Алън Нурс
Фалшивият двойник

Космическият кораб се носеше през черните звездни пътища към орбитата на третата планета. Пътуването му завършваше. Той се връщаше у дома.

Застанал пред навигационното табло, Доналд Шейвър се взираше в него с посивяло лице. Докато гледаше втренчено космическите карти, един трепет разтърси тесните му рамене.

Висок, светъл човек откри люка и влезе със сияещо лице.

— Охо, Дони — изгърмя той, — най-после завършваме това чумаво пътуване, а?… Как мислиш?

По навик той хвърли поглед към блестящата червена точица върху навигационното табло, след това се обърна и надникна весело през вратата на наблюдателницата, като триеше нетърпеливо ръце.

— Щеше ми се да съм си вече в къщи — бавно рече Шейвър.

Русият се засмя.

— Ще ти се, както и на другите осемдесет. Не се тревожи, момченце, вече сме на път. Още седмичка само и…

Гласът на момъка прозвуча рязко и тревожно:

— Мен ми се щеше да си бъда в къщи сега!…

Той мъчително пое въздух и един вече ясен спазъм разтърси тялото му. Русият се обърна, очите му се разшириха от уплаха.

— Дони!… — каза меко той. — Какво ти е, момчето ми?

— Болен съм, Скоти — прошепна дребният. — О, Скоти, моля те, повикай доктора… Аз съм ужасно болен…

Нов спонтанен спазъм го разтърси, той разпери ръце и политна напред. Високият шотландец успя да го улови и леко го постави да легне.

— Дръж се, Дони! — пошепна той. — Сега ще те оправя…

Но младежът внезапно се преви в пристъп на кашлица и лицето му посиня. След това се отпусна.

Шотландецът грабна телефона и трескаво завъртя.

— Централа! Тук навигацията — кресна той. — Изпратете веднага лекар! Мисля… — той погледна с широко отворени очи вече успокоеното тяло на пода. — Мисля, че един човек току-що умря.

* * *

Доктор Джон Крауфорд се изтегна назад върху дивана, протегна дългите си крака и мрачно се загледа през илюминатора. Стоя така повече от час. Дългите му пръсти ровеха куп сиви картони, погледът му блуждаеше, той пушеше и се мръщеше. За първи път през това дълго пътуване се чувствуваше уморен, самотен и уплашен.

Ако се обръснеше и облечеше една нова униформа на изследователската група, докторът би могъл да се нарече красив. Беше строен и висок, издълженото му лице сега грубееше под небръснатата от два дни брада, а висналият кичур черна коса говореше за загриженост. За екипажа той беше един приятен млад човек, бавен в говора, може би малко ограничен и твърде висок за коридорите на един космически кораб. Но доктор Крауфорд знаеше, че не е ограничен. Той беше само предпазлив. Един лекар на кораб с изследователска мисия трябваше да бъде предпазлив както в мислите, така и в действията си. Опустошените от инфекции огромни трюмове на цяла дузина предишни изследователски кораби бяха доказали твърде категорично това.

Докторът се взираше през илюминатора към нетрепващите бели точки на звездните светлини върху кадифяночерното небе и все повече се навъсваше. Малко беше да се нарече този рейс просто неуспешен. Въпреки очакванията, въпреки цялото предварително напрежение, резултатът беше неуспех — пълен, жалък и безнадежден неуспех от началото до края. Нито слава, нито открития, нищо! Допреди един час…

Той погледна картоните в ръцете си. Само преди един час д-р Дженсън, главният лекар на лабораторията, ги донесе, задъхан от бързане. Крауфорд ги взе, прегледа ги и някакъв страх започна сякаш да гризе стомаха му…

Докторът скочи от дивана и забърза по тъмния коридор към каютата на капитана. Люкът горе светеше, значи капитанът беше вътре. Когато натискаше звънеца, ръцете му трепереха. Да се безпокои капитанът в такова време беше почти абсурдно, но д-р Крауфорд нямаше друг избор.

Капитан Робърт Джеф погледна влизащия и на смуглото му лице се изписа усмивка. Докторът се наведе, за да избегне лампата на тавана. Колкото и да се насилваше, той не можа да се усмихне и като сядаше на дивана, видя как очите на капитан Джеф стават също сериозни.

— Какво има, Док? Неприятности? След такъв рейс?… — той се облегна назад. — Не бъдете глупав!… Какви неприятности?

— На борда има някакъв необикновен човек, Боб!

Капитанът сви рамене и го погледна учудено.

— На нашия кораб има тъкмо осемдесет необикновени хора. Именно поради това те бяха избрани за такъв рейс…

— Не говоря за необикновеното в този вид. Имам предвид нещо съвършено невероятно. Боб, на този борд има човек, който се разхожда наоколо здрав и читав, но който следва да е мъртъв!

Капитанът предпазливо го погледна.

— Това са необикновени думи за един лекар, Крауфорд… Какво искате да кажете?

Докторът му поднесе сивите картони.

— Ето какво!… — Той пое дъх. — Това са лабораторните фишове. Както знаете, един ден след излитането ни от Венера аз наредих да бъде направено пълно медицинско изследване на всеки човек, намиращ се на борда. Задължителна процедура — трябваше да бъдем сигурни, че нищо опасно не е пренесено на кораба от изследователските групи и изобщо. Извършихме и пълен лабораторен анализ — урина, биохимични проби на кръвта и т.н. Още на втория ден след излитането лабораторните проби на всички бяха завършени. Обаче някои от резултатите се оказаха необикновени.

Джеф дръпна от цигарата си, без да откъсва очи.

— На борда има осемдесет и един човека — продължи Крауфорд. — Между тях осемдесет дадоха напълно нормални показатели без ни най-малко отклонение. Но един човек се отличаваше в някои неща. — Докторът чукна картоните с тънкия си пръст. — Всичко в този човек беше нормално: кръвни телца, хлориди, калций, албумин, глобулин, всичко… точно както трябва. Когато обаче измерихме кръвната му захар — докторът се загледа във върха на обувката си, — този човек нямаше никаква кръвна захар. Нито дори следи…

Капитан Джеф се сепна и се вторачи в лекаря.

— Почакайте… Не съм лекар, но даже и аз знам… човек не може да живее без кръвна захар…

Докторът кимна.

— Така е… Но това не беше всичко. След като не намерихме никаква кръвна захар, направихме тест за кръвен креатинин — един продукт от разпадането на белтъците, който доста бързо се отделя. Ако неговата стойност в кръвта на човека се покачи до десет милиграма за сто милилитра кръв, това вече е нарушение на здравето. Аз само веднъж съм виждал креатинин със стойност двадесет и пет, но човекът, от когото беше взета пробата, се оказа мъртъв. И наистина с толкова високо съдържание на креатинин в кръвта човек следва да е мъртъв, той не би могъл да живее… — Крауфорд млъкна за момент и изтри от челото си една струйка пот. — Пробата на нашия човек показа стойност 135…

Джеф просто зяпна срещу бордовия лекар. Като се наведе пред бюрото, той грабна лабораторните картони и ги загледа мълчаливо.

— Някаква лабораторна грешка?… Нещо да не е било в ред с реактивите?… Да са били замърсени… нещо подобно?…

— Изключено е — уморено отговори лекарят. — Анализите получих вчера и, разбира се, веднага изпратих да повикат човека. Влезе в лабораторията един здравеняк като вас… червени бузи, перфектно дишане… Взех му отново кръв. Направих пробите сам и повиках Дженсън да ги отчете. Онова, което намерихме, ме слиса… втората проба кръв от горе до долу беше съвършено нормална!

Пръстите на Джеф потрепваха.

— Могат ли кръвните показатели на човека сами да се променят така… толкова бързо?

— Работата е, че не могат… При никакви, дори случайни условия. А е факт! При това между вземането на първата проба и изследването на втората изминаха не повече от двадесет часа. Размесването на пробите с някой друг също е изключено — всяка проба беше идентифицирана не само по номера, но и по пръстовите отпечатъци! Не, двете проби произхождат от едни и същи вени…

Селекторът на Джеф забръмча. Той взе слушалката и в ухото му проскриптя металичен глас.

— Добре! — отговори Джеф. — Качваме се веднага… — Остави слушалката и се обърна към доктора: — Док, май че сте напипали нещо. Горе в навигационната кабина един човек току-що е умрял. Казва се Доналд Шейвър.

* * *

Човекът беше мъртъв, в това нямаше съмнение. Като закопчаваше ризата след прегледа, д-р Крауфорд въздъхна и поклати глава.

— Съжалявам, Скоти… — той погледна високия блондин: — Когато сте се обадили, той вече е бил мъртъв.

Едрият шотландец гледаше с празен поглед неподвижната фигура на пода и безпомощно свиваше и отпущаше юмруци.

— Но той беше много добре сутринта, мога да се закълна. Виждам го всеки ден, никога не е изглеждал болен… до преди двадесет минути…

Капитан Джеф мушна ръце в джобовете си.

— На какво ви прилича това, Док?

Крауфорд изпрати другите хора вън от навигационната кабина и се обърна към него.

— Не прилича на нищо, което съм виждал досега. Донесоха ли най-после от лабораторията тия анализи?

Капитанът му подаде сивия картон и той го грабна жадно. Докато го гледаше, очите му се присвиха.

— Кръвна захар нула… Креатинин 130 милиграм-процента… — изговори бързо той. — Човекът следва да е мъртъв!…

— Значи това е човекът, за когото говорихте? Нали казахте, че се бил върнал към нормата?

Докторът погледна навъсено сгърчената на пода фигура.

— За съжаление, капитане, това не е същият човек…

— Не е същият ли?… Но тогава…

— Човекът, за когото ви говорих, се казва Уескът. Когато му направихме медицински преглед, той се оказа напълно здрав…

— Докторе!… Струва ми се, че някъде нещо сме проспали… Някаква болест се е промъкнала през нашия контрол за стерилност!

— Абсолютно изключено! — гласът на д-р Крауфорд беше остър. — Преди хората да слязат на Венера, направихме посявки от всеки — оказаха се стерилни. В продължение на три месеца те работиха на повърхността без защитно облекло и никой не заболя. Когато се качваха на борда, всеки от тях беше старателно облъчен с ултравиолетови лъчи. И само за три дни — ето! Прилича ли ви това на болест?

— Имайте предвид, че ние се намирахме на Венера, а не на Земята. Док, виждал съм кораби, прихванали чума — като оня, дето се върна от Титан и дето го изгориха миналия месец. Бацилът им изяждаше дробовете и обхвана кораба само за шест часа!… Помислете си, Док!…

Но д-р Крауфорд не го слушаше. Наведен над човека на пода, той изследваше очите и ушите му. Дълго разглежда ръката му, след това се изправи и изруга:

— Дявол да го вземе, аз като че съм виждал този младеж…

За първи път тревогата заседна и в очите му.

— Дайте да видя отново картоните!…

Разглежда ги дълго, като ги съпоставяше с фишовете, които бяха в джоба му.

— Просто невероятно!… Боб, това не е болест!

— Ами ако този човек и Уескът са били заразени… и този човек умира…

— Този човек изобщо не е бил на повърхността на Венера и нито за момент не е бил в контакт с условията, при които е бил Уескът. Този човек беше в изолатора още от третия ден след излитането ни от Земята, защото заболя от моноцитарна ангина. През цялото време, докато ние се ровехме из Венера, той беше на легло. Последната инжекция му направихме вчера. Той не е напуснал кораба…

— Е, тогава аз не разбирам… — Джеф смаяно гледаше доктора.

— Аз обаче мисля, че разбирам. Ние наистина сме прихванали някаква напаст на кораба. Но това в никакъв случай не е болест!

* * *

Все по-напред и по-напред в пространството се носеше големият кораб. Започваше третата нощ. Докторът включи светлината в своята кабина и започна да приготвя кафето. Капитан Джеф кръстоса нервно няколко пъти кабината и се отпусна на дивана. Като отвори бутилка ром и сипа кафето, Крауфорд му подаде чашата:

— Успокойте се… Станахте нервен.

Джеф сръбна от горещата течност.

— Действително се изнервих — оплака се той. — В този кораб аз трябва да отговарям за хората, а такъв нещастен рейс може да направи нервен и най-спокойния. Най-тъпата, най-баналната, най-безсмислената космическа мисия, предприемана някога — ето какво беше нашият рейс! Припомнете си само: заехме се да изпълним възложената ни задача — изследването на Венера. Посяхме хранителни среди — отрицателни. Проучихме атмосферата — малко лека, но може да се диша. Климат — горещ, но търпим. Е, излязохме вън. И какво! Нищо! Хората отиват, работят, изследват, потят се и се връщат само за да изядат вечерята. Живи форми? Никакви. Растителен живот? Напълно липсва. Ценни минерали? Умряла работа. — Гласът му стана по-висок. — Вземаме проби, пишем протоколи, пакетираме и… беж да ни няма. Това, дето го научихме, има толкова стойност, че можеше спокойно да си стоим в къщи. И сега, на третия ден от обратния път, изведнъж — болест! Е, това е вече много…

— Вярно — съгласи се Крауфорд. — Само че това, с което сега имаме работа, не е болест. Разберете го добре! Никаква болест, капитане, дори не прилича на болест…

— От какво тогава умря Шейвър? Да не би от носталгия, а?…

Докторът седна. Гласът му беше напрегнат.

— Слушайте, метаболизмът, обмяната у човека, е все пак нещо определено. Човешкият организъм наистина може да приспособи дейността си към невероятно различни условия, но съществуват и неща, които изобщо надхвърлят границите на човешкия метаболизъм. Например кръвната захар. В цялата Вселена не съществуват обстоятелства, при които кръвната захар на един жив човек да може да достигне до нула. Ако концентрацията на захар в кръвта спадне до една трета или до една четвърт от нормалната, човек изпада в кома и дълго преди тя да слезе до нула, човекът вече е мъртъв. И не става въпрос за понякога, това ще настъпи винаги!…

Докторът напълни чашата си.

— Същото се отнася и за кръвния креатинин. Човешкият организъм ще бъде мъртъв дълго преди концентрацията на креатинин в кръвта да стигне такова фантастично ниво като 135 милиграма. Неговата система просто не е в състояние да синтезира такава концентрация.

— Но може би някакво заболяване… нещо напълно извънземно…

— Наистина изключено! Тук, капитане, не се отнася до появата на някакъв нов феномен. Касае се за невъзможност, която човешката метаболитна система като категория не може да преодолее.

Лицето на капитана беше почти сиво. Докторът също замълча, загледан в черната пустош навън.

— Съществува само едно възможно заключение — рече той. — Не мога да си представя какво представлява сега Риджър Уескът. Но той не може да е човешко същество.

Джеф подскочи.

— Слушайте, Док!… Това вече прилича на бълнуване. От целия този идиотски… — той буквално запелтечи.

— Само си представете, капитане — започна Крауфорд, — че Венера съвсем не е такава мъртва планета, каквато ние я видяхме. Това е налудничава идея наистина… но допуснете, че там съществува живот — разумен живот, хитър, мислещ, находчив. Представете си също, че ние сме пристигнали там не неочаквани и нежелани, а посрещнати с готовност и наблюдавани внимателно, докато изучавахме и изследвахме планетата. И то от форми на живот, които по някакви съображения не биха искали присъствието им да бъде открито. Трябва да си представите освен това, че онези области от Венера, които ние видяхме, са били щателно подготвени за нас така, че ние нищо да не видим, нищо да не открием, нищо да не научим и да си се върнем с празни ръце, тъй, както сме дошли.

Той протегна пред себе си ръце.

— И заедно с това допуснете само като възможност, че живите форми там нямат, така да се каже, ригидна анатомия, каквато имаме ние. Може би те са някакъв вид протоплазма, способна да се приспособява към всякакви условия. Може би те могат да имитират всичко, което поискат, и под формата на скали, пясък, локви… и дори като хора… да стоят под носа ни и да ни наблюдават.

Джеф отхвърли кичура коси от челото си. Лицето му изглеждаше по-скоро уплашено, отколкото сърдито.

— Невъзможно! — процеди той. — Видях тая планета със собствените си очи — там нямаше нищо.

Докторът кимна, но продължи търпеливо.

— Добре, наречете го невъзможно, но само си представете, че е вярно. Представете си например, че ония — венерианците — са искали да научат повече за нашата планета, искали са да проучат нас, нашия кораб, нашите земи… Как биха могли да го направят? Може би някой от тях е приел формата на човек и се е качил на борда? А може би преди това някъде там, на пясъка, е убил Роджър Уескът, приел е неговия външен вид, копирал е реакциите му с надеждата, че пред нас той ще бъде Роджър Уескът и ние ще го отведем на Земята. При копирането обаче той малко е сбъркал. Може би първоначално не е знаел как би трябвало да бъде балансирана биохимията на човешката кръв. А може би, за да го направи, му е трябвало просто повече време. И той идва на борда — приятен, безукорен, външно спокоен. Но вътрешно смутен и несигурен. И когато му вземаме кръв, тя цялата се оказва сбъркана. Такава кръв у човека изобщо няма. Той обаче е научил за грешката си и се опитал да я поправи — може би като убива и друг човек, например Шейвър, и го копира. А след това се преструва, че умира, както умря Шейвър, и то по такъв начин, че да ни накара да мислим за някаква загадъчна болест. Да прекараме остатъка от времето за връщане в опити да я разберем. Само допуснете, че това е така…

Капитанът замаха с ръце.

— Допуснете, че е така!… — изфуча той. — Ако това е така, Уескът не е Уескът. Но бихте ли могли да го докажете?

— Това е вече въпрос — съгласи се Крауфорд. — Ние не знаем доколко точно тия — венерианците — могат да извършат такава фалшификаторска работа, до каква степен на прецизност могат да достигнат. Можем обаче да предполагаме по какъв начин те събират нужната им информация. Представете си, че за тях е възможно да се вмъкнат в едно човешко тяло, да изучат всеки нерв и всяка клетка, всяко биохимично съотношение и обемни пропорции, съзнателната мисловна дейност. Те биха създали едно почти безпогрешно копие, един фалшив двойник, който изглежда напълно като оригинала, реагира точно като него до последната клетка. Просто ще бъде той, с изключение на само едно ъгълче, заето от чуждоземен интелект. Този интелект ще мисли, но със стремежите на една чуждоземна личност и ще действува по чуждоземни мотиви.

Двамата мъже се бяха втренчили един в друг. В тишината на кабината се долавяше само бръмченето не двигателите — слабо и самотно. Капитанът погледна ръцете си — дланите му бяха мокри от пот. Когато вдигна очи, те бяха пълни със страх.

— Това е дяволска история… коварна и вероломна като самия Велзевул.

— Така е.

— И ние можем да ги отведем чак у нас, а?

— Да.

Джеф остави чашата с кафе.

— Наистина ли допускате това, Док?

— Боя се, че да…

— А какво можем да направим?

— Не знам… Аз… аз просто не знам. Имам обаче една идея, която бих искал да опитам при Уескът. Все пак досега не съм чувал за фалшификация, която да не може да бъде разкрита.

* * *

Момъкът беше към двадесет и три годишен, с розови бузи и спокойни сини очи. Той почука и влезе в капитанската кабина с шапка в ръка и вдигната глава.

— Роджър Уескът, сър! Вие сте ме викали…

Д-р Крауфорд се изправи и хвърли предупредителен поглед към побледнялото лице на капитана.

— Аз ви повиках — каза той и избута момчето към средата на кабината. „Момъкът изглежда съвсем обикновен — помисли той, — прави рамена и здрави мускули“. — Каква е вашата работа на кораба, Уескът?

— Аз съм навигатор, сър. Работя със Скоти Мак Интайр и… работех с Дон Шейвър.

Докторът прелистваше снопчето фишове.

— Вие сте луд, Уескът — грубо изговори той. — Би трябвало да вършите по-хубави неща от устройването на подла кражба в един кораб!

Момъкът изненадано го погледна. В кабината настъпи мъртва тишина и въздухът се изпълни с напрежение.

— Подла кражба?… Сър, аз не ви разбирам…

— Знаете точно какво искам да кажа. Сумата, която събрахме за вдовицата на Шейвър — две хиляди знака. Бяха в един плик в моята кабина, когато преди един час излязох от нея. Пет минути по-късно вътре влязохте вие и излязохте почти веднага. И парите изчезнаха. Няма ли да е най-добре направо да ги върнете?

Лицето на младежа пламна. Той смутено са обърна към Джеф, след това отново към доктора.

— Сър, не зная за какво говорите! Изпратиха ме преди малко във вашата кабина, но понеже вие не бяхте там, излязох веднага. Не съм виждал никакви пари…

— Значи ви изпратиха, а? Да, да… Слушайте, Уескът, някой ви е видял да влизате в кабината. И никой друг не е влизал. Всичко ще мине много по-леко, ако просто върнете парите на мен. Няма да кажа на никого — давам ви дума. Но ние открихме вината ви и искаме парите обратно.

Уескът безпомощно сви рамене.

— Докторе… на знам нищо за тях! — След това се обърна към Джеф. — Капитане! Работя толкова време при вас, вие знаете, че не съм взел никакви пари. Аз не съм в състояние да крада.

Джеф неловко отклони очи.

— Уескът, вие чухте доктора. По-добре е да се подчините.

С нещастен вид момъкът поглеждаше ту единия, ту другия, лицето му пламтеше, очите му бяха пълни със сълзи.

— Не ми вярвате! — проговори той с измъчен глас. — Смятате, че лъжа. Казвам ви — не съм взел никакви пари, как мога да ги върна? Аз не притежавам две хиляди знака…

Крауфорд хлопна по масата възмутено.

— Добре, Уескът. Върнете се на работа. Ние ще заповядаме обиск на целия кораб. Парите са тук, на борда, и ние сме сигурни, че вие сте ги взели. Ще ги намерим и тогава горко ви…

— Но аз…

— Достатъчно! Вървете си!…

Момъкът излезе с наведена глава и с потъмнени от болка очи. Едва беше затворил вратата и Джеф се нахвърли върху доктора:

— Док, не мога да продължавам да играя такива роли! Аз не си представях добре какво ще правим, но това неправо е нечестно…

— Нечестно е онова, срещу което се борим, Джеф. За да се страхувате от нещо, необходимо ли ви е непременно да го видите? От това, че не можете да видите радиацията, по-малко жестоки ли стават изгарянията, които тя предизвиква? Не, не!… Върху тия неща аз съм мислил, мислил, докато ме заболи глава. И ви казвам, Боб — ужасен съм! Толкова съм уплашен, че не мога да спя. Това същество е тук. То е скрито в кораба и ние не можем нито да го открием, нито дори да докажем, че е тук. Ако беше добро или имаше приятелски намерения, то още в началото щеше да се покаже. Но то не се показва! Не разбирате ли какво означава това? То убива, Боб! Убило е вече два пъти! И там, назад, върху скалите на Венера лежат двама мъртъвци и изгниват. Двама от нашия екипаж. И ги е убил именно той, този фалшив двойник, с когото разговаряхме преди малко!

— Но той изглеждаше толкова нормален, реагираше така безпогрешно…

— Слушайте, Боб!… Помислете само какво би могло да направи това същество, ако не го спрем. Ние всъщност не познаваме неговата сила и възможности. На кораба то все пак е затворено и изолирано, но представяте ли си какво би могло да направи, когато пристигнем у нас, когато то ще може свободно да се движи из улиците? Боб, ние в никакъв случай не трябва да го отведем на Земята!…

— Да кажем тогава на екипажа, нека и те да се пазят…

— И по този начин да загубим всяка възможност да го заловим, нали? Не, не… Всичко, което можем да направим, е да разсъждаваме и да предполагаме… И все пак, струва ми се, има един начин. Нека опитаме!

Джеф потръпна и се обърна към масата.

— Добре! — неохотно се съгласи той. — Карайте… Само много ми се иска да сте на прав път, Док! Защото за хората от цялата ни служба едва ли би се намерил по-лош епитет за някого от думата „крадец“.

— И все пак има и по-лош — спокойно заяви лекарят.

— Едва ли… Аз поне не го знам.

— Шпионин!

* * *

Щом капитан Джеф и д-р Крауфорд се изкачиха на платформата, глъчката в офицерската столова престана. Гласът на капитана, остър и ясен, кънтеше сред металните стени.

— Господа, повиках ви, за да ви съобщя, че между вас има крадец!…

Ропот на възмущение избликна сред екипажа и всички очи се отправиха към Джеф.

— Сумата, която събрахме за вдовицата на вашия колега, беше открадната — две хиляди знака. Някой ги е взел. Ако виновният веднага, макар и тайно, ги върне на д-р Крауфорд, който има пълномощно за тях, срещу него няма да бъде предприета никаква санкция. Но докато парите не бъдат върнати, всякакво движение из кораба се забранява, а библиотеката и кабината с картите се затварят. Ако парите не бъдат върнати до момента на приземяването ни в Лос Аламос, никой няма да напусне кораба докато не ги намерим. Това е всичко. Свободни сте.

Намръщени, хората се пръснаха на групи, шепнеха и жестикулираха. По отделни думи докторът разбираше, че неизличим позор би паднал върху крадеца. В коридора той видя Роджър Уескът с побледняло лице да се отделя от другите. Д-р Крауфорд разбираше, че и като лекар, и като човешко същество е длъжен да извърши тази трудна стъпка. Но капитанът наистина бе прав: все пак това беше една отвратителна работа! В съзнанието му като в кошмар се мяркаше измъченото лице на Уескът, подозрителните погледи на екипажа, гневните очи на Мак Интайр, страхът и съмнението на капитана. Да можеше само да им намекне кое го задължаваше да върши такова нещо, да им обясни срещу каква страхотна опасност бяха започнали борба, да можеше поне с някого да сподели своя товар! Но не можеше. Беше премислил всичко. Ако Уескът е чужд, ако той е фалшиво вражеско копие на човека, лежащ сега мъртъв върху пясъците на Венера, това беше единственото, което трябваше да направи!

Но ако не беше прав, Роджър Уескът не би могъл никога да изтрие такова петно — щеше да носи позора през целия си живот.

Не, не е възможно да е сгрешил! Докторът погледна хронометъра и пресметна оставащите до края на пътуването дни. Беше решил. Със стиснати устни той отиде в лабораторията и избра между реактивите малко флаконче с бял прах. Когато задъхан го сложи в джоба си, той горещо си помисли: „Ето, готов съм дори да се моля — дано да съм на верен път!“

Джеф посрещна доктора с кисело лице.

— Надявам се, че сте доволен… Обърнахте целия кораб наопаки. Изтормозиха бедния Уескът до смърт, а и всички останали са изнервени. Да бях поне убеден, че всичко това има някакъв смисъл!… Но като че отидохте твърде далеч. Откакто започна тази история, почти не съм мигнал и всеки път, когато срещна Уескът, той ме поглежда така, че се чувствувам като Юда.

Той посегна към ръката на Крауфорд, за да вземе запалката му, но докторът отскочи като ужилен.

— Не ме докосвайте!…

Джеф смаяно запримига.

— Исках само запалката, Док…

Крауфорд засрамено протегна огън на капитана.

— Извинете ме… изглежда и аз съм се изнервил. Имам кошмари нощем, плаша се от себе си и от всички. Глупаво е, но тая история ме направи страхлив като заек. Но, Боб! Вие забравяте нещо: това не е Роджър Уескът! Роджър Уескът е умрял! Изключено е да греша. И това няма да продължи дълго. Имам нужда от още само няколко часа и от малко радиоактивен бисмут, за да зная отговора.

Той стана и се отправи към вратата.

— Няма ли да ми кажете поне какво търсите?

— Съжалявам! — намръщи се Крауфорд. — Пък и откъде да знам, че и вие не сте от чудовищата?

Луд! На път за болничното отделение докторът ругаеше себе си: Луд! Луд! Луд! Да направи такава грешка! Той дори се изпоти пред мисълта, че не се сдържа, и направи намек за една мисъл, която бавно узряваше в съзнанието му и вече се превръщаше в увереност: че Роджър Уескът можеше да не бъде единственият чужд на борда! Джеф вероятно няма да мисли повече за това, но все пак такава грешка не биваше да се повтаря.

По коридора срещу болничното отделение идваше Уескът. Момъкът беше бледен, с хлътнали очи, като преследван от кошмари. За момент Крауфорд почти го съжали, но веднага прогони това чувство. Уескът дълго го гледа и после заговори:

— Док, струпа ми се повече от онова, което мога да понеса. Аз не съм взел парите от вашето бюро и вие го знаете добре. Моля ви да прекратите това…

— Да прекратя кое?

— Тая кампания с кражбата. Знаете, че не е вярно. Но вие я започнахте и изглежда само вие можете да я прекратите. В последната седмица просто не съм чул любезна дума.

— Не от мен ще търсите любезни думи, Уескът! Търсете някой друг.

Уескът прехапа устни, лицето му още повече побледня.

— Не издържам повече, Док. Ако не прекратите това, ще полудея…

— Както искате, Уескът — Крауфорд вдигна рамене. — На добър път! Полудявайте!… Няма да ви спра.

Очите на момъка се навлажниха. Той се обърна и се отдалечи.

Докторът въздъхна, влезе в кабината си и от едно чекмедже извади малкото флаконче — беше почти празно. Само на дъното имаше още малко от белия прах. „Не се опитвай да ме объркваш, момченце!“ — прошепна той.

„Екипаж, готови! След три часа включваме забавяне на скоростта!“ Високоговорителите повториха три пъти заповедта и млъкнаха.

Доктор Крауфорд влезе в капитанската кабина. Раменете му се бяха смъкнали, под очите му имаше сенки. Той хвърли на бюрото на Джеф голям черен плик и се отпусна на дивана.

— Изглежда, след няколко часа ще се приземяваме, значи съм успял тъкмо навреме… — той показа плика. — Ето доказателствата, Боб!

— Уескът?

— Уескът. И то сигурно. Поръчах вече на хората да изчистят космическия шлюз. Сега ще е добре и вие да дойдете с мен — искам да ви покажа нещо.

Джеф отвори плика и извади съдържанието.

— Това ли са уликите срещу Уескът?

— Това са. Елате сега с мен, после ще ви обясня.

Двамата мъже спряха пред дебелата стъклена преграда на изравнителната камера и се вгледаха вътре. Роджър Уескът беше вътре: с четка и сапунена вода миеше пода. Изведнъж докторът хлопна капака на шлюза и натисна един бутон на стената. В камерата светна червена светлина и се чу шумът на вакуумната инсталация, която заработи. Уескът ги погледна с разширени от тревога очи и скочи на крака.

— Докторе! — закрещя той. През преградата гласът му се долавяше тънък и слаб. — Док! Върнете включвателя! Не виждате ли, че съм без костюм…

Дъхът на Джеф пресекна, той гледаше Крауфорд като парализиран.

— Какво правите, вие го убивате…

— Само гледайте! — изръмжа докторът.

— Док! — крещеше отчаяно Уескът. — Изключете инсталацията!… Спрете я! Спрете…

Очите му станаха безумни от страх, след това лицето му се сгърчи в гримаса на ужасяващ гняв.

— Спрете… спрете… припадам…

Той заудря с юмрук по капака на люка дотогава, докато по него се появи кръв. Уескът протегна ръце към гърлото си, падна на колене, закашля се и се сви на пода, а стрелката на налягането в камерата продължаваше да пада. Внезапно от ноздрите му бликна кръв, той се сгърчи и притихна. И изведнъж мъртвото тяло започна да се променя, загуби очертанията си на румено лице и руси коси и се превърна в маса от лепкаво, червено желе. Размекнаха се и ръцете, след това краката, докато всичко прие изгледа на гигантска червена амеба. Тя се сви рязко на топка, затрептя и замръзна.

— Виждате ли?… Аз не се излъгах!

* * *

— Не съм чул за фалшификация, която да не може да бъде разкрита, ако се действува правилно — обясняваше д-р Крауфорд. — Във всеки такъв замисъл все има някаква пукнатина — или ще се окаже, че копието не е безупречно, или материалът няма да бъде достатъчно добър… Нашият случай обаче беше по̀ друг. Ние имахме работа с фалшив човек. Житейският опит и медицинската логика ми подсказваха, че този човек е подправен, но това бе извършено толкова изкусно, че дори микроскопското изследване на клетките му не откриваше дефект. Аз обаче бях вече направил някои предположения, на пръв поглед доста логични: съществото — венерианецът, — след като е копирало Уескът, е изпратило част от себе си в тялото на Шейвър, за да успокои нашите евентуални подозрения — Шейвър умира, при него се установяват същите кръвни изменения, следователно нападнала ни е някаква болест. А копието на самия Уескът беше почти съвършено. Притежаваше дори неврологичното му поведение, характеристичните му реакции за всяка възникнала ситуация: когато беше нужно, той ставаше уплашен, или ядосан, или се носеше с достойнство — всичко точно, както би направил истинският Уескът. Съществото издържа изпитанието, което му налагаше поведението на Уескът, обвинен в кражба: безпокойство, достойнство, съжаление, гняв. Дори изяждаше яденето си с чувство на отвращение. Защото си беше създало неговия мозък.

— Но ето тези неща — Крауфорд се усмихна и показа рентгеновите снимки в черния плик на масата, — подложени през нощта под матрака му, го уличиха безпогрешно при контраста на радиоактивния бисмут. Чудовището се издаде, защото не знаеше достатъчно за функциите на модела, когото беше копирало, а то копираше само формата и резултата. Функцията не го интересуваше, защото енергията и материята, нужни за неговата обмяна, идваха по други, неизвестни нам пътища.

— Искате да кажете, че… — сети се внезапно Джеф.

— Да, точно това — съгласи се докторът. — През нощта, в съня, лишен от контрола на своя интелект, венерианецът нямаше и не можеше да има човешко храносмилане. То не му беше нужно.

* * *

Земята вече ясно се открояваше на екрана — по-зелена и по-светла от всякога след излитането им от Венера. Корабът с пълна сила убиваше скоростта.

Д-р Крауфорд бързаше по тъмния коридор към кърмата на кораба, свил под мишница черния плик с филмите. Той беше дал да се разбере, че за него въпросът е приключен. Не беше красиво, че от съмнението не изключи поне Джеф, но и не виждаше основания да го третира различно от останалия екипаж. Той достигна помещението за спасителните лодки, бързо отвори люка и се вмъкна в малките спарени стартови боксове. С джобно фенерче потърси пусковите включватели, извади отвертка и започна методично да ги разваля — всички с изключение на един. Огледа се страхливо дали някой — или нещо! — не е влязъл зад него. Цялата редица от осем лодки беше повредена. Докторът мислено провери всичко отново, след това се вмъкна в деветата лодка, включи двигателя и я насочи към отворения люк.

„Те все пак са уязвими“ — помисли д-р Крауфорд и потрепера, като си спомни дивия гняв в чудовищните очи на Уескът, преди да умре — очи, изпълнени с последна, смъртна омраза. „Наистина, само щастливият шанс позволи да ги открие. И колко наивно беше да мисли, че те са изпратили на борда само един!…“

След един час спасителната лодка се приземи на космодрума в Лос Аламос. Няколко набързо казани думи, остро възбуждение и придружен от ескорт, д-р Крауфорд се отправи по подземния път към Коменданта на космодрума.

Грамадният кораб замръзна на площадката, насочил сребърния си нос към небето. Д-р Крауфорд попита началника на космодрумната полиция:

— Приеха ли заповедта на Коменданта?

— Да, сър, ето копието за вас.

Д-р Крауфорд зачете и по устните му премина усмивка. „ВСИЧКИ ОФИЦЕРИ И ЧЛЕНОВЕ НА ЕКИПАЖА НА ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИЯ КОРАБ ОТ ВЕНЕРА ЩЕ БЪДАТ ОТВЕДЕНИ ПОД СТРАЖА ДО КОСМИЧЕСКАТА БОЛНИЦА ЗА ИЗОЛАЦИЯ И НАБЛЮДЕНИЕ ПО НАРЕЖДАНЕ НА КОРАБНИЯ ЛЕКАР. КОМЕНДАНТА.“

„Те са дяволски хитри и вероломни — помисли Крауфорд, — но все пак могат да бъдат заловени.“ Всеки човек от кораба щеше да бъде подложен на всички възможни тестове — изключено беше чуждите да не бъдат открити, макар това да отнемаше време.

Полицейският комендант докосна ръката му.

— Готово, докторе. Всички са вън.

— Всички? Сигурен ли сте?

— Разбира се. Проверих ги лично по документи и пръстови отпечатъци.

— Аз ще се кача на борда да си взема бележките и доклада.

Доктор Крауфорд не спомена за топката червено желе, която изсъхваше в изравнителната камера и която всъщност го интересуваше — какво ли щяха да покажат лабораторните анализи?

— Пазете никой друг да не се качва на кораба.

Люкът остана отворен. Крауфорд пристъпи в затъмнения кораб. Познатият бръмчащ шум на двигателите го нямаше, царуваше носталгична тишина. Той тръгна към изравнителната камера и стъпките му отекваха. Изведнъж спря. По-скоро по чувство, отколкото чрез слуха си той долови и други стъпки.

„Идиот! — изруга се докторът. — В никакъв случай ти не трябваше да идваш на кораба.“ Но кой можеше да бъде? — Той потрепера: това можеше да бъде само някой, който знае цялата история за Уескът, комуто е известно подозрението, че на кораба има чужди, който се досеща защо екипажът е отведен под стража.

— Джеф! — извика Крауфорд. — Не си правете илюзии. Разказал съм им всичко, корабът е под охрана, вие сте заловени!

Той спря разтреперан, с биещо сърце, докато отново усети тишината. Избърса потта от челото си — беше забравил, че те могат твърде много. Спомни си как Уескът беше изпратил част от себе си в Шейвър и разбра, че капитанът беше излязъл с екипажа, но втора част от него беше останала в кораба, очаквайки. Кого? Той хукна назад към отворения люк, към спасението. И видя как пред очите му люкът се плъзна и се затвори.

Д-р Крауфорд извади пистолета за ултразвуков шок и решително тръгна назад. Отново чу същия шум над главата си към кабината на капитана. Изкачи се безшумно и застана в коридора — от кабината нямаше друг изход. Вътре блесна светлина. Докторът насочи пистолета.

— Излизай, Джеф! Нямаш друг изход. Не можеш да напуснеш кораба. Ако трябва, ще го изгорят целия заедно с тебе…

Нищо. Бутна с крак вратата и включи пистолета — в кабината нахлу унищожителен поток енергия. Пристъпи… и извика от болка — иззад вратата блесна метал и го удари през ръката. Пистолетът отхвърча. Д-р Крауфорд с ужас спря очи на високата мрачна фигура с черни коси и хлътнали очи, с усмивка по устните — пред очите му се усмихваше неговото собствено лице.

Той знаеше, че никой няма да чуе неговия вик.

* * *

Д-р Крауфорд излезе от асансьора и се усмихна на полицейския комендант.

— Отивам до в къщи да се обръсна. Утре за заключителния доклад ще бъда тук. По-добре на кораба нищо да не се пипа.

Комендантът кимна.

Но на улицата д-р Крауфорд не взе метрото, за да стигне по-бързо до своя квартал, до своя дом, където го чакаше жена му. Вместо това с едно пламъче на любопитство в очите той се втурна в тълпата по главната улица, надолу, към сърцето на града.