички посоки.

Скъпоценните камъни

Преди няколко години един преподавател в известен американски бизнес колеж изнесъл необикновена лекция по социална икономика пред своите студенти. Без да обяснява какво прави, професорът поставил на бюрото си стъкленица. После пред очите на студентите отворил торба, пълна с камъни, и един по един ги пъхнал в стъкленицата, докато я напълнил догоре. Тогава попитал студентите си:

— Пълна ли е стъкленицата?

— Да — отговорили те.

Професорът се усмихнал и извадил изпод бюрото втора торба, пълна с чакъл. Разклащайки стъкленицата, успял да намести дребните камъчета между големите. За втори път попитал:

— Пълна ли е стъкленицата?

— Не — отговорили те. Вече били схванали номера му.

И били прави, разбира се. Професорът извадил торба с фин пясък. Успял да запълни с него пространството между камъните и чакъла. И отново попитал:

— Пълна ли е стъкленицата?

— Най-вероятно не, господине, доколкото можем да предположим — отвърнали студентите.

Усмихвайки се на отговора им, професорът извадил отнякъде кана с вода, която започнал да излива в стъкленицата, пълна с камъни, чакъл и пясък. Когато нямало място за повече вода, той оставил каната и погледнал към класа.

— Е, и какъв е изводът? — попитал ги той.

— Че колкото и пълен да е графикът ни — обадил се един от студентите, — винаги можем да вместим в него още нещо! — Това все пак бил известен бизнес колеж.

— Не! — отрязал професорът. — Поуката е, че ако искаме да вместим големите камъни, трябва да започнем с тях.

Това бил урок по приоритети.

И така, кои са големите камъни във вашата „стъкленица“? Кое е най-важното, за да го вместите в живота си? Моля ви, постарайте се да наредите „скъпоценните камъни“ най-напред — в противен случай така и няма да стигнете до тях, няма да успеете да ги вместите в графика си.

Тогава ще бъда щастлив

Може би най-ценният камък, който трябва да сложим в „стъкленицата“ си още в самото начало, както направи професорът в предишната история, е вътрешното щастие. Ако не усещаме щастието в себе си, не можем да дадем щастие на другите. Защо тогава за толкова много от нас щастието не е сред основните приоритети и ние го отлагаме до самия край на живота си? (Или дори за след края, както ще покаже следващата история.)

Когато бях на четиринайсет, учех за матура в лондонска гимназия. Родителите и учителите ми ме съветваха да спра да играя футбол вечер и през уикенда и да се съсредоточа над домашните си. Обясниха ми колко важни са изпитите от тази матура и че ако се справя добре, после ще съм щастлив.

Послушах ги и се справих много добре. Това обаче не ме направи щастлив, защото успехът ми означаваше, че ще трябва да уча още по-усилено през следващите две години, за да се подготвя за кандидатстване в университета. Родителите и учителите ми ме посъветваха да спра да тичам — този път не след топката, а след момичетата — и да наблегна на уроците. Казаха ми колко важни са тези изпити и че ако се справя добре, ще съм щастлив.

Отново ги послушах и се справих много добре. И отново това не ме направи щастлив. Сега трябваше да уча по-усилено от всякога — през следващите три дълги години, за да получа университетска диплома. Майка ми и преподавателите ми (баща ми вече бе починал) ме посъветваха да стоя далеч от кръчмите и купоните и да залягам над уроците. Казаха ми колко важно е да имаш диплома и че ако се справя добре, ще бъда щастлив.

Сега вече започнах да се съмнявам.

Виждах мои по-възрастни приятели, които бяха положили много усилия и бяха завършили университета. Сега се трудеха още повече на първата си работа „Пребиваха се“, за да спестят пари и да си купят нещо важно, например кола. Те ми казаха:

— Когато събера пари за кола, ще съм щастлив.

Когато имаха достатъчно средства и вече си бяха купили първата кола, пак не бяха щастливи. Сега работеха усилено, за да си купят нещо друго и тогава да бъдат щастливи. Или се измъчваха от романтични трепети, търсейки своя партньор. Казаха ми:

— Когато се оженя и заживея улегнал живот, ще бъда щастлив.

След като се оженеха, все така не бяха щастливи. Сега трябваше да работят още по-здраво, на няколко места, за да спестят достатъчно за депозит за апартамент или малка къща. Казаха ми:

— Когато си купим своя къща, ще бъдем щастливи.

За съжаление, ежемесечните вноски по изплащането на заема не ги правеха особено щастливи. Освен това вече имаха свое семейство. Щяха да им се родят деца, които да ги будят през нощта, да им гълтат спестените пари и да прибавят още купища тревоги в живота им. Щяха да минат още двайсет години, преди да могат да правят каквото искат. Та те ми казаха:

— Когато децата пораснат и станат самостоятелни, ще бъдем щастливи.

Когато децата им бяха напуснали родния дом, повечето родители вече мислеха за пенсионирането си. Затова продължаваха да отлагат щастието, работейки усилено, за да спестят за старостта. Казаха ми:

— Когато се пенсионирам, ще бъда щастлив.

Още преди да се пенсионират — и със сигурност след това, те започваха да стават религиозни и да ходят на църква. Забелязали ли сте, че църквите са пълни със стари хора? Попитах ги защо ходят на църква. Казаха ми:

— Защото, когато умра, ще бъда щастлив!

За хората, които се придържат към принципа „Когато получа това, ще бъда щастлив“, щастието винаги ще е само мечта в бъдещето; също като дъгата, която аха да уловиш, но винаги ти се изплъзва. Тези хора няма да бъдат щастливи нито докато са живи, нито след това.

Мексиканският рибар

Един американец, който бил на почивка в спокойно мексиканско селце, гледал как местен рибар разтоварва сутрешния си улов. Американецът, професор в престижен бизнес колеж, не издържал и решил да предложи на мексиканския рибар безплатен съвет.

— Ей — започнал той, — защо приключваш толкова рано?

— Защото улових достатъчно риба, сеньор — отговорил жизнерадостният мексиканец. — Достатъчно, за да нахраня семейството си и да продам малко. Сега ще обядвам с жена си и след кратка следобедна сиеста ще поиграя с децата. След вечеря ще отида в бара, ще пийна текила и ще посвиря на китара с приятели. Това ми е достатъчно, сеньор.

— Послушай ме, приятелю — казал професорът. — Ако останеш в морето до късния следобед, ще хванеш двойно повече риба. Можеш да продадеш количеството, което ти е в излишък, да спестиш парите и след шест или девет месеца да си купиш по-голяма и по-хубава лодка и да наемеш помощници. Тогава ще можеш да хващаш четири пъти повече риба. Помисли само колко пари ще направиш! След година-две ще имаш средства да купиш втора рибарска лодка и да наемеш още един екипаж. Ако последваш този бизнес план, след 6–7 години ще бъдеш собственик на голяма риболовна флотилия. Само си представи! Тогава ще е добре да преместиш главния си офис в Мексико Сити и дори в Ел Ей. След само още 3 години в Ел Ей ще пуснеш компанията си на стоковия пазар и като главен изпълнителен директор ще си обезпечиш щедра заплата и крупни дялови опции. След още няколко години — чуй само! — ще започнеш планирано откупуване на дяловете, което ще те направи мултимилионер! Гарантирано! Аз съм известен преподавател в бизнес колеж и ги разбирам тия работи.

Мексиканският рибар изслушал внимателно казаното от въодушевения американец. Когато професорът свършил, мексиканецът го попитал:

— Но, сеньор професоре, какво ще правя с тези милиони долари?

Колкото и изненадващо да е, американският преподавател не бил обмислил бизнес плана чак дотам. Но той веднага решил как ще бъдат оползотворени милионите.

— Амиго! С всичките тези пари ще се оттеглиш от бизнеса. Ами да! Ще се оттеглиш до края на живота си. Можеш да си купиш малка вила в живописно рибарско селце като това и малка лодка, с която сутрин да ходиш за риба. После ще обядваш с жена си, ще дремваш следобед и няма да имаш никакви грижи. След сиестата можеш да прекарваш време с децата си, а след вечеря — да свириш на китара с приятели в бара и да пиеш текила. Да, с всичките тези пари можеш да се оттеглиш и да си живееш спокойно, приятелю.

— Но, сеньор професоре, аз тъкмо това и правя.

Защо вярваме, че първо трябва да работим здраво, да забогатеем и чак тогава да заживеем щастливо?

Когато всичките ми нужди бяха удовлетворени

В нашата традиция монасите нямат право да приемат, притежават и изобщо да боравят с пари. Ние сме толкова бедни, че объркваме правителствените статистики.

Скромните си нужди задоволяваме от доброволните дребни дарения на нашите последователи миряни. В редки случаи обаче може да ни бъде предложено нещо специално.

Веднъж помогнах на един тайландец да реши личен проблем. Изключително признателен за помощта, той ми каза:

— Господине, бих искал да ви направя личен подарък. Какво мога да купя за вас за сумата от 500 бата?

Обичайно е да се посочва сумата при такова предложение, за да няма недоразумения. Тъй като в момента не можех да измисля какво искам, а той бързаше, се разбрахме да му кажа на следващия ден.

Преди да получа предложението, бях най-обикновен щастлив монах. А сега бях зает да размишлявам какво искам. Направих списък. Списъкът нарастваше. Не след дълго 500 бата не бяха достатъчни. Но как да махна каквото и да е от списъка! Желанията се бяха появили сякаш от нищото, приемайки твърдата форма на категорични потребности. Списъкът продължаваше да расте. Сега и пет хиляди бата не стигаха!

Когато видях какво става, изхвърлих списъка. На другия ден казах на благодетеля си да внесе петстотинте бата във фонда за изграждане на манастира или за друга добра кауза. Аз не ги исках. Онова, което исках най-много на света, бе да си върна пълното доволство, което изпитвах в деня преди това да се случи. Когато нямах пари, нито средствата да се сдобия с каквото и да е, точно тогава всичките ми нужди бяха удовлетворени.

Започнеш ли да искаш, няма край. Дори един милиард бата не стигат, както и един милиард долара. Но ако се освободиш от желанието, няма да ти липсва нищо. Когато изпитваш вътрешна удовлетвореност, единствено тогава имаш достатъчно.