Александър Горбовски
Човек зад борда

За всичко е виновен Безопашатия. В неговата глава пръкна тази идиотска идея да отидем за риба и фактически подведе всички ни.

Нашият космически кораб приключваше своя обичаен патрулен полет по триъгълника Балтика — Малаховка — Северна земя. На кого бяха нужни тия полети, ние не знаехме. Единственото, което ни беше здраво втълпено, бе, че при никакви обстоятелства не бива да влизаме в контакт с жителите на Земята. Такава бе заповедта. Никой от нас не изпитваше особено желание да я нарушава, при все че всеки познаваше достатъчно добре езика и обичаите в своя сектор. Това влизаше в предварителната подготовка и се смяташе, че ще е нужно по-късно, когато започне Ерата на Откритите Контакти. Кога щеше да започне тази Ера, не знаеше никой, даже на нашата планета. По някое време щеше да бъде подадена команда от Голямата Машина…

И тъй, Безопашатия каза, че знае едно прекрасно местенце, където е пълно с риба и няма никакви хора. Миналата година слизали там и всичко било великолепно. Ставаше дума за някакво тясно заливче в района на езерото Селигер.

Сребристият диск на кораба ни се приземи на няколко метра от брега, едва докосвайки навлажнената от утринната роса трева. Мястото действително бе пусто, обрасло с високи храсти, които по-нататък преминаваха в гора.

Слънцето се беше показало, небето беше безоблачно и бе странно да си помисли човек, че в този прекрасен свят все още съществуваха страдания, несправедливост и зло. В подобно утро дори ловът на риба изглеждаше жестокост и аз се отказах да вземам участие в него. Тръгнах по брега, загледан във водата, като отмествах влажните клонки, които се изпречваха отпреде ми.

По водата тичаха някакви буболечки, други пък пълзяха по дъното. И листата, и тревата бяха пълни със скрито движение. След мъртвите пейзажи на нашата планета и безжизнената бездна на Космоса аз усещах всичко това особено остро.

Дощя ми се да се върна обратно, когато ми се стори, че зад мен има някой. Обърнах се и видях нещо, което ще запомня през целия си живот. Към мястото, дето се беше приземил нашият диск, право през храстите, вървяха хора.

Успях да забележа как няколко души в комбинезони се хвърлиха към люка и след секунда дискът се издигна.

Задъхан спрях, без да мога да се доближа до мястото, където бе стоял нашият кораб. Скрит в храстите, за първи път аз виждах хора от толкова близко разстояние. Дори чувах гласовете им.

— Аеростат! Вероятно метеорологически. В „Огонек“ му имаше снимка.

— Вертолет! На въздушна възглавница!

— Летяща чиния! — извика някой и всички се разсмяха.

Изведнъж те вдигнаха глави и започнаха да разглеждат небето. Дискът се връщаше. Вероятно там се бяха разтревожили, че са отлетели без мен. Известно време апаратът висеше над залива, след това се понесе бавно покрай брега. Разбрах, че ме търсят. Но скрит в храстите, те не можеха да ме видят от въздуха и което е главното, не можех да изляза от прикритието си, нито пък да им дам сигнал.

Дискът отмина, но аз знаех, че ще се върне, и чаках кога ще си отидат хората. Обаче стана нещо непредвидено. Това, което беше трудно за очакване и не можеше да се предположи. Като излязоха на брега, те стовариха на земята раници и започнаха да строят палатки. Скоро се издигна лек стълбец от дим, запалиха си огън хората. Вече никой не гледаше към небето, но ако бяха вдигнали глави, биха видели как дискът премина на голяма височина два пъти над залива.

Разбрах, че единственият ми шанс да се върна на кораба остава да изчакам, когато хората си заминат. Нали все пак рано или късно трябва да си отидат оттук? Естествено нямах нито спални принадлежности, нито храна.

За да не се натъкне случайно някой на мен, аз се отдалечих от брега и потънах в гората. Тук, сред зелената трева и високи дървета, прекарах целия ден. Някакви птички пееха над мен и дребни насекоми с разноцветни крила пърхаха из въздуха. От склона на реката набрах узрели малини и това беше целият ми обяд, а по-късно и вечерята.

Когато слънцето започна да залязва, аз се отправих, подтикван от непозната сила, към лагера. Покрай палатките гореше огън и изтръгваше от сгъстяващия се мрак част от брега и насядалите наоколо хора. Тъмнината вече ме обгръщаше и все повече ме обземаше непонятен, смътен страх. Струваше ми се, че някой, без да мига, ме гледа в упор от мрака. В това, че той ме вижда, а аз него — не, се криеше неописуем ужас. Постепенно допълзях почти до огъня и се свих, страхувайки се да не шавна, да не се издам.

Чувството на страх малко ме поотпусна, но не изчезна съвсем. Бях твърде много зает с него, та не чувах какво си говорят ония край огъня. Слухът ми изцяло бе погълнат от разни тайнствени движения и шумове, които се носеха из мрака.

Така мина известно време. Може би съм и задрямал.

Стреснах се от това, че някой ме буташе за рамото.

— Ей, симпатяга! Ти откъде изскочи?

Около мен имаше хора. Късно беше да бягам.

— Явно заблудил се е — отвърна вместо мен някой.

— Турист ли си? — попита един брадатко с очила.

— Турист съм — хрипливо потвърдих аз.

Не можех да му кажа, че съм механик втори клас от космическия кораб „УФ–14“, специалист по магнитни силови полета.

Това беше единствената лъжа, която ми се наложи да им сервирам. Останалата част от версията се роди самичка, без мое участие. При вида на комбинезона ми, който се полюшкваше и хвърляше зеленикави искри в тъмнината, всички решиха, че съм от групата на физиците, минала преди два дни по тия места. Не възразих и вариантът беше приет като нещо, което се разбира от само себе си. По същия начин беше установено как е станало тъй, че съм се заблудил, че другарите ми не са забелязали веднага моето отсъствие и така нататък. Единственото, което ми оставаше, беше да се съгласявам.

— Е добре — заяви очилатият брадатко. — Всичко е ясно. В коя палатка има място?

— Май че при момичетата — подхвърли някой.

Брадаткото ме попита дали бих отишъл при момичетата. Съгласих се с радост. И чак когато другите започнаха да се хилят, разбрах, че съм казал нещо не в ред. За всеки случай се разсмях и аз. Беше съвсем ясно, че трябва да бъда много внимателен, ако не искам да се издам.

Останах в лагера. Живеех като всички други и вършех същото, каквото вършеха останалите. Стараех се да не се отличавам с нищо. И въпреки това не винаги успявах да го върша както трябва. Особено в началото. Например, когато трябваше да се запали огънят, реших да се възползувам от ефекта на силовите магнитни линии. Ориентирах клона по посока север–юг, след това рязко го обърнах на 45 градуса. Както можеше да се очаква, той веднага пламна. Другите харесаха много моя фокус и се изпребиха да го повтарят. Откъде можех да зная, че такова просто нещо не им било известно!

На няколко пъти стана дума за нашия диск. Но всеки път разговорите прекъсваше един намръщен, мълчалив и недоверчив човек с незабележителна външност. Според него, всичко това било глупости и масова хипноза. Не ми харесваше нещо в тоя човек, но какво точно, не мога да кажа. Може би ме безпокоеше погледът му, с който ме разглеждаше съвсем внимателно. Аз няколко пъти го почувствувах върху себе си. По някое време имах чувството, че той се досеща кой съм.

Една вечер, когато бяхме останали случайно сами, той изведнъж поведе разговор — странен, безпредметен разговор за далечните светове, за галактиките и за другите планети, където също би могло да има живот. И разумни същества, подобни на хора.

— Как мислиш — попита той и аз очаквах въпроса му, — ако те дойдат на Земята, откъде биха могли да долетят? От кое съзвездие или планета?

Варварската примитивност на тази хитрост ме възхити. Бях почти готов да се поддам на глупавото изкушение да попадна в разтворената му мрежа. За миг дори бях на границата да му разкажа всичко. За щастие не се поддадох на моментната слабост, а се засмях:

— Дявол знае откъде! — рекох и обърнах клона в огъня така, че изригнаха сноп искри. — Има ли значение откъде?

Той май че не се удиви от моя отговор.

— Разбирам — кимна ми той съчувствено. — Нямате право. Много добре ви разбирам…

Мислех, че ще се обиди, но той не се обиди. Само започна да ме гледа въпросително всеки път, щом ме срещнеше. А аз си давах вид, че не разбирам нищо, и вдигах рамене.

Много необясними неща срещнах аз у хората. Но престанах да им се удивявам, не се замислях над тях. В противен случай бих противопоставял себе си, а бях длъжен да се слея, да се претопя с тях и да чакам дискът да се върне, за да ме вземе.

Накрая настъпи денят, когато лагерът трябваше да се измести. Палатките легнаха отново в раниците, огънят изгасна.

— Е какво, а сега на път? — приветствува ме бодро брадаткото, който беше главният.

Това, че трябва да тръгна с тях, всички приемаха като нещо естествено.

— Може би ще поостана — казах аз и кой знае защо се почувствувах виновен.

— Момчета! Той не е с всичкия си! — зашумяха наоколо. — Иска да става Робинзон.

— Намерете му остров!

— Трябва му Петкан!

— Не Петкан, а Петканка!

Опитах се да обясня, че предпочитам да почакам тук групата си, която вече би трябвало да се връща обратно. Но ме взеха на подбив.

— Ти какво? Да не си малко така? Твоята група върви по четвърти маршрут, а това значи през Липатово, Свирен и оттам — към туристическата база.

Виж ти, всичко знаели! А какво ли биха казали, ако знаеха защо искам да остана?

— Не, по-добре да почакам — упорито повторих аз, съзнавайки колко глупаво е всичко това.

Разбира се, не ми дадоха да остана. Тръгнах с групата по горската пътека. Вървяхме дълго, но запомних пътеката. На първия превал офейках.

Никога не съм се чувствувал така засрамен и подтиснат.

Прекарах целия ден на изоставения бряг, като се взирах в небето. Надвечер откъм езерото пристигнаха пет лодки. И на брега отново изникнаха палатки, пламна огън. Прекарах с новите четири дни, а когато и те тръгнаха да си отиват, се домъкна трета група. Това се повтори няколко пъти. Накрая разбрах, че е безсмислено да оставам повече. Навярно другарите ми горе са решили, че е безнадеждна работа да ме търсят. През всичкото време видях диска само един път. Той прелетя на голяма височина и изчезна.

Когато накрая се появих на туристическата база, заварих там първата група, която ме беше открила. Не мога да кажа, че ме посрещнаха много сърдечно. Но прави бяха хората. Само оня, с пронизващия поглед, ми кимна съчувствено, сякаш знаеше точно положението ми, и ми подаде ръка. Може би напразно си мислех за него разни лоши неща.

Същия ден те заминаха и повече не ги видях.

Сега живея в Москва. Издържам се, като пиша разкази за преживяното от мен в Космоса. Списанията ги печатат под рубриката „Научна фантастика“. Под същата рубрика ще мине вероятно и това, което разказвам сега. Но то не е важно. Моята надежда е, че може би моите редове ще попаднат в ръцете на някой от нашите. Искам по този начин да им съобщя къде съм, та да дойдат да ме вземат обратно.