Том Годуин
Необходимостта е майка на изобретателността

• Човекът умее да се приспособява — той е способен да признае неизбежността на фактите, дори и на такива неприятни факти като смъртта.

• Човекът е упорит — даже когато признава неизбежността на неприятните факти, той отказва да се съгласи с тези, които не могат да се изменят.

• Човекът може да прояви необикновена изобретателност, за да измени нежелателните факти.

Из „Разновидности на галактичните култури“ от антареския философ Б. Рал Гетан

Когато „Синята звезда“ излезе от хиперпространството, скоростта му беше малко под светлинната. Пред него се виждаше двойна система, съставена от жълто джудже и бяло-син гигант. Приборите уловиха бляскащата точка и определиха новото направление на кораба.

Но едва навлезе в обикновения Космос и точката се превърна в планета, прилична на скъпоценен камък върху тъмен воал. Изминаха часове. Планетата се увеличаваше, изпълвайки постепенно целия екран. Вече можеше да се различат масивите на сушата и сравнително малките морета.

Блейк започна спирането. Зад гърба му четирима мъже напрегнато се взираха в екрана. Стрелките бавно се плъзгаха — анализаторът загреба първите проби от разреден въздух.

— Годен за дишане — с мъка произнесе сивокосият Тейлър.

— Въгледвуокисът е по-малко, отколкото на Земята — забеляза Уилфред. — Не разбирам защо спектроскопът показва такава неимоверна концентрация на въглерод?

— Вероятно въглеродът се съдържа в кората на планетата, а не само в атмосферата й — рече Тейлър.

Те мълчаливо гледаха как на екрана израства континент, очертан с неясни гънки. Блейк реши да не променя курса — всичко в този свят беше еднакво неизвестно.

На екрана се появи зелената лента на река, оградена с дървета. Мястото, определено от прозрачния кръг, в което трябваше да кацнат, се превърна в малка, заблатена делта. Делтата се издигаше към тях все по-бавно и по-бавно и ето че белият кръг улови чиста от дървета площадка, покрита с нещо като блестящ пясък.

„Синята звезда“ увисна на три метра от повърхността, вихърът от дюзите издигна тежки облаци блестящ пясък. После корабът слезе, поддържан от тягата, и едва накланяйки се, докосна повърхността. Широкият опашат стабилизатор се опря в пясъка и Блейк изключи двигателите.

— Пристигнахме — късо рече той.

Останалите вече нетърпеливо се вглеждаха в показанията на приборите. Блейк с интерес наблюдаваше спътниците си. Нито един от тях дотогава не беше напускал Земята и сега бяха възбудени като деца, получили нова играчка. Най-горещ ентусиаст се оказа Тейлър, който беше прекарал целия си живот зад стените на института. Веднъж той беше признал на Блейк: „При цялото ми уважение към тези каменни стени, обвити с бръшлян, трябва да призная, че и те могат да се превърнат в затвор. Преди да остарея, бих искал да видя поне малко Космоса, далечните звезди и странни светове.“ Най-близо до Блейк беше застанал Ленсън — мършав, с една глава по-висок от червенобузестия Уилфред. Това беше приятен човек, със спокойна усмивка, който търпеливо и с разбиране се отнасяше към чуждите слабости.

Лицата на тримата бяха подчертано интелектуални. Сред тях Кук се отделяше като черна овца сред бели. Блейк знаеше, че Кук е не по-малко интелигентен, отколкото всеки един от другите — той беше избран именно защото знанията и способностите му бяха далеч по-високи от средните. Но външността му беше крайно първична: смугло, с тежка челюст лице, сплескан нос, трескави черни очи. Когато го гледаше, Блейк често си мислеше: той не прилича на другите, трябваше да живее на Земята преди триста години, да стои на борда на пиратски кораб със сабя в ръка.

— Ако се съди по най-важните параметри, тази планета е от земен тип — забеляза Тейлър. — Притеглянето, температурата, съставът на въздуха… Никакви вредни бактерии — удивително ни провървя!

— Шансът да намерим подобна планета беше един на няколко хиляди, не е ли тъй, Ред? — запита Ленсън, обръщайки се към Блейк.

— Право да си кажем — на много хиляди! Тейлър е прав: на нас здраво ни провървя — от първия път изтеглихме печеливш билет.

— Тогава хайде да идем да разгледаме нашата находка отблизо — нетърпеливо подкани Кук.

По дългогодишен навик Блейк погледна показанията на приборите. Температурата в двигателния отсек приближаваше червената черта. Блейк завъртя ръчката с надпис „Външна вентилация“. По този начин той откриваше илюминаторите в двигателния отсек, за да проникнат мощни струи хладен въздух в свръхнагрятото помещение.

— По време на забавянето двигателният отсек е станал като ада — поясни той, следвайки другарите си към лифта.

Те надникнаха в кабините само за да си вземат оръжие.

— Никога не знаеш с какво можеш да се срещнеш на непозната планета — поясни Блейк. — Признаци на разумен живот не се виждат, но би могло да има животни.

Те излязоха през долния шлюз. Облаци прах все още обгръщаха кораба.

— Вентилаторът блъска вътре целия този прахоляк — забеляза пилотът. — Не мислех, че е толкова гъст. Добре, че двигателният отсек е затворен и прахът няма да се набие и в другите помещения.

Те се отдалечиха от кораба. Пред тях се виждаше проходът на едно дефиле, а скалистите върхове тънеха в светла мъгла. Пясък и скали, редки дървета и бодливи храсти — всичко това напомняше земните полупустини. Някои храсти бяха покрити с удивително красиви цветове — от нежнорозови до яркопурпурни.

— Трябва да му дадем име… на този свят — рече Тейлър. — Как да го наречем?

— Аврора — моментално отвърна Ленсън.

— Хубаво название — съгласи се Тейлър. Той погледна към реката — Хайде да вземем проба от водата за анализ.

Те тръгнаха, като от време на време се извръщаха към извишения корпус на кораба. „Хората винаги постъпват така, когато кацнат на непозната планета — помисли Блейк. — Те излизат от шлюза, оглеждат се напрегнато за възможна опасност и никога не забравят да се обърнат, като че ли искат да проверят не е ли изчезнала огромната машина на кораба им. И това е съвсем естествено: когато човек стъпи в непознат свят, той остава самотен и единствената му връзка с другите хора и светове е този кораб. Без кораба хората в един враждебен, непознат свят биха били почти безпомощни; с кораба те стават непобедими.“

— Даже цветя — възкликна Кук, когато се приближава към дърветата по брега на реката. — Червени, жълти, пурпурни цветя, зелени дървета и хубав въздух — какво повече е нужно на колонизатора?

С нарастващо любопитство Блейк разглеждаше блестящия пясък и чакъл. Някои камъни бяха колкото яйце. Съвсем не приличаха на кварц. Блейк одраска един такъв камък с острието на ножа: белег не остана. Камъкът светеше отвътре като жив, а строежът му, доколкото можеше да се съди по заоблените неравни краища, с нищо не напомняше строежа на кварц. В това време се чу възбуденият вик на Ленсън, който заедно с другите бе достигнал брега: „Вижте, какво е това?“

„Това“ беше кристал с наситен рубинен цвят, не по-малко от един фут в диаметър. Лежеше на самия бряг на реката. Брегът беше осеян с по-малки кристали — жълто-сини, жълти, червени, сини, зелени. Пясъкът и чакълът в устието, изглежда, се състояха от тези блестящи материали.

— Случвало ли ви се е някога да срещнете такива залежи? — попита Ленсън. — И така разнообразни по цвят? Само погледнете — същински рубин.

Блейк не чу отговора. Мисълта, която му бе хрумнала преди миг, когато разглеждаше взетия камък, неочаквано престана да изглежда фантастична. Всичко се съгласуваше: отсъствието на други минерали, „грешният“ спектрален анализ, който показваше невероятно висок процент от въглерод на планетата, високият показател на пречупване на тези кристали.

Това можеше да се провери твърде бързо.

— Дай ми пръстена си — обърна се той към Уилфред.

Уилфред сне пръстена си с малък брилянт и го протегна с недоумение към Блейк. Блейк потърка брилянта по камъка, който лежеше на дланта му. Не остана никаква следа. Той взе други камъни и други. Но колкото и силно да ги драскаше, по нито един камък не остана дори най-мъничка драскотина.

— Спектроскопът не се е излъгал — заяви той. — Не мога да разбера как е възможно това, но е факт.

— Какво именно? — попита Уилфред.

— Това е въглерод, а всички тия кристали — диаманти!

Те недоверчиво се вгледаха в него.

— Невъзможно! — запротестира Уилфред.

— Откъде заключаваш това? — попита Ленсън — Съвсем уверен ли си?

— Брилянтът не оставя по тях никакви драскотини — рече Блейк. — Единственият минерал, върху който диамантът не оставя драскотини, това е друг диамант.

— Истински диаманти? — Тейлър вдигна яркосиния кристал. — Но те са в различни цветове! Нима всички тези камъни са диаманти?

— Всички, независимо от размера — обясни Блейк. — Силициевите са по-меки и бързо се раздробяват от пясъка. Всичко, което не се изтърква, което запазва кристалната си форма, навярно е диаманти.

— Охо — измърмори Кук и поклати глава. — Приятно за слушане, но все пак е трудно за вярване.

— Наистина невероятно — съгласи се Блейк. — Но се случва.

Гласът му потъна в страхотен рев. Всички рязко се обърнаха към кораба: по лицата им се изписа явно объркване. Една и съща мисъл едновременно се мярна у всеки: и петимата са тук, в кораба не остана никой!

Изведнъж над върховете на околните дървета се показа корабът.

Жълто-сините езици на пламъците плющяха през дупката, образувана в кърмата; после пламъците изчезнаха и за миг корабът замря; огромното метално чудовище увисна неподвижно като заковано в облачното небе.

В следващия миг носът му се наведе, опашката се вирна нагоре и той рухна на земята. Чу се оглушителният и ужасен звук на падането: скърцането на раздиращия се метал и тежкият, разтърсващ почвата удар.

Блейк се втурна след другите към кораба и замря като вкаменен, потресен до дън душа от необикновеното зрелище.

„Синята звезда“ се бе пречупила на две.

Тейлър, бледен, зашеметен, застана до него.

— Какво… какво е това? — промърмори някой. — Какво се е случило… Как изобщо е могло да се случи? Абсолютно нищо не разбирам.

— Избухнал е конверторът — каза Блейк, чувствувайки, че устните му се вцепеняват. — Това е моя грешка… Трябваше да съобразя…

— Какво имаш предвид?

— Оставих вентилаторите включени. Въздухът беше препълнен с праха, който вдигнахме при кацането, и това е било диамантен прах!

— Но защо? — попита Тейлър. — По какъв начин диамантеният прах е попаднал в конвертора?

— Не зная — Блейк сви рамене. — Може би механизмите, които проверяват кораба, са забравили да затегнат болтовете на капака. Може би болтовете са поддали при полета. Така или иначе това се е случило: в отверстието се е набило толкова много прах, че е било превишено критичното ниво. И конверторът е избухнал. Преди да включа вентилаторите, трябваше да проверя…

Те се запътиха надолу към кораба.

— Положението изглежда безнадеждно — забеляза Кук. — Нашият кораб ми напомня презряла диня, изпусната от нечии несръчни ръце.

Блейк се упъти към ямата — мястото, където преди стоеше корабът.

— Взривът е бил насочен — рече той. — Иначе цялата кърма щеше да се разруши.

— Пробивът не е толкова голям — отбеляза Кук, който беше възвърнал обичайния си оптимизъм — Ние бихме могли изцяло да го закърпим. Макар че и тогава ще имаме само половин кораб, при това без конвертор… — мрачно добави той.

* * *

Те проникнаха вътре, като се промъкваха през изкорубената стомана. Трябваше да се провират през разкъсания извит метал. Блейк рече на Тейлър:

— Бих искал да видя машинното отделение и ремонтната работилница. Нека ние с Кук се вмъкнем дотам, а вие в това време ще проверите какви повреди има на носа. Сега ще ви намеря фенери.

Той се промъкна през шахтата към склада. Вратата към отсека се отвори много мъчно, вътре цареше пълен хаос. Под купчината най-разнообразни припаси, инструменти и разбити контейнери той намери сандъка, в който се съхраняваха запасните принадлежности, и взе от там пет фенера. После Блейк се върна и подаде три фенера на групата на Тейлър. Те се упътиха към предната част на кораба, а Кук тръгна с Блейк.

— Как изглежда складът? — запита Кук.

— Не бих казал, че е идеално подреден — отвърна Блейк, докато осветяваше с фенера тъмните ъгли на помещението. Най-сетне намери това, което търсеше.

— Виждаш ли тая квадратна желязна кръпка? — запита той. — Това е капакът. Трябва те да са пропуснали да затегнат болтовете.

Блейк бавно плъзваше лъча по двигателя.

— Как е там? — запита Кук.

— Взривната вълна е минала отстрани, един обикновен удар за такава грамада е нищо. Това е най-доброто, което можехме да очакваме. Сега ще е достатъчно да възстановим горивните камери и отново ще имаме тяга… Ако разбира се, успеем да намерим уран — добави Блейк.

— А дотогава? Няма ли да остареем, докато се доберем до в къщи. Тридесет хиляди години полет в обикновения Космос…

— Не зная нито един аванпост на цивилизацията, до който бихме могли да се доберем по-скоро от двеста години — отвърна Блейк. — А за да достигнем хиперпространството, непременно е необходима тяга.

— Дори да поправим двигателя и да се вдигнем, как ще влезем в хиперпространството без конвертор? — запита Кук.

— В това е целият въпрос и аз още не зная отговора. Просто започнах от началото. Ако намерим уран — а навярно ще намерим, — сигурно ще разрешим всички проблеми.

Той отново освети генератора, който снабдяваше кораба с електроенергия. Подът сега беше станал отвесен и генераторът висеше на два болта, но не изглеждаше повреден.

— Ето ни енергията. Трябва само да помислим как да я натрупаме — рече Блейк. — Ако можехме да изобретим нещо като идеален кондензатор с огромен капацитет… Тогава може би ще кондензираме достатъчно енергия, за да дадем на блоковете за превключване такъв разряд, който би ни прехвърлил в хиперпространството. Но така или иначе, каквото и да решим, този генератор ще ни потрябва. Ще ни е необходима електроенергия за струга — ако само не е станал на сол — и за заварка, а може би дори за разтапяне на метала.

— А как ще пуснем генератора в действие? — попита Кук.

— Това може да се направи — отвърна Блейк. — Само ако има струг да изработи нужните детайли.

Той излезе от машинното отделение и Кук го последва в работилницата. Както и в останалите отсеци, вратата сега се намираше в хоризонтално положение, но работилницата беше по-малка от машинното и затова скочиха само от шестфутова височина. Блейк изпита грамадно облекчение, като видя, че стругът си стоеше здраво завинтен към станалия вертикален под. Останалите съоръжения се търкаляха в безпорядък на хоризонталната стена и известно време двамата ги разглеждаха с любопитство.

— Все пак тук счупеното не е много — забеляза Кук. — Стоманените инструменти очевидно добре понасят такова салтомортале. Ако и предавателят беше толкова издръжлив…

— Трябва да погледнем всъдехода — предложи Блейк. — Ако предавателят не може да бъде поправен, волю-неволю ще трябва да търсим уран, а такива огромни пространства е невъзможно да изследваме пешком.

И отново им провървя. Малкият всъдеход беше цял и невредим, ако не се брои смачканото крило.

— С това свършват най-важните открития в нашата част на кораба — заяви Блейк. — Да вървим да видим какъв е бил късметът на другите.

По повредената шахта на лифта в момента се спускаше Уилфред, натоварен с продукти и кухненски съдове.

— Изглежда, че ще трябва за известно време да разположим лагера отвън — поясни той. — Да се живее в кораба, когато по пода затъваш до колене в отломки, а през вратите трябва да скачаш от два-три метра, извинете ме, е доста неудобно.

— Ще трябва да пробием коридора долу на дъното — рече Блейк. — Преградните греди може да не закачаме, достатъчно е да пробием бронята.

— Как е там? — запита Кук. — В какво състояние е предавателят?

— Да се изпрати „Ес О Ес“ е невъзможно — решително заяви Уилфред. — Предавателят е съвършено разбит.

— От това се и боях — каза Блейк. — Да помогнем на другите.

Те се промъкнаха през отвора и срещнаха Тейлър и Ленсън, които мъкнеха спалните чували и други неща. Четиримата изнесоха вещите на чисто, песъкливо място, близо до голямото дърво, под което Уилфред беше нагласил „кухнята“.

Блейк хвърли вързопа си на земята и се обърна към Тейлър.

— Значи предавателят е разбит?

— Да, едната част е унищожена — отвърна Тейлър. — Другата е горе-долу оцеляла и може би би могла да бъде възстановена, само че…

— Какво?

— В обикновеното пространство той има радиус на действие около един милиард мили — приблизително половината разстояние до жълтия спътник на тукашното слънце. А това доникъде не стига… Как е при вас?

— Блоковете за превключване, изглежда, не са повредени. Няма да е толкова трудно да се преработят и горивните камери, за да издигнат кораба с ураново гориво — отвърна Блейк. — И вероятно ще можем да скочим в хиперпространството. Ако намерим уран, ще остане само една проблема за решаване, но тя е действително сериозна: как да натрупаме достатъчно енергия, за да активизираме блоковете за превключване. Аз допускам, че ще трябва може би да построим нов конвертор. Не гарантирам, че ще успеем — ще са нужни години работа плюс малко щастие, но все пак е по-добро от нищо.

Той се огледа към хълмовете.

— Изобщо трябва ни уран независимо от това, какво ще предприемем. А сега малко ще се поразходя, докато Уилфред измисли нещо за хапване. Искам да видя как е наоколо.

— А след обеда ще обсъдим нашите планове — предложи Тейлър.

Блейк тръгна по брега на реката. Каменните насипи, довлечени от течението, приличаха на земните, но с една съществена отлика: всички скали тук бяха с голямо съдържание на силиций и съдържаха еднакво голям процент диамантенокристални съставки.

След като се нахраниха и почистиха чиниите, употребявайки за това удивително голямо количество пясък и твърде малко вода, Тейлър обяви дискусията за открита.

— Струва ми се — рече Блейк, — че пред нас има два пътя: или да изпратим в хиперпространството самия кораб, или да сигнализираме бедствие. За да изпратим сигнал, енергия има, но няма хиперпространствен преобразувател — той е повреден. Блоковете за прехвърляне на кораба в хиперпространството са оцелели, но затова пък няма енергия, която им е нужна. Какво да правим: да се опитаме да изработим ядрен конвертор и да се върнем с кораба или ще се опитаме да изработим преобразувател и да изпратим „Ес О Ес“?

— Не само преобразувател ни е необходим за сигнала — възрази Тейлър. — Трябва да сменим и повредената част на предавателя. Само изправната част дори и в хиперпространството ще има толкова ограничен радиус на действие, че сигналите не ще достигнат до най-близкия аванпост. Нашите сигнали няма да бъдат чути, освен ако някой кораб не се окаже случайно в пределите на този ограничен радиус. А това може да не се случи и през целия ни живот.

— Мислиш, че е безполезно да се опитваме да направим нов предавател? — попита Уилфред.

— Уверен съм, че това е над нашите възможности — отвърна Тейлър.

— Имаме средства да изпратим кораба в хиперпространството — заяви Блейк. — Единственото, от което се нуждаем, е енергия. Струва ми се, че метод за натрупване на енергия ще измислим по-лесно, отколкото да създадем прецизно електронно съоръжение. В края на краищата всичко, което ни е нужно, е тази огромна енергия за твърде кратък период. За обратния преход в обикновеното пространство се иска само една нищожна част от нея.

— Но щом няма никаква надежда да изпратим сигнал за бедствие, нямаме и избор, нали? — запита Уилфред.

— Убеден съм, че възможностите ни да изпратим сигнал за бедствие са равни на нула — заяви Тейлър.

Никой не възрази, затова Блейк продължи:

— Ако намерим уран, никак няма да е трудно да преустроим горивните камери за новото гориво. Много повече ще трябва, за да направим кораба или поне кърмовия отсек херметичен. Във всеки случай цялата идея е безнадеждна, докато не построим ядрен двигател. За да влезем в хиперпространството, е необходимо преди всичко да издигнем кораба в Космоса и не си струва да гадаем втория ход, докато не знаем как да направим първия.

Известно време всички мълчаха, после Тейлър заговори:

— Смятам, че се съгласихме по този въпрос. Сега е важно друго — можем ли да намерим уран? — Той погледна към Блейк. — Как мислиш, има ли такава възможност?

— Нищо не мога да кажа — отвърна Блейк. — Аз самият още твърде малко съм видял. В камъните, довлечени от каньона, не забелязах никакви признаци на метални руди.

— Какво намери там?

— Тези скални структури приличат на земните, ако не се брои наличието на диаманти: съдържанието на силиций е почти нормално. В такива образувания понякога се намират уранови руди. Така че е напълно възможно урановата руда, ако изобщо я намерим, да е в съседство с диамантите.

— Освен това — замислено рече Тейлър, — ще ни трябва и кадмий.

— Колко време ще отнеме това, как смяташ? — запита Ленсън.

Тейлър се усмихна.

— В качеството на оптимистично предположение бих казал: от една до две години.

Уилфред кимна в знак на съгласие.

— Мисля, че този срок е почти точен — не по-малко от една и не повече от две години. Провървя ни, че оцеляха стругът и другите инструменти, всъдеходът за изследване на местността, цялото минно съоръжение, необходимо за добиването на руди, ако ги открием.

— Преди всичко трябва да се оправим с жилището — каза Тейлър, запретвайки крачола си, за да разтрие натъртеното и издраскано коляно.

— Да се катерим дотук и обратно из тия отсеци, както се катерихме днес, не е особено приятно занимание.

— Ред предложи да пробием коридор отдолу на дъното — каза Уилфред. — Това няма да отнеме много време. Можем всичко да преустроим. Ще трябва да се снеме и стругът от стената.

След няколко минути първият слънчев залез на Аврора прекъсна разговорите им за предстоящите действия. Зад отдалечените хребети слънцето не се виждаше, но последните му лъчи буквално като рубинени, изумрудени и златисти копия пресичаха сияещото във всички цветове на дъгата небе. Лъчите блестяха, преливайки се безкрайно, докато не заструиха през цялото небе като вълшебно сияние от приказките.

Когато багрите започнаха да избледняват, Ленсън заговори пръв:

— Никога в живота си не съм виждал нещо подобно — бавно рече той. В гласа му се чувствуваше почти благоговеен трепет.

— Аз също — възкликна Кук, облягайки гръб на спалния чувал. — Съвсем като в рая, който ми описваше майка ми, докато не реши, че — все едно — никога няма да попадна в него.

— Вероятно причината е в това, че няколко слоя въздушни течения се преместват с различна скорост и носят различно количество прах и водни пари — предположи Уилфред.

— Хм — изръмжа Кук. — Винаги ли си така разумен и практичен?

— Съгласен съм, че зрелището беше внушително, но нали всъщност цялата тая красота се обяснява напълно тривиално. Всички тези изумителни залези на планети от земен тип възникват благодарение на водните пари и замърсената атмосфера.

— В такъв случай, след като веднъж сме заседнали тук, да бъдем благодарни, че атмосферата е замърсена, та залезите са така великолепни — каза Ленсън.

— Ще трябва да извършваме наблюдения — забеляза Тейлър. — Аз ежедневно ще наблюдавам слънцето и спътника му. Продължителността на деня тук е около двадесет и четири часа, но не се знае дали е пролет или лято. Пък може би оста на планетата да не е наклонена и да няма смяна на годишните времена…

— Мисля, че сега е пролет — рече Блейк. — Върховете на планините са покрити със сняг. Естествено това не е убедително доказателство.

— Да се надяваме, че е пролет — каза Тейлър. — Тукашната година е равна на приблизително шест земни, затова, ако ни провърви, ще можем да се измъкнем оттук преди настъпването на зимата.

Изминаха петнадесет дни, докато приспособят кораба за живеене. Трябваше да пробият коридор, да пригодят вратите така, че да не пропускат финия прах, който вятърът вдигаше вечер, да поставят защитни филтри на резервоара за вода, да отвинтят масите и столовете, които глупаво стърчаха по стените, да спуснат всъдехода — не може да се изброи всичко.

На шестнадесетия ден сутринта Блейк и Кук се отправиха на път. Останалите тъжно гледаха подире им.

— Всеки от тях навярно би предпочел да тръгне с нас — рече Кук, като крачеше по пясъка. — Ние им оставихме цялата тежка работа, а самите се наслаждаваме на свежия въздух и на новите изгледи.

— Ще има да видиш как изглежда такова „наслаждение“ — рече насмешливо Блейк. — Ходенето също може да стане тежка работа, ако се занимаваш с него цял ден.

— Че тогава защо ни е всъдеходът? — заинтересува се Кук.

— За да ни пренася вещите. От всъдехода ще се ползуваме само в крайни случаи. Ботушите могат да се заменят, а всъдеходът — не може. Диамантеният прах буквално изяжда всички лагери и триещи се части.

* * *

Много дни те се промъкваха на изток, встрани от високото плато. Като оставиха всъдехода в равнината, те се спуснаха в дефилетата и ги изследваха едно след друго. За търсене на уран използуваха джобен гайгеров брояч, а скалните образци пренасяха на всъдехода, за да промият пясъка в търсене на частици руда. Кирките и лопатите се изтъпяваха удивително бързо, дори и при мек грунд, а още нищо не бяха намерили.

Двамата се добраха до горния край на хребета. Тук нямаше нищо освен голите гладки скали и неизменните диаманти. Тогава се отправиха на север.

На два пъти намираха жили от желязна руда и веднъж попаднаха на тънък пласт нископробна медна руда, но, изглежда, планетата беше изобщо лишена от уран или оловно-цинкова руда, която би могла да съдържа така необходимия им кадмий.

* * *

Тейлър и Ленсън ги чакаха вече на кораба. Ленсън гледаше с надежда, а Тейлър — с някакво тайно безпокойство.

— Нищо — рече Блейк. — Никакви признаци на уран.

По лицето на Ленсън се изписа разочарование, но Тейлър сякаш мислеше за нещо друго.

— Къде е Уилфред? — попита Блейк.

— Отиде рано сутринта на разузнаване. А как е с другите минерали? Намерихте ли нещо?

— Тънък пласт с нищожно съдържание на кадмий. Но с диамантената бормашина не вярвам да се справим.

— Вие тук успяхте ли да сторите нещичко? — запита Блейк.

— Водна помпа — отвърна Ленсън. — Това е глупешко губене на време и сили — да мъкнеш вода във ведра. Ние взехме малка помпа, приспособихме към нея мотор от сондовня механизъм, снехме от системата за въздушна циркулация тръби, за да достигнем до ручея, и пуснахме в действие тази чудесна система. Напълнихме всичко на всичко един варел — после лагерите хвръкнаха. Заменихме ги, а след седмица лагерите пак хвръкнаха. Последния път вече работехме с полуизтъркан ротор, а и трансмисията е пред последно издихание.

— А моторът?

— Там, където поставихме помпата, брегът е сух, песъчлив и вятърът през цялото време вдига облаци прах. Моторът съвсем излезе от строя — нали прахът е диамантен.

— Изобщо отново ще мъкнем вода във ведра, а? — запита Кук. — Горчиво е тук за тия, които са привикнали да се облягат на техниката.

— Но какво става все пак с урана… — заговори Тейлър с предишното безпокойство. — Какво предлагате сега?

— Бихме могли да обходим пеша през пустинята до най-близкия планински рид и да видим какво има там — каза Блейк. — Разбира се, това пътешествие ще отнеме време, но нали имаме неизчерпаеми запаси от време и диаманти.

— Не — поклати глава Тейлър. — Време нямаме. Досега не казах нищо на Уилфред и Ленсън; реших да дочакам да се съберем петимата и да обсъдим какво…

— Здравейте! — към тях с бързи стъпки идваше Уилфред. — Е, как ви провървя?

— Никак — отвърна Блейк. — Нищо нямаше там.

— А ти защо започна да говориш за липсата на време? — Ленсън напрегнато загледа Тейлър.

— Правех ежедневни наблюдения — каза Тейлър. — И разчетох движението на нашето слънце, на жълтия му спътник и на звездния куп Хиляди слънца. Отначало мислех, че жълтият спътник се движи около бяло-синьото слънце. После у мен възникнаха подозрения и направих допълнителни наблюдения. Забелязах, че ние приближаваме към Хиляди слънца със скорост сто мили в секунда.

— Това ли искаше да ни кажеш? — запита Ленсън. — Е, и какво? Нали докато нашата блуждаеща двойка достигне Хиляди слънца, ние вече отдавна ще сме напуснали тая планета или ще сме се смесили с нейната прах?

— Видимото преместване на жълтата звезда изцяло се обяснява с движението на нашата планета — каза Тейлър. — Значи всъщност жълтата звезда не се движи. Значи това не е двойна звезда, а жълтият спътник навлиза в звездния куп.

— Ти искаш да кажеш… — започва Блейк.

— Приблизително след седем и половина месеца бяло-синьото слънце ще се сблъска с жълтата звезда!

— А къде ще се намира нашата планета в това време?

— Ще бъдем на четиристотин мили пред звездата — това е радиусът на нашата орбита — и ще се врежем в жълтата звезда първи…

Дългокосият Ленсън не трепна с очи, а по лицето на Уилфред се появи упорито изражение, сякаш изведнъж бе решил, че не е съгласен да се примири с такава съдба. Кук се облегна на всъдехода, черните му очи изследваха останалите един след друг.

— Дотогава ние трябва да сме вече в Космоса — рече Тейлър. — Това е единственият ни шанс за спасение.

— Съгласен съм — присъедини се към него Блейк. — Ако намерим достатъчно богата руда, може би ще успеем да се измъкнем оттук за шест месеца… Само че рудата трябва да бъде много богата. Невероятно е да намерим такава руда… макар че не е изключено. Първата ни работа ще бъде да изследваме планините колкото може по-бързо.

— Ти казваш „невероятно“ и същевременно „не е изключено“ — каза Тейлър. — Доколко това е невероятно?

— Ако всички хребети приличат на този, шансовете ни са нищожни. Според мене, трябва да се разделим на две групи, за да икономисаме време. Кук има опит в търсенето и той може да тръгне с някого към северния хребет, а аз ще се отправя към южния. Ако наблизо няма нищо, да търсим по-далеч, е безполезно.

— Защо? — запита Ленсън.

— Времето. Времето и разстоянието. Каквато и руда да намерим, ние ще трябва да я пренесем на ръце до кораба — всъдеходът излезе от строя.

— В такъв случай да се отправим още днес — предложи Кук. — Не бива да губим нито минута. Щом имаме толкова малко време, нека се движим незабавно.

Блейк погледна ранното утринно слънце.

— Не е лоша мисъл. Всъщност не бива да губим нито ден. Ще вземем с нас хранителни таблетки за шестдесет дни плюс чифт резервни подметки и, разбира се — преди всичко бидони с вода. Кук може да отведе Уилфред право към северния хребет. Той е по-близо от южния, а Ленсън повече подхожда за пътешествие през пустинята на юг. Ще трябва да изкараме три дни с водата от бидоните, докато се доберете до южния хребет.

— А ако там няма извори или ручеи, как ще се върнете през пустинята? — запита Тейлър.

— Тогава няма да се върнем — просто отвърна Блейк.

Кук се отдръпна от всъдехода и поклати глава.

— Това за нас е единственият изход.

След тридневен мъчителен преход през горещата пустиня Блейк и Ленсън достигнаха южния хребет. Устните им пресъхнаха, гърлата им горяха, бидоните бяха празни. Те намериха вода: това беше лугава течност, от която на човек му се повдигаше, но все пак беше вода. На другия ден по пътя за северния склон се натъкнаха на ручей с прясна вода, който бликаше от върха и с бяг изчезваше в пясъка на подножието. Хребетът беше висок, нарязан от дефилета, и те непрекъснато срещаха ручеи. На тринадесетия ден достигнаха края на хребета и се върнаха обратно по южния му склон. На петдесетия ден преминаха последното дефиле и разбраха, че неуспехът им е пълен. От време на време попадаха на жилки от железен окис и веднъж срещнаха доста мека жилка от медна руда, но никъде нямаше и най-малък признак от уран.

На петдесет и петия ден, капнали и изпокъсани, те се добраха до кораба. Рижите бакенбарди на Блейк буйно пламтяха, а кестенявата брада на Ленсън го правеше приличен на странствуващ монах.

Като че се бяха наговорили, в същия ден се върнаха Уилфред и Кук. Някога розовото лице на Уилфред беше обгоряло, светлите му бакенбарди се бяха сплъстили, а Кук с разкошната си брада и черни блестящи очи още повече приличаше на свиреп пират.

Тейлър носеше към кораба ведра с вода, когато и четиримата се появиха. Той постави ведрата на земята в очакване.

— Не ни провървя — рече Блейк, когато другите се дотътраха до него.

— На нас също — заяви Кук.

— Аз продължих наблюденията — каза Тейлър, — всичко потвърждава моите първоначални изводи. Сега сме с шестдесет дни по-близо до края. Трябва незабавно да предприемем нещо.

— То си е ясно — Кук почеса черната си брада; скъсаният му ръкав се развяваше от вятъра. — Но преди да започнем надълго и обстойно да обсъждаме какво ще правим по-нататък, нека хапнем нещо друго освен таблетки. И да се измием — аз така съм полепнал с диамантен прах, че сигурно вече блестя като скъпоценност.

Тейлър вдигна ведрата с вода.

— Тази ще стигне да се измиете всички, ако не разхищавате водата — рече той. — Бях зает с други неща, иначе щях да донеса повече.

— Нужна ни е помпа — каза Блейк, като взе едното ведро. — Глупаво е да се губи време за мъкнене на вода.

Ленсън втренчено загледа Блейк: не се ли шегува?

— Та нали видя в какво се превърна помпата? — попита той. — А това беше една от най-яките стомани.

— Ние няма да се опитваме да победим диамантите с помощта на стомана — отвърна Блейк. — Ние просто ще разрешим проблемата за триенето, като направим помпа без движещи се части.

— Какво? — Кук го загледа. — Блестяща идея. Само едно не разбирам: как ще издигнем водата без двигател?

— Ще заставим водата да използува собствената си скорост и ще създадем хидравличен напор…

— Хм — изръмжа Тейлър, негодуващ срещу самия себе си. — Не ми беше дошло наум.

Банята и вкусният обед забележимо подобриха настроението на пътешествениците, а бръсненето съвсем ги преобрази. И тогава Тейлър предложи да обсъдят как да действуват по-нататък.

— Трябва да си отдъхнем една седмица — заяви Блейк, — макар че срокът намалява. Предлагам през това време да помислим с какво ще заменим атомния двигател. Няма да възразя, ако решите да продължим търсенето на уран, но се боя, че това е безнадеждно. Без всъдехода руда не можем да пренесем. Просто няма да ни стигне времето да я влачим през пустини и планини. Затова нека най-добре всеки се опита през тези дни да измисли някаква замяна на атомния двигател.

— Колкото повече предложения, толкова по-добре — забеляза Тейлър. — Ако имаме голям избор, ще можем да се спрем на най-надеждния. Наистина аз лично не мога да си представя какво може да е по-просто и по-хубаво от един атомен двигател.

Останалите споделяха това чувство: те бяха готови да приветствуват всяка нова идея, но нямаха и най-малката представа, как да попаднат на нея. Блейк и дума не каза за идеята, която му беше хрумнала. Той беше уверен, че в нея се крие единствената им надежда за спасение, но разбираше, че тук е необходимо радикално отклонение от тривиалния начин на мислене, и се страхуваше, че останалите няма да се решат.

На другия ден те проточиха тръбите нагоре по течението на шумната река, за да създадат налягане. Малко преди залез-слънце съединиха последните части и зачакаха първите капки вода. Измина известно време, шлангите, които съединяваха реката с кораба, се напълниха и ето че тя се показа: непрекъсната, тънка струйка вода.

— Знаете ли — констатира Кук, наблюдавайки струйката, — древните не са били така глупави.

— Ето че спечелихме най-сетне един рунд в борбата с диамантения прах — каза Блейк. — Ние използувахме природните ресурси. Помнете за това, когато започнете да търсите нови идеи.

През следните няколко дни никой дума не обели за най-главното и Блейк се надяваше, че това мълчание е свидетелство за сериозни размишления, а не примиряване със съществуващото положение.

На шестия ден всички се събраха. Блейк донесе със себе си няколко предмета от работилницата.

— Имаме само три възможности — започна Тейлър. — Най-добрата би била да съобщим на Земята, но това е невъзможно. Ние не можем да поправим или да заменим разбитите електронни лампи, нито преобразувателя. Вторият път, най-лекият, но най-неприемливият, е просто да чакаме и да се надяваме, че някой кораб ще прилети по някое време тук и ще ни спаси. Разбирам и аз, че този път е предварително отхвърлен от всички ни. По този начин остава само една възможност — да напуснем планетата, преди тя да изгори: да направим нов двигател. И ето че се връщаме към изходния въпрос: ще продължим ли търсенето на уран и кадмий или ще започнем да търсим друг начин да издигнем кораба?

— През целите тия шест дни аз се старах да измисля нещо, но главата ми е абсолютно празна — започна Ленсън. — Не мога да си представя какъв друг начин би могло да има освен ядрения двигател.

— Преди да говорим върху това — предложи Уилфред, — нека Блейк изложи своето гледище. Можем ли да намерим уран в такъв срок, че да успеем да пуснем в действие двигателя?

— Аз лично съм против по-нататъшното търсене — рече Блейк. — Нямаме време. Според мене, ако продължаваме да търсим, просто бихме си губили времето.

— Струва ми се, че с това всички сме съгласни — заяви Тейлър. Останалите мълчаха. — Картината е мрачна, но да се спори е безполезно: тя си е такава.

— Какво мислиш ти? — попита Уилфред.

— Всички вие вървяхте по традиционните пътища, нали?

— Да, но именно така е бил създаден и нашият кораб.

— Вярно, но с традиционно мислене ние никога не ще успеем да издигнем кораба в Космоса. — Блейк извади от джоба си малко стоманено точило, тънко парче алуминий, къс стъкло и игла за шев с дълъг конец; сложи ги пред себе си на масата и продължи: — Страхувам се, че стандартните методи са съвършено непригодни за тази нестандартна планета. Всички ние пристъпихме към решаването на проблемата, като че ли сме претърпели крушение на планета, която като капка вода прилича на Земята — със същия въздух и със същите огромни запаси от минерали. На Земята ние бихме се възползували от машините — от всички постижения на техническия прогрес, започвайки от колелата. Без колела няма машини, без машини никога няма да има ядрен двигател. Вие се убедихте, че на тая планета не може да има колела. Ние не бихме могли да използуваме колела в света на диамантения прах и дума не може да става за механизми с движещи се части. Нашата собствена техника се базира на колелата и ако ние не изобретим техен заместител, след седем или осем месеца от нас ще остане само дим.

Блейк взе стоманеното точило.

— Никой от вас не спомена тази сила, за която целият диамантен прах на тая планета не е страшен, и тази сила не е свързана с триещи се части. Имам предвид действието на силовото поле.

Той взе иглата и като я поднесе под магнита, й даде възможност да се откачи от конеца.

— Ако си представим, че магнитът — това е нашата планета, а магнетизмът е силата на притеглянето, иглата е нашият кораб, съоръжен с такива приспособления, че да го направят антигравитационен.

Той отново позволи на иглата да се люшне далеч от магнита.

— Невидима бариера — замислено рече той. — Какво представлява тя? Ние я наричаме сила, но как може нещо невеществено — не стъкло, не метал — да бъде бариера?

— Това е загадка — каза Тейлър. — И ще бъде трудно да я разгадаем.

— Трудно — рече Кук, — но ние знаем, че съществува отговор и че той може да бъде намерен.

Ленсън стана.

— Е, добре, след като знаем какво търсим — да се залавяме за работа.

— Ще ни е нужна електроенергия — каза Тейлър. — Най-обикновено допотопно електричество.

— С това ще се справим — отвърна Блейк. — Генераторът на кораба не е повреден, затова ние ще построим единствения в света двигател, комуто не са нужни нито въглища, нито нефт, нито радиоактивни руди — парен двигател. Тук има вода, колкото си щеш дърва за топливо, та и струг.

— А какво ще стане с диамантения прах във водата? — попита Тейлър.

— В цилиндъра ще подаваме само пречистена пара. Тогава диамантеният й прах няма да причини повече вреда от обикновено приетата. А освен това ние имаме филтри в цистерните.

— Правилно — съгласи се Кук. — Още повече че ние се приближаваме със скорост сто мили в секунда към не особено приятен край.

Строежът на парния двигател вървеше бавно: но хората бяха упорити, а жълтата звезда се издигаше все по-високо.

— Изминахме една пета част от пътя до нея — каза Блейк.

— Когато Аврора се вреже в жълтото слънце, ще се получи потресаваща Нова — рече Кук. — А какво ще стане, когато нашето бяло-синьо слънце се сблъска с тази Нова? Свръхнова? Нали никой още не е видял такова нещо?

— Ние също няма да видим, ако не се хванем здраво за работа — каза Ленсън. — Времето бяга, заради нас Аврора няма да отсрочи рандевуто си.

Централното помещение на кораба беше преустроено в лаборатория, по-точно в подобие.

Всеки експеримент приемаше пореден номер с индекс „X“. Сведенията, получени в резултат на всеки опит, бяха старателно отбелязвани.

Изминаха тридесет дни и още тридесет. Жълтата звезда ставаше все по-ярка, видимото разстояние между нея и собственото й слънце ставаше все по-голямо. Първоначалният ентусиазъм на Кук, Ленсън и Уилфред се смени със спокойна съсредоточеност. Те все по-дълго се заседяваха на работа. Тейлър не изразяваше особени емоции, но ставаше преди всички и си лягаше последен.

Изминаха четири месеца от пребиваването им на Аврора, когато Кук с мрачен хумор начерта с тебешир на стената на лабораторията огромен календар — тридесет дена на ширина и пет реда на дължина. Той зачертаваше всеки изминат ден с червен тебешир, напомняйки на другите, че времето тече.

Вече бяха зачертани два реда, когато най-сетне се добраха до първия ключ към секрета, означаващ за тях живот.

„X-117“ беше извършен на лабораторната маса: сложно съоръжение от бобини и електронни детайли, в което в самия център на индуктора висеше малък синьо-бял диамант в малка кутийка. Диамантът висеше на дълга нишка, присъединен към гравиметър с голям циферблат.

Кук разгледа съоръжението от всички страни, после отхвърли от челото си буйните си коси и се ухили на другите.

— Би трябвало да бъде точно това, което търсим — рече той.

— Ти всеки път повтаряш същото — напомни му Уилфред.

— Хайде да проверим — нетърпеливо предложи Блейк. — Дай максимално налягане на апарата.

— Да приключим с неизвестността — каза Ленсън и включи прекъсвача. Стрелката на измерителя на мощността на генератора започна бавно да се повдига и всички се втренчиха в циферблата на гравиметъра.

— Двадесет секунди — Кук премести поглед върху диаманта. — Вече трябва да има някакъв резултат. Май че отново неуспех.

Всички мълчаха, наблюдавайки диаманта, който се люлееше на дългата нишка. Той беше съвсем малък, не повече от десетина грана. Такава малка и нищожна маса, но независимо от всичките им опити не можаха да го повдигнат от мястото му.

— Десет секунди — броеше Кук, — осем… почукайте на дърво и се помолете по-бързичко!… Три, две, край.

Диамантът продължаваше да се люлее в миниатюрната кутийка, а стрелката на тежестта си оставаше неподвижна. Никой не се помръдваше, не откъсна очи от диаманта дори когато забележимо замириса на тлеещи проводници.

— Той сега е претоварен — рече Ленсън, но не мръдна да изключи прекъсвача.

— Дай още — заповяда Блейк. — Дай пълна мощност, да се убедим със сигурност, а там нека изгори, щом това му харесва.

Ленсън щракна още един превключвател и цялата мощност на генератора отиде в съоръжението „X–117“. Бобината избухна със синкав пламък и изведнъж някой недоверчиво възкликна.

За един миг, преди да изгори бобината, диамантът подскочи.

— Той помръдна! — тържествено извика Кук. — Ще имаме двигател.

За един миг зацари общо ликуване и всички започнаха да говорят един през друг.

— Най-сетне сме на правилен път — уверено заяви Блейк.

— В този момент ние извършихме това, до което не можа да се добере цялата наша наука — рече Уилфред. — Ние създадохме антигравитация.

— Предстои ни още твърде дълъг път — каза Тейлър. — Ние създадохме сила, която повдигна диамант с тегло десет грана и за това ни бе нужна цялата мощност на генератора. Но сега имаме един надежден резултат, който можем да развием.

— Когато достигнем това, което ни трябва, то едва ли ще прилича на това тук — каза Блейк, сочейки съоръжението на масата. — Просто така стана, че това беше най-лесният начин да създадем търсената сила. Може да се каже например, че най-лесният начин да се получи електричество е да погалиш някой котарак. Но не бихте могли да снабдите един град с електричество, като заставите милиони хора да галят милиони котки.

— Имам едно предложение — заяви Кук. — Вместо да създаваме антигравитация, да опитаме да изменим направлението на обикновената гравитация. Такъв метод почти не ще изисква мощност, ние няма да трябва да създаваме нова сила, а само да изменим направлението на една вече съществуваща. Колко време ни остава? Може би последните наблюдения са ни прибавили, макар и един ден?

— Не, този календар си остава както преди в сила. Неговият последен ден ще бъде и наш последен ден.

— Осемдесет и пет дни не са особено много — констатира Ленсън.

— Разбира се, че не са много, но от днес работата ще тръгне бързо — отвърна Блейк. — Има над какво да работим, ние отворихме врата, която още никой не е отварял.

— А ако зад тази врата има друга? — запита Ленсън.

Отговори му Кук. В гласа му звучеше твърдост и увереност:

— Тогава ще отворим и нея.

Въпросът на Ленсън се оказа далеч не празен — зад първата врата действително се оказа втора.

Ефектът на антигравитацията, който те откриха, таеше у себе си ключ към втората задача: как да изменят направлението на гравитационните сили. Но решението им се изплъзваше, а дните неумолимо течаха. Те повтаряха „X-117“ и възможните му вариации, докато опитите не достигнаха цифрата 135. Отново и отново проверяваха хипотезата на Кук и не намираха грешка. Същевременно беше невъзможно да построят някаква друга теория, която да бъде в съответствие с намерените факти. В края на краищата те признаха теорията на Кук. Никой от тях не се съмняваше, че е възможно да се измени направлението на гравитацията с помощта на нищожно количество енергия.

Те бяха уверени, че ще достигнат успех, ако им стигне времето.

Дните летяха и опитите продължаваха. Хората работеха все по-продължително и все повече измършавяваха. Упоритото изражение на Уилфред ставаше все по-упорито. Жълтата звезда изгряваше много-много по-рано от слънцето си, ставаше все по-ярка, а в календара червените квадрати се умножиха.

Това се случи на сутринта след неуспешния опит „X-144“. Оставаше последният шанс — „X-145“. Теорията предсказваше, че той трябва да донесе успех, но ето че и предишните опити, съгласно теорията, също трябваше да бъдат успешни, а при експериментите всеки път се появяваха нови, неизвестни досега фактори.

След два часа всичко беше готово за проверката на „X-145“. Той приличаше на отдавна проверения „X-117“: също такъв синьо-бял диамант висеше на също такава дълга нишка, но съчетанието на детайлите беше друго, а и парният двигател бездействуваше. Този път бяха направили батерия, проста акумулаторна батерия.

Те се вълнуваха много повече, отколкото при който и да е предишен опит. Ако и той се провали, значи са достигнали задънена улица. Нямаха достатъчно време да разработват друг метод.

— Струва ми се, че всичко е готово — рече Кук.

Блейк отиде до реостата, който контролираше напрежението. Останалите се струпаха около конструкцията под номер „X-145“.

— Ще подавам напрежението постепенно — каза Блейк. — Ако той поне едва се помръдне при пълно напрежение, ние просто ще имаме тяга.

Като обръщаше ръчката на реостата, Блейк наблюдаваше диаманта. Раздаде се слабо тракване и Блейк внезапно неволно се отдръпна, когато чу звук, приличен на пистолетен изстрел: диамантът, нишката и гравиметърът изчезнаха. Нещо със звън падна на пода и се раздаде възгласът на Кук: „Вижте гравиметъра!“

Кук се хвърли натам, където падна приборът, и го вдигна така, че всички да го видят. В гравиметъра зееше дупка.

— Какво… какво напрежение подаде? — запита той Блейк.

— Минимално — отвърна Блейк.

— Минимално напрежение — промърмори Уилфред. — Минимално напрежение, а то се оказа достатъчно, за да може диамантът да пробие гравиметъра.

Пробитият гравиметър минаваше от ръка в ръка, шумът стана общ.

Кук прибяга за друг гравиметър, а Блейк и Ленсън присъединиха последователно още един реостат и после още един. Уилфред припряно изчисляваше.

Кук се върна с гравиметър и къс мед.

— Три? — Той удивено гледаше към трите реостата — Ако можем да вдигнем от мястото му един фунт мед с три реостата, то с нашия генератор ще можем да повдигнем хиляда кораба.

Късчето мед провесиха под гравиметъра така, че да попадне в полето, създавано от съоръжението „X-145“, и Блейк каза:

— Този път ще започна с минимално напрежение, макар че вероятно ще е недостатъчно. Уверен съм, че при такова напрежение този път спектакълът няма да се състои.

Той обърна ръчката на реостата само един дюйм и устреми поглед към късчето мед. В стаята се раздаде оглушителен звук и късчето изчезна точно както диамантът. Блейк беше облъхнат от горещ въздух, нещо отскочи и го удари силно по плещите — беше парче от гравиметъра. Уилфред сочеше нагоре, крещейки: „Проби тавана!“

Блейк погледна нагоре: над главите им в корпуса на кораба имаше малка дупка. Точно такава дупка може да направи къс мед с тежина един фунт.

— Три реостата — разсъждаваше Кук. — Излиза, че можем да издигнем не един кораб, а десет хиляди.

Кук започна бързо да смята с линийката и Уилфред последва примера му. Блейк, макар че беше нетърпелив да узнае резултата, разбра, че няма защо и тримата да решават една и съща задача, и затова просто зачака заедно с Тейлър и Ленсън. Тейлър се усмихваше. За пръв път от много дни Блейк видя усмивка на лицето му.

— Проблемата за енергия, с която да преминем в хиперпространството, вече не съществува — каза Ленсън. — С нашия метод можем сега да извършим този преход по съвсем друг начин: ние ще се промъкнем през бариерата, вместо да се втурнем да я разкъсваме.

— Сега имаме възможност да издигнем кораба в Космоса и да се промъкнем в хиперпространството — каза Блейк. — Ние достигнахме невероятно близо до решението на задачата. Но ще успеем ли да я решим?

— Дали ще успеем? — удиви се Ленсън. — Колко време ти е необходимо? Имаме цели седем дни. Нима е малко?

Блейк поклати глава.

— Не ще успеем да подготвим кораба в толкова кратък срок. За да отлетим оттук за седем дни, ние трябва… да се отучим да дишаме…

Четиримата се втренчиха в него. Според това, доколко проумяваха какво има той предвид, възбуждението по лицата им гаснеше.

— Корабът — започна Кук. — Нали той тече като решето.

— Може би ще успеем за седем дни да разрежем кораба на две части, да направим едната половина херметична, че и да оправим разшитите шевове? — попита Блейк.

— Не — отвърна Тейлър. Той седна сега, остарял и уморен; от предишната бодрост нямаше и помен. — За това е необходимо повече от четири месеца — с нашите инструменти и материали. — Той отново се усмихна, но без предишната радост. — И все пак сме близо до завършъка, нали?

— Ще докараме работата докрай — рече Блейк. — Това е костелив орех наистина, но ще го разчупим.

— Ами ако обкръжим кораба с достатъчно голямо гравитационно поле, за да го задържим във въздуха? — предложи Уилфред.

— Колко трябва да е голямо това поле? — усъмни се Ленсън.

— Страшно е да се помисли — отвърна Блейк. — Даже в хиперпространството полетът ни ще трае шест месеца или приблизително толкова. Съмнявам се дали можем да създадем достатъчно голямо поле, за да запазим шестмесечния запас от въздух.

— Постепенното изтичане на въздуха е удивително неприятна смърт — констатира Кук. — Корабът е цял в дупки. А нямаме време да го закърпим. Какво да правим? Как да разрешим тази мъничка последна проблема?

— За седем дни да извършим четиримесечна работа — въздъхна Ленсън и седна до Тейлър.

— Изглежда, няма да успеем да херметизираме кораба за толкова кратък срок. Но трябва да има изход…

— И той съществува — твърдо рече Блейк.

* * *

Боб Редмънд, оператор в контролния радиофар на космодрум №1, беше озадачен. Той почеса оредялото си теме и се наклони към високоговорителя. Говореха разбираемо, но твърде тихо.

— Не можете ли да усилите напрежението? — запита той.

— Не — разнесе се тих глас. — Казах ви вече, че нямаме усилвател на мощността.

— На какво разстояние се намирате?

— Около един милиард мили. Разбрахте ли какво ви казах? Говори „Синята звезда“. Връщаме се от района Хиляди слънца. Трябваше да се врежем в звездата…

— Зная всичко — прекъсна го Редмънд. — Планетата ви се приближавала към жълтото слънце. Вие сте открили начин да управлявате гравитацията… Създали сте принципно нов двигател за вашия кораб. Сега сте на разстояние един милиард мили от Земята… Но нали са ви трябвали четири месеца, за да херметизирате кораба, а са ви оставали само седем дни. Как успяхте да завършите работата?

— Че ние не я завършихме — отвърна тихият глас. — Нали това се опитвам да ви обясня. Нямахме време да херметизираме кораба, а не можехме да създадем гравитационно поле, което да ни запази въздух за шест месеца.

Редмънд се хвана за оределите си коси. Внезапно почувствува, че му се вие свят.

— Да не искате да кажете…

— Но да, именно. Ние просто взехме планетата с нас!