Аджан Брам
Ключът към проблемите е съпричастието

Законът за кармата

Повечето хора на Запад имат погрешно разбиране за закона за кармата. Те го бъркат с фатализма и смятат, че човек е обречен на страдание заради някакво неизвестно престъпление от забравен минал живот. Това не е съвсем така, както ще покаже следващата история.

Две жени решили да направят кейк.

Първата разполагала с мизерни продукти. Бялото брашно било старо и тя трябвало най-напред да го пресее. Богатото на холестерол масло било почти гранясало. В бялата захар имало кафяви бучки (някой бил гребнал с лъжица, изцапана с кафе), а единственият плод, с който разполагала, били забравените стафиди, твърди като обеднен уран. Кухненското й обзавеждане било „отпреди Световната война“, при това неясно коя от двете.

Втората жена имала на разположение най-качествените съставки. Екологично чистото пълнозърнесто брашно гарантирано не било генно модифицирано. Маргаринът бил без холестерол, захарта била нерафинирана, а сочните плодове идвали направо от градината й. Кухнята била „последен модел“, обзаведена с всички модерни уреди.

Коя от двете изпекла по-вкусен кейк?

Често не човекът с най-добрите продукти приготвя по-хубавия кейк — готовият кейк е много повече от своите съставки. Понякога човекът с мизерните продукти влага толкова старание, внимание и любов в приготовлението му, че кейкът става най-вкусният на света. Тъкмо онова, което правим със съставките, е от значение.

Имам приятели, които в живота си е трябвало да работят с мизерни съставки: родили са се в бедно семейство, може би са били малтретирани като деца, не са били сред отличниците на класа, имали са недъг и не са участвали в игрите. Но малкото качества, които са притежавали, са съчетали толкова добре, че кейкът, който са изпекли, е впечатляващ. Изключително много им се възхищавам. Вие познавате ли такива хора?

Имам и други приятели, които в живота си са имали на разположение чудесни съставки. Семейството им е било заможно и ги е отгледало с обич, в училище са били интелигентни, в спорта — талантливи, били са красиви и популярни, но са пропилели младия си живот с наркотици и алкохол. Познавате ли такива?

Половината от кармата са съставките, с които трябва да работим. Другата половина, съществената част, е онова, което правим с тях в живота си.

Да пием чай, когато няма изход

Винаги има какво да направим със съставките на днешния ден, дори ако това нещо е просто да седнем и да изпием с наслада последната си чаша чай. Историята, която следва, ми бе разказана от мой колега, служил в британската армия през Втората световна война.

Случило се, докато патрулирал из джунглите на Бирма. Бил млад, далеч от дома и много изплашен. Разузнавачът на групата се върнал и съобщил на капитана ужасната новина: били напълно обкръжени от японски войници, чиято численост била многократно по-голяма от тяхната. Младият британски войник се приготвил да умре.

Той очаквал, че капитанът ще нареди на хората си да си пробият път с бой: така повелявало мъжеството. Може би някои от тях щели да се измъкнат. Ако не, поне щели да пратят на онзи свят и неколцина от враговете — така се прави по време на война.

Капитанът им обаче бил различен. Той заповядал на хората си да останат там, където са, да седнат и да изпият по чаша чай. Все пак това била британската армия!

„Командирът явно се е побъркал“, казал си младият войник. Как може човек да мисли за чай, когато е заобиколен от врага, положението му е безизходно и всеки момент може да умре? В армията, особено по време на война, заповедите трябва да се изпълняват. Войниците си направили чай, мислейки, че това ще е последната чаша чай в живота им. Преди да го изпият обаче, разузнавачът се върнал и прошепнал нещо на капитана. Капитанът призовал всички.

— Врагът е променил позициите си — обявил той. — Вече можем да се измъкнем. Бързо си съберете нещата и да вървим — тихо!

Всички се измъкнали живи и здрави — затова и успях да чуя историята от неговите уста години по-късно. Той ми каза, че дължи живота си на мъдростта на капитана — не само при онзи инцидент в Бирма, а и много пъти след това. Случвало се да попада в ситуации, в които сякаш бил заобиколен от многочислен враг, не виждал изход и се готвел да умре. Под „враг“ той имаше предвид сериозна болест, изключителни трудности и трагични стечения на обстоятелствата, от които сякаш нямало измъкване. Ако не било преживяното в Бирма, той щял да се съпротивлява на проблема и без съмнение да го влоши. Вместо това, когато смъртта или смъртна неприятност го обграждала от всички страни, той просто сядал и изпивал чаша чай.

Светът постоянно се променя; животът е неспирно движение. Той пиел чай, съхранявал силите си и очаквал момента — който винаги идва, — когато можел да направи нещо ефективно, например да избяга.

Нека онези, които не обичат чай, запомнят мъдростта: „Когато няма какво да се направи, не прави нищо“.

Навярно ви се струва очевидно, но може да ви спаси живота.

Следвай течението

Един мъдър монах, когото познавам от години, бил на екскурзия със стар приятел някъде из австралийската пустош. В късен горещ следобед те пристигнали на приказен плаж. Въпреки че е против монашеските правила да се плува за удоволствие, моят приятел се почувствал толкова привлечен от прохладната лазурна вода, че се съблякъл и влязъл.

На младини, преди да стане монах, той бил добър плувец, но годините монашески живот си казали думата. Много скоро, докато шляпал из вълните, бил подхванат от силно течение, което започнало да го тегли навътре. (По-късно научил, че този плаж има много лоша слава.)

Отначало монахът се опитал да плува срещу течението, но скоро осъзнал, че не може да го пребори. Тук на помощ му дошло неговото обучение. Той се отпуснал и се предал на течението.

Изисква се огромна смелост, за да се отпуснеш в такава ситуация, виждайки как брегът все повече се отдалечава. Намирал се на стотици метри навътре в морето, когато течението затихнало. Едва тогава той заплувал обратно към брега.

Монахът ми каза, че за да стигне до сушата, е трябвало да вложи всичките си запаси от енергия. Когато най-сетне излязъл от водата, бил напълно изтощен. Той беше убеден, че ако се е опитал да се бори с течението, то е щяло да го победи. Не само че отново е щял да бъде повлечен навътре, но би останал без сили, за да може да доплува обратно. Ако не се бе оставил на течението, той със сигурност щеше да се удави.

Подобни случки показват, че поговорката „Когато няма какво да се направи, не прави нищо“ не е просто абстрактна теория, а по-скоро мъдрост, която може да ви спаси живота. Когато течението е по-силно от вас, това е моментът да му се оставите. А когато сте в състояние да действате ефективно, това е моментът да положите усилия.

В капан между тигър и змия

Една стара будистка история описва по подобен начин как бихме могли да реагираме в ситуации на живот и смърт.

Един човек бил преследван от тигър в джунглата. Тигрите бягат много по-бързо от хората, освен това ги употребяват за храна. Тигърът бил гладен. Човекът бил в беда.

Малко преди тигърът да го настигне, той видял един кладенец до пътеката и в отчаянието си скочил в него. Веднага щом направил това обаче, осъзнал грешката си — кладенецът бил пресъхнал, а на дъното се виждала огромна черна змия.

Той инстинктивно протегнал ръка към стената и се хванал за корена на едно дърво. Така се избавил от падането. Когато се окопитил, човекът погледнал надолу и видял как черната змия се е надигнала и се опитва да го ухапе по крака; не й достигало малко обаче. После вдигнал поглед и видял тигъра, който, надвесен над дупката, замахвал с лапа; съвсем малко не му достигало да докопа ръката, с която мъжът се държал за корена. Докато размишлявал над бедственото си положение, видял две мишки — бяла и черна, които се показали от една дупка и започнали да гризат корена.

Тигърът, който продължавал да замахва с лапа, опрял задницата си на едно младо дърво и го разклатил. В клоните, сведени над кладенеца, имало кошер и от него закапал мед. Мъжът изплезил език и уловил няколко капки.

— Ммм! Вкусно — казал си той и се усмихнал.

В своя традиционен вариант тази история свършва тук. Ето защо тя е толкова реалистична. Животът — също като онези безкрайни сапунени опери — няма определен край. Животът винаги е в процес на завършване.

Освен това, в живота често се оказваме сякаш хванати между гладен тигър и голяма черна змия, между смъртта и нещо по-лошо, докато денят и нощта (двете мишки) прегризват несигурното въже, за което сме се вкопчили в живота. Дори при такива бедствени обстоятелства винаги отнякъде капе мед. Ако сме мъдри, ще изплезим език и ще му се насладим. Защо не? Когато няма какво да се направи, не правете нищо и се насладете на меда на живота.

Както казах, традиционно историята свършва тук. Но за да подчертая нещо, обикновено разказвам на слушателите си и истинския край. Ето какво се е случило после.

Докато мъжът се наслаждавал на меда, мишките все повече прегризвали корена; голямата черна змия се протягала все по-близо до крака на човека, а тигърът се бил надвесил още по-надолу, така че лапата му почти стигала ръката на мъжа. И тогава тигърът изгубил равновесие, претърколил се, без да закачи човека, и се стоварил върху змията, като я смазал и самият той умрял.

Защо не, възможно е! И обикновено наистина се случва нещо неочаквано. Това е животът ни. Така че защо да пилеем сладките моменти — дори в най-отчайващата ситуация? Бъдещето е неопределено. Никога не можем да сме сигурни какво ни предстои.

Съвет за цял живот

В горната история, след като и тигърът, и змията били мъртви, дошъл моментът мъжът да направи нещо. Той спрял да яде мед, покатерил се с усилие до върха на кладенеца и се измъкнал на свобода. Животът не е само нищоправене и вкусване на мед.

Един младеж от Сидни ми разказа как срещнал учителя Аджан Ча в Тайланд и получил от него най-добрия съвет в живота си.

В началото на 80-те години на миналия век много млади хора от Запад знаеха за Аджан Ча. Този младеж решил да предприеме пътешествие до Тайланд с единствената цел да се срещне с великия монах и да му зададе някои въпроси.

Пътувал осем часа от Сидни до Банкок, където хванал нощния влак и след още десет часа пристигнал в Убон. Намерил такси, което да го закара до „Уат Нонг Па Понг“, манастира на Аджан Ча. Уморен, но развълнуван, най-сетне застанал пред колибата му.

Учителят, както обикновено, седял под навеса, заобиколен от голяма група хора: монаси и генерали, бедни фермери и богати търговци, селянки в дрипи и наконтени дами от Банкок — всички те седели рамо до рамо. Под покрива на Аджан Ча нямаше дискриминация.

Австралиецът седнал най-отзад. Минали два часа, а Аджан Ча дори не го забелязал. Пред него имало прекалено много хора. Отчаян, младежът станал и се отдалечил.

Докато вървял към главната порта на манастира, той видял няколко монаси да метат листа при камбанарията. Оставал му цял час до пристигането на таксито, затова и той взел една метла, надявайки се да спечели малко добра карма.

След половин час, докато метял съсредоточено, той усетил една ръка на рамото си. Обърнал се и шокиран и възхитен, видял Аджан Ча, който стоял усмихнат пред него. Учителят видял младежа, но нямал възможност да се обърне към него. Сега, когато се канел да излезе от манастира по друга работа, той спрял при него, за да му подари нещо. Аджан Ча изговорил нещо бързо на тайски, след което продължил по своите дела.

Монахът, който му служел за преводач, се обърнал към младежа:

— Аджан Ча казва, че ако ще метеш, дай всичко от себе си.

Преводачът също се отдалечил, за да настигне Аджан Ча.

По време на дългото си пътуване обратно към Австралия младежът размишлявал над това кратко наставление. Разбира се, знаел много добре, че Аджан Ча не го учи просто как да мете листа. Смисълът на думите му се изяснил.

— Каквото и да правиш, дай всичко от себе си.

Няколко години по-късно, в Австралия, той ми каза, че този „съвет за цял живот“ струвал колкото сто такива пътувания до далечни страни. Той станал негово верую и му донесъл щастие и успех. Когато работел, давал всичко от себе си. Когато си почивал, давал всичко от себе си. Когато общувал с хора, давал всичко от себе си. Това била формула за успех. А, да — и когато не правел нищо, давал на това нищоправене всичко от себе си.

Има ли проблем?

Френският философ и математик Блез Паскал (1623–1662 г.) е казал: „Всички нещастия на човека идват от това, че не знае как да седи мирен“.

Към което бих добавил: „… не знае кога да седи мирен“.

През 1967 г. Израел е във война с Египет, Сирия и Йордания. Докато траела тази т.нар. Шестдневна война, някакъв репортер попитал бившия британски премиер Харолд Макмилан какво е мнението му за близкоизточния проблем.

Без да се замисли държавникът отговорил:

— Не съществува близкоизточен проблем.

Репортерът бил поразен.

— Как така не съществува? — поискал да узнае той. — Не знаете ли, че там се води жестока война? Не съзнавате ли, че докато говорим, от небето падат бомби, танкове бълват огън и войниците се избиват едни други? Има голям брой загинали и ранени. Как така „Не съществува близкоизточен проблем“?

Опитният политик търпеливо обяснил:

— Господине, проблемът е нещо, което има решение. Решение за Близкия изток няма. Следователно това не може да е проблем.

Колко време от живота си губим в безпокойство за неща, които в дадения момент нямат решение — и следователно къде е проблемът?

Как да вземаме решения

Когато имаме проблем с разрешение, трябва да го открием. Как обаче вземаме важните решения в живота си?

Обикновено се опитваме да накараме някой друг да направи трудния избор заради нас. Така, ако нещо се обърка, ще обвиним него. Някои от приятелите ми се опитват да ми „приложат“ този номер, но аз не се поддавам. Всичко, което правя, има за цел да им покажа как сами могат да вземат мъдри решения.

Когато сме на кръстопът и не сме сигурни в коя посока да поемем, би трябвало да спрем до пътя и да чакаме да мине автобус. Скоро, обикновено когато не очакваме, той пристига. На предното стъкло на обществения автобус има табела с големи букви, указваща къде отива. Ако дестинацията ни се струва подходяща, хващаме автобуса. Ако не, продължаваме да чакаме. Винаги има друг автобус.

С други думи, когато трябва да вземем решение, но не сме сигурни какво да бъде, трябва да спрем край пътя и да чакаме. Скоро, обикновено когато не очакваме, се появява решение. Всяко решение има своя дестинация. Ако тази дестинация ни се струва подходяща, вземаме решението. Ако ли не, продължаваме да чакаме. Винаги има друго решение.

Това е начинът, по който аз вземам своите решения. Събирам цялата информация и чакам разрешението. Стига да имам търпение, доброто решение винаги идва. Обикновено пристига неочаквано, когато не мисля за него.

Другите са виновни

Когато се опитвате да вземете важно решение в живота си, можете да използвате стратегията, която предложих в предишната история. Не е задължително обаче да следвате този метод. В края на краищата вие решавате. Така че ако не даде резултат, не обвинявайте мен.

Веднъж при един от монасите дошла студентка. Тя имала важен изпит на следващия ден и го помолила да й попее за късмет. Монахът любезно се отзовал, мислейки, че така ще й вдъхне увереност. Всичко било безплатно. Жената не направила дарение.

Никога повече не я видяхме. Но от приятелите й чух, че навсякъде разправяла как монасите в нашия манастир не стават за нищо и не могат да пеят както трябва. Били я скъсали на изпита.

Приятелите й ми казаха, че се е провалила, защото почти не била учила за изпита. Обичала купоните и се надявала, че монасите ще се погрижат за „по-маловажната“ академична част от студентския й живот.

Може да изпитаме облекчение от възможността да обвиним някой друг, когато възникне неприятност, но това рядко решава проблема.

Един човек го сърбял задникът.

Той се почесал по главата.

Сърбежът така и не изчезнал.

Ето как Аджан Ча описваше склонността да обвиняваме другите: когато те сърби задникът, да си почешеш главата.

Трите въпроса на императора

Бях поканен да изнеса програмната реч на образователен семинар в Пърт. Зачудих се каква ли е причината. Когато пристигнах в центъра, към мен се приближи една жена. От табелката с името й разбрах, че е организатор на семинара.

— Помните ли ме? — попита тя.

Това е един от най-опасните въпроси. Реших да бъда откровен.

— Не — отговорих.

Тя се усмихна и ми каза, че преди седем години съм изнесъл беседа в училището, на което тя била директор. И съм разказал история, която променила посоката на нейната кариера. Тя подала оставка като директор и вложила силите си в създаването на програма за децата, отпаднали от системата — бездомни деца, малолетни проституиращи, наркомани, — за да им даде още един шанс, пригоден към ситуацията им. Разказаната от мен история била сърцето на философията, на която се основавала програмата й.

Тази история всъщност бе от един сборник приказки, преразказани от Лев Толстой, който бях чел като студент^[1].

Някога, преди много година един император търсел житейска философия, която да му вдъхне мъдрост, за да управлява достойно страната и себе си. Не го удовлетворявали религиозните и философските учения от онова време. Затова се обърнал към житейския опит.

В крайна сметка осъзнал, че онова, от което се нуждае, са отговорите на три фундаментални въпроса. Откриел ли тези отговори, щял да разполага с всички мъдри напътствия, които му били необходими. Ето кои били трите въпроса:

1. Кога е най-важното време?

2. Кой е най-важният човек?

3. Кое е най-важното нещо?

След дълго търсене, на което е посветена по-голямата част от оригиналната история, той узнал отговорите на трите въпроса при срещата си с един отшелник. Какви според вас са отговорите? Моля ви, отново прочетете въпросите. Направете пауза, преди да продължите.

Всички знаем отговора на първия въпрос, но твърде често го забравяме. Най-важното време е „сега“, разбира се. Това е единственото време, което имаме. Затова, ако искате да кажете на родителите си колко ги обичате, колко благодарни сте, че са ви родители, направете го сега. Не утре. Не след 5 минути. Сега. След пет минути често е твърде късно. Ако трябва да кажете на партньора си, че съжалявате, не започвайте да изреждате в главата си всички причини да не го направите. Просто го направете сега. Друга такава възможност може и да нямате. Уловете момента.

Отговорът на втория въпрос е изключително дълбок. Малцина са тези, които го отгатват. Когато го прочетох като студент, дни наред бях като зашеметен. Това бе отговор на въпроса в дълбочина, до каквато никога не бях стигал. Най-важният човек е този, в чиято компания се намирате.

Спомних си как задавах въпроси на професорите, но така и не бях чут. Даваха си вид, че ме слушат, но всъщност искаха да ги оставя на мира. Имаха по-важни неща за правене. Това усещах. Много неприятно чувство. Спомних си също как събрах смелост да отида при един известен преподавател, комуто зададох личен въпрос, и колко приятно изненадан останах, когато той ми посвети изцяло вниманието си. Други преподаватели чакаха да говорят с него, аз бях просто някакъв дългокос студент, но той ме накара да се чувствам важен. Разликата бе огромна.

Любовта и общуването са споделени само ако човекът, с когото сте в момента, който и да е той, е най-важният човек на света за вас в този момент. Той го усеща. Знае го. Откликва на това.

Женените двойки често се оплакват, че партньорът им не ги слуша много-много. Това, което искат да кажат, е, че партньорът им вече не ги кара да се чувстват важни. Адвокатите по бракоразводни дела ще трябва да си намерят друга работа, ако всеки човек, който има връзка с друг, помни отговора на втория въпрос на императора и го прилага на практика; така че колкото и уморени или заети да сме, когато сме с партньора си, трябва да направим така, че той да се чувства най-важният човек на света.

В бизнеса човекът, в чиято компания сме, е потенциален клиент. Ето защо, ако се отнесем към него като към най-важния за нас човек в този момент, продажбите ни ще скочат, а с тях — и заплатата ни.

В оригиналната история императорът се разминал с покушение благодарение на това, че с цялото си внимание изслушал съвета на едно малко момче, което срещнал на път към отшелника. Когато могъщият император бил в компанията на детето, то за него било най-важният човек на света и тъкмо това спасило живота му. Когато след дълъг ден мои приятели дойдат, за да споделят проблемите си, аз си спомням отговора на втория въпрос на императора и им се посвещавам изцяло. Това е себеотрицание. Състраданието придава нужната сила и дава резултати.

Жената, организирала семинара, също се бе ръководила от принципа „Най-важният човек е този, в чиято компания си“ в първите си разговори с децата, на които искала да помогне. Много от тях за пръв път се почувствали важни, и то за влиятелен възрастен човек. Нещо повече, смятайки ги за изключително значими, тя ги слушала много внимателно, без да ги съди. Децата били чути. Програмата била съобразена с тях. Децата се почувствали ценени и това дало резултати. В крайна сметка не аз произнесох програмното слово. Едно от децата стана да говори след мен. Разказа за семейните си проблеми, наркотиците и престъпленията, за това как програмата му върнала вярата в живота и че му предстои да следва в университет. В края на разказа му очите ми бяха пълни със сълзи. Ето кое бе програмното слово.

През повечето време от живота си сме сами. Тогава най-важният човек, този, в чиято компания сме, сме самите ние. Имаме много време, в което да си засвидетелстваме нужното внимание. Кой е човекът, когото забелязваме още щом се събудим? Ние самите! Казвате ли си: „Добро утро. Приятен ден!“? Аз го правя. Кой е последният човек, чието присъствие осъзнаваме, когато заспиваме? Пак ние! Аз си пожелавам лека нощ. Отдавам си нужното внимание в много лични моменти от деня. Това дава резултати.

Отговорът на третия въпрос на императора: „Кое е най-важното нещо?“ е съпричастието. Това означава едновременно да бъдем предпазливи и загрижени. Отговорът показва, че най-важно е кое е в основата на действията ни. Преди да поясня какво означава съпричастие с помощта на няколко истории, ще повторя трите въпроса на императора заедно с отговорите:

1. Кога е най-важното време? Сега.

2. Кой е най-важният човек? Този, в чиято компания сме в момента.

3. Кое е най-важното нещо? Съпричастието.

Кравата, която заплака

Веднъж подраних за курса по медитация, който водех в затвор с лек режим. Един затворник, когото дотогава не бях виждал, чакаше да говори с мен. Беше истински великан с буйна коса, брада и татуировки по ръцете, а белезите по лицето му ми казваха, че е участвал в не едно яростно спречкване. Стори ми се толкова страшен, че се почудих защо е дошъл да се учи на медитация — не беше такъв тип. Бърках, разбира се.

Затворникът ми каза, че преди няколко дни се е случило нещо, което „му изкарало ангелите“. Когато заговори, долових очевидния северноирландски акцент. За да ме запознае с историята си, той ми каза, че е израснал по пълните с насилие улици на Белфаст. За пръв път бил намушкан с нож, когато бил на седем. Момчето, което тероризирало всички в училище, му наредило да си даде парите за обяд. Той отказал. По-голямото момче извадило дълъг нож и поискало парите втори път. Мислейки, че блъфира, той отново отказал. Побойникът не потретил, а просто забил ножа в ръката на седемгодишното момче, извадил го и се отдалечил.

Ужасен, с кървяща ръка, той побягнал от училищния двор право към бащината си къща, която била наблизо. Безработният му баща погледнал раната и го завел в кухнята, но не за да превърже ръката му — вместо това извадил от чекмеджето голям кухненски нож, дал го на сина си и му наредил да се върне в училище и да намушка другото момче.

Ето как бил възпитан. Ако не бил пораснал толкова голям и силен, отдавна щял да е мъртъв.

Обитателите на този затвор бяха с лека присъда или изтичаща дългосрочна присъда и имаха възможност да се подготвят за живота отвън, като усвоят занаят, свързан със селското стопанство. Затворът разполагаше със собствена ферма, която снабдяваше района около Пърт с евтини продукти и значително намаляваше собствените му продоволствени разходи. Австралийските ферми обикновено са смесени: в тях се отглеждат не само пшеница и зеленчуци, но и крави, овце и прасета. Такава бе и затворническата ферма. За разлика от други ферми обаче, тази имаше своя собствена кланица.

Всички затворници трябваше да работят нещо във фермата. Бях разбрал от самите тях, че най-търсените занимания са в кланицата, където обикновено работеха затворниците с тежки присъди. А работата, за която се биеха, бе на този, който убива животните. Тъкмо това работеше страховитият ирландец великан.

Той ми описа кланицата. Перилата от неръждаема стомана образуват коридор с широк отвор, който постепенно се стеснява, колкото да побере едно животно. Отстрани на издигната платформа стои той с електрически пистолет в ръка. С помощта на кучета и остени кравите, прасетата или овцете биват принуждавани да влязат в стоманения тунел. Затворникът каза, че те винаги пищят, всяко по своя начин, и се опитват да избягат. Усещат мириса, звуците, присъствието на смъртта. Когато стигне до платформата, животното се гърчи, извива и стене с пълен глас. Пистолетът може да убие голям бик с един-единствен изстрел, но животното никога не стои мирно и той не може да се прицели както трябва. Затова първият изстрел е за зашеметяване, а вторият убива. Първият зашеметява, вторият убива. Животно след животно. Ден след ден.

Стигайки до въпросното събитие отпреди няколко дни, което толкова го бе разстроило, ирландецът започна да се вълнува. От устата му заизлизаха ругатни и в последвалия разказ той повтаряше отново и отново: „Кълна се в Бог, това е ш…ната истина!“. Боеше се, че няма да му повярвам.

Въпросния ден трябвало да осигурят говеждо. Колели крава. Първият изстрел — за зашеметяване, вторият — за убиване. Вече бил „отметнал“ доста от работата за деня, когато към него се приближила крава, каквато никога дотогава не бил виждал. Тази крава не издавала и звук. С наведена глава тя вървяла бавно, доброволно и спокойно се наместила до платформата. Не се дърпала, не се мятала и не се опитвала да избяга.

Когато заела позиция, кравата вдигнала глава и вперила очи в своя екзекутор, без да помръдва.

Ирландецът не бил виждал подобно нещо в живота си. От объркване умът му сякаш отказал да действа. Не можел да вдигне пистолета, нито да свали поглед от очите на кравата. Тя гледала право в душата му.

Съзнанието му се отнесло в безвременни пространства. Той не можеше да ми каже колко време е продължило това, но докато погледът му бил прикован в кравата, забелязал нещо, което го потресло още повече. Кравите имат много големи очи. В лявото око на кравата, над долния клепач, той видял да се събира вода. Тя ставала все повече, докато накрая клепачът не бил в състояние да я удържи. Бавно сълзата закапала по бузата на кравата, оставяйки проблясваща диря. В сърцето на затворника отдавна затворени врати започнали да се отварят. Докато гледал с недоумение, в дясното око на кравата, над долния клепач, също започнала да се образува сълза, увеличавала се и когато вече не се побирала, втора струйка бавно се спуснала по страната на кравата. Мъжът не издържал.

Кравата плачела.

Той ми каза, че захвърлил пистолета и избягал. После употребил всички достъпни средства да убеди надзирателите, че могат да правят с него каквото пожелаят, НО ТАЗИ КРАВА НЯМА ДА УМРЕ!

Накрая ми каза, че е станал вегетарианец.

Историята е истинска. Други затворници, работещи във фермата, я потвърдиха пред мен. Кравата, която заплакала, научила човек като него какво е състрадание.

Момиченцето и неговият приятел

Разказах историята за плачещата крава на група пенсионери от провинциален град в югозападната част на Западна Австралия. Един от тях си спомни подобна история от младостта си, някъде в ранните години на миналия век.

Негов приятел имал петгодишна дъщеря. Една сутрин тя помолила майка си да й даде чинийка мляко. Заетата й майка се зарадвала, че детето иска да пие мляко, затова изобщо не се замислила защо й трябва чинийка, а не чаша.

На другия ден, по същото време, момиченцето отново поискало чинийка с мляко. Майката с радост се отзовала. Децата обичат да си измислят игри, докато се хранят; майката просто била доволна, че дъщеря й иска нещо здравословно.

Това се случило още няколко пъти в следващите дни. Майката не я видяла нито веднъж да пие млякото, затова се зачудила какво става. Решила да последва момиченцето си.

По онова време почти всички къщи били издигнати върху дънери. Момиченцето излязло от къщата, коленичило отстрани до основите й, сложило на земята чинийката с мляко и тихо извикало към мрака под къщата. След малко оттам изпълзяла огромна черна тигрова змия. Докато тя пиела от чинийката, момиченцето я гледало усмихнато на сантиметри от главата й. Майката не можела да направи нищо; детето било прекалено близо. Обзета от ужас, тя стояла и наблюдавала, докато змията изпила млякото и се скрила под къщата. Вечерта, когато мъжът й се върнал от работа, тя му разказала всичко. Съпругът й я посъветвал на другия ден пак да даде на дъщеря им чинийка с мляко. Той щял да оправи нещата.

На следващия ден момиченцето отново поискало от майка си чинийка мляко. Изнесло я навън, както обикновено, оставило я до къщата и повикало приятеля си. В момента, в който голямата тигрова змия се показала от тъмното, се чул изстрел. Мощта му била толкова голяма, че залепил змията за един от дънерите, откъсвайки главата й пред очите на детето. Бащата се показал иззад храстите и прибрал пушката.

От този момент момиченцето отказало да се храни и започнало „да крее“, както каза възрастният мъж. Родителите не успели по никакъв начин да го накарат да яде. Наложило се да го заведат в болницата. И там не могли да му помогнат. Момиченцето умряло.

Бащата можел със същия успех да застреля малката си дъщеря, когато направил на парченца нейния приятел пред очите й.

Попитах възрастния мъж който ми разказа историята, дали според него тигровата змия някога би наранила момиченцето.

— По дяволите, едва ли! — отговори старият австралиец.

Бях съгласен с него, макар и не със същите думи.

Змията, кметът и монахът

Живях като монах в Тайланд повече от осем години. През по-голямата част от времето се намирах в манастири в гората, живеейки сред змии. Когато пристигнах през 1974-а, разбрах, че в Тайланд има сто вида змии: 99 от тях са отровни — ухапят ли те, умираш, — а неотровната може да те удуши до смърт!

Докато бях там, виждах змии почти всеки ден. Веднъж в колибата си настъпих една почти двуметрова змия. И двамата отстъпихме, за щастие на противоположни страни. Една ранна утрин дори се изпиках върху една змия, мислейки я за пръчка. Извиних се, разбира се. (Може би змията реши, че я благославят със светена вода.) А веднъж, докато пеех по време на церемония, една змия се плъзна по гърба на друг монах. Едва когато стигна рамото му, той се обърна да види — змията също се обърна и го погледна. Аз спрях да пея. Изминаха няколко абсурдни секунди, в които монахът и змията се гледаха от упор. После монахът внимателно перна робата си, змията се плъзна надолу и се отдалечи, а ние продължихме песнопенията.

Като горски монаси, ние се учехме да развиваме чувството на любяща доброта към всички създания, особено към змиите. Грижехме се за благоденствието им. Ето защо през онези години нито един монах не бе ухапан.

Докато бях в Тайланд, видях две огромни змии. Първата бе питон, дълъг поне 7 метра и дебел колкото бедрото ми. Когато видиш подобно нещо, отказваш да повярваш на очите си — но беше истински. Видях го пак няколко години по-късно, а и много други монаси от манастира също са го виждали. Доколкото разбрах, вече е мъртъв. Другата огромна змия бе кралска кобра. Това е един от трите случая в живота ми в тайландските тропически гори, когато почувствах атмосферата да се наелектризира; целият настръхнах и изведнъж сетивата ми се изостриха необяснимо. Пътеката в джунглата направи завой и тогава видях дебела черна змия, застанала на пътя ми. Не виждах нито главата, нито опашката й — и двете бяха в храстите. Змията се движеше. Като проследих движението й, изчислих дължината й според това колко пъти ширината на пътеката — която бе 1,5 м — се нанася върху тялото й. Седем ширини, докато видя опашката й. Змията бе над 10 метра! Видях я. Казах на местните селяни. Те ми казаха, че е кралска кобра — от големите.

Тайландски монах, ученик на Аджан Ча, а днес вече известен учител, медитирал в джунглата с група монаси. Шумът от приближаването на нещо накарал всички да застанат нащрек. Срещу тях идвала кралска кобра. В някои части на Тайланд наричат кралската кобра „змията една крачка“, защото ухапе ли те, можеш да направиш само една крачка, преди да паднеш мъртъв. Кралската кобра се приближила до старшия монах, вдигнала се до нивото на лицето му, разперила качулката и засъскала: „Сссс! Сссс!“.

Вие какво бихте направили? Няма смисъл да бягате. Тези големи змии се движат много по-бързо от вас.

Ето какво направил тайландският монах — усмихнал се, внимателно вдигнал дясната си ръка и леко погладил кралската кобра по главата, казвайки на тайски:

— Благодаря ти, че дойде да ме видиш.

Всички монаси били свидетели.

Това бе специален монах, с изключителна доброта. Кралската кобра спряла да съска, прибрала качулката, снишила се до земята и се запътила да види един от другите монаси: „Сссс! Сссс!“.

По-късно въпросният монах призна, че нямало начин и той да погали кралската кобра по главата! Вцепенен от ужас, той се молел кобрата да се махне и да отиде при някой друг монах.

Веднъж галещият кобри тайландски монах прекара няколко месеца в манастира ни в Австралия. По това време строяхме главната зала, а няколко други проекта чакаха одобрението на службите от местния съвет. Кметът ни посети, за да види как върви работата.

Това безспорно бе най-влиятелният човек в областта. Бе израснал тук и се бе замогнал като фермер. Освен това ни бе съсед. Пристигна, облечен в хубав костюм, както подобава на кмет. Сакото му бе разкопчано, разкривайки много голям, „австралийски“ корем, който заплашваше да пръсне ризата и се издаваше над елегантния панталон. Тайландският монах, който не знаеше английска видя корема на кмета. Преди да успея да го спра, той отиде при него и започна да го гали. „О, не! — помислих си аз. — Не можеш така да галиш господин кмета по корема. Строителните ни планове никога няма да бъдат одобрени. Край! Край с манастира“.

Но монахът продължаваше да глади и потупва големия корем на кмета с широката си блага усмивка и кметът, на свой ред, започна да се усмихва и да се кикоти. Съвсем скоро важният кмет гукаше като бебе. Явно се наслаждаваше на това поглаждане и разтриване, което необикновеният тайландски монах прилагаше върху корема му.

Всичките ни строителни планове бяха одобрени. А кметът стана един от най-верните ни приятели и помощници.

Когато изпитваме съпричастност към другите, най-важно е какво ни подтиква. Този тайландски монах бе подтикван от сърцето си, толкова чисто, че той можеше да поглади кралската кобра по главата и кмета по корема — и това страшно да се хареса и на двамата. Не ви препоръчвам обаче да го правите. Поне не преди да сте способни да изпитвате съпричастието на светец.

Лошата змия

Последната змийска история в тази книга е адаптация на стара будистка джатака. Тя показва, че да „проявяваш съпричастност“ невинаги означава да бъдеш кротък, благ и пасивен.

В гората край едно село живеела лоша змия. Тя била зла, проклета и подла. Хапела хората за забавление — за собствено забавление естествено. Когато годините й напреднали, започнала да се пита какво става със змиите, когато умрат. През целия си живот тя съскала и плюела презрително срещу религиите и онези змии, които според нея били лековерни и се поддавали на подобни глупости. Но ето че сега проявявала интерес.

Недалеч от дупката й, на върха на хълма, живеела една свята змия. Всички светии живеят по хълмовете или високо в планините, дори светите змии. Такава е традицията. Никой не е чувал за светец, живеещ в блато.

Един ден лошата змия решила да посети святата Змия. Облякла си дъждобрана, сложила тъмните очила и шапка, за да не я разпознаят приятелите й. После запълзяла нагоре по хълма към манастира на святата змия. Пристигнала по средата на проповедта. Святата змия стояла на един камък, а пред нея стотици змии слушали прехласнати. Лошата змия се плъзнала най-отзад, близо до изхода, и се заслушала.

Колкото повече слушала, толкова по-ясно й ставало всичко. Първоначално се почувствала убедена, после — вдъхновена, а накрая била спечелена за вярата. След проповедта тя отишла при змията светец, разплакана, признала многобройните си грехове и обещала, че отсега нататък ще е напълно различна змия. Дала обет пред святата змия никога повече да не хапе човек. Щяла да бъде добра. Щяла да проявява състрадание. Да учи други змии на доброта. Дори пуснала пари в кутията на излизане (когато всички я гледали, разбира се).

Въпреки че змиите разговарят помежду си, за хората това винаги е просто съскане. Лошата змия, или бившата лоша змия, не можела да им каже, че е станала пацифист. Селяните продължавали да я отбягват, само дето се чудели каква е тази значка на „Амнести Интернешънъл“, която змията така важно носела на гърдите си. Но веднъж един селянин, унесен в песента, звучаща от уокмена му, минал с танцова стъпка на сантиметри от лошата змия. Змията не го ухапала — само се усмихнала кротко и набожно.

От този момент селяните осъзнали, че лошата змия вече не била опасна. Започнали да минават покрай нея, докато тя седяла в поза лотос и медитирала пред дупката си. Един ден лоши момчета от селото дошли да я тормозят.

— Ей, лигаво пълзящо същество! — подигравали се те от безопасно разстояние. — Покажи ни зъбите си, ако имаш такива, гигантски червей такъв! Ти си безхарактерно влечуго, позор за вида си!

На змията не й харесвало да я наричат „лигаво пълзящо същество“, нищо че в описанието имало известна истина, или пък „гигантски червей“. Но как да се защити? Била дала обет да не хапе.

Виждайки, че змията е пасивна, момчетата добили смелост и започнали да я замерят с камъни и буци пръст. Когато я улучели, се смеели. Змията знаела, че е достатъчно бърза да ухапе което и да е от момчетата, преди някой да успее да каже: „Световен фонд за дивата природа“. Даденият обет обаче я спирал. Така момчетата все повече се приближавали, докато започнали да я налагат с пръчки по гърба. Змията понесла болезнения побой, но осъзнала, че в реалния свят трябва да бъдеш гаден, за да се защитиш. В края на краищата религията се оказала глупост. Ето защо тя запълзяла с болка нагоре по хълма, за да се види с онази змия шарлатанин и да се освободи от обета си.

Святата змия я видяла да идва, пребита и охлузена, и попитала:

— Какво ти се е случило?

— Ти си виновна за всичко — оплакала се горчиво лошата змия.

— Какво говориш? — възразила святата змия.

— Ти ми каза да не хапя. Виж какво ми се случи! Религията може да дава резултати в манастира, но в истинския живот…

— Ах, ти, глупава змия! — прекъснала я змията светец. — Как може да си толкова наивна! Вярно е, че ти казах да не хапеш. Но не съм ти забранила да съскаш, нали?

Понякога в живота дори светците трябва да „съскат“ — въпреки милосърдната си природа. Но никой не бива да хапе.