Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2014)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 2/1970 г.


Когато на вратата се позвъни, кака Олга, известна сред определени среди като госпожа Оли, гледаше по телевизията трийсет и първите олимпийски игри в Карачи. Тя въздъхна уморено, стана и угаси телевизора. Погледна през прозореца: там стоеше някакво младо момиче. Сигурно същото, за което й обадиха по телефона.

Кака Олга навлече върху чистите си дрехи омърлян пеньоар на цветчета, поразроши косите си, намаза небрежно устните си с ярко червило и се превърна в госпожа Оли. Никак не се харесваше така размъкната, но нямаше избор: професията го изискваше.

— Добър ден — каза смутено момичето, когато госпожа Оли отвори. — Изпраща ме Лилито…

— Влез, влез — подкани я домакинята.

В хола госпожа Оли се настани на креслото и постави момичето на ниската неудобна табуретка пред себе си. Така трябваше.

Разбърка тестето.

— Дама купа?

— Спатия — каза момичето.

Госпожа Оли й подаде картата.

— Сечи!

Раздели на две тестето, постави в средата на масичката дамата спатия и започна да нарежда картите.

— Неприятности, неприятности… — замърмори гледачката и с края на окото погледна как реагира момичето. То седеше на края на табуретката с напрегнато и малко бледо лице. — Големи неприятности си имала, миличка. Ама вече си ги потъпкала. То момчето…

Посетителката трепна леко и това не убегна от погледа на госпожа Оли.

— Не че е лошо момчето, ама не е за тебе.

— Аз исках… — обади се момичето.

— Не си го забравила миличка, не си… Мислиш си ти за него и това те мъчи. Знам ти аз мислите, чета ги като на книга написани. По вечерно време среща с него си имала и лоши думи сте си казали, и вече не сте имали среща нито по вечерно, нито по дневно време, пък ти мислиш — случайно било, ще се размине, но аз ти казвам — не е случайно, не е… Друга ли има замесена тук, ето една черна стои на главата му, или нещо хабер лош е получил — не знам, твоите мисли ги виждам, неговите мъгла някаква ги обвива…

Изведнъж, докато си приказваше по привичка, без много-много да гледа картите, госпожа Оли почувствува, че с нея става нещо необикновено. В първия момент тя дори не можеше да определи откъде идваше това чувство. Но едно можеше да каже — такова нещо й се случваше за пръв път през дългогодишната й практика на гледачка.

Госпожа Оли се помъчи да се отърве от неприятното усещане и продължи да мърмори:

— Кахъри са това, миличка, но не са страшни, защото ето виждаш ли — едно момче купа над главата ти стои, среща с него ще имаш по вечерно време…

В този момент госпожа Оли разбра откъде произлиза онова необичайно чувство. Тя наистина беше започнала да чете мислите на момичето!

Не, тя не ги четеше „като на книга“ както се беше изразявала хиляди пъти, а чуваше тихия и монотонен глас на посетителката:

„Глупачка. Защо се домъкнах тук при тая противна вещица. Да й вярвах — пак добре. Зная си, че всичко е чиста измама и идвам. Глупачка.“

Гледачката беше слисана.

„Това не може да бъде!“ — помисли си тя съвсем искрено, защото знаеше от собствен опит, че това не може да бъде. Никога не си беше правила илюзии, че в приказките, предназначени за клиентките, може да има нещо вярно.

И все пак тя чуваше мислите на момичето:

„Аз съм не само глупава, но и страхлива. Ето защо съм тук. От страх. Откъде може да знае тази кобра, че него го няма тук. Че замина с оная шантава експедиция. Вече втора година. И последната вечер… господи, колко идиотски се разделихме! Тя каза — не е случайно… Абе, стига глупости!“

В това време госпожа Оли продължаваше машинално да бърбори:

— Срещнала си русо момче, младо, запознал те е възрастен мъж, който ти мисли доброто, малко сълзи и голяма любов…

„Не трябва да се вярва на шарлатани — мислеше момичето и госпожа Оли чуваше всичко това. — Зная, че не трябва да се вярва… За каква черна жена спомена преди малко? Когато заминаваха, имаше с тях една жена. Не мога да си спомня черна ли беше…“

„Тя ми вярва! — внезапно си помисли госпожа Оли и кой знае защо се ужаси. — Нарича ме каква ли не и все пак ми вярва!“

„Русо момче — мислеше момичето. — Е, да, нали миналата седмица се запознах с един. Възрастен мъж ли ме запозна? Дявол знае кой ме е запознал, много помня. Голяма любов, сълзи… идиотщини!“

— Неприятности ще имаш, ама малки, път ти се пише далечен… — дрънкаше гледачката, но ужасът й нарастваше.

„Тя чака някого. Чака и се измъчва, страхува се да не му се е случило нещо лошо, а пък аз… Защо й навирам някакъв рус? Колко му трябва на едно момиче да си внуши нещо и после иди го оправяй…“

— Скоро хабер ще получиш, близки до сърцето неща ще узнаеш…

„Хабер май значи известие — мислеше момичето. — От него? Не, това е невъзможно, експедицията е такава, че още най-малко година не мога да очаквам радиограма… Тогава от кого? Може би русият ще ми се обади по телефона. Ние се познаваме малко, но ако се обади… Тя каза — голяма любов…“

Госпожа Оли усети, че й става лошо.

„Ей, ще й разбъркам живота! Като нищо ще го разбъркам и за какво — за пет смачкани лева!“

— Пази се от пъстроока, приятелка е ужким, пък змия в пазвата крие… — помъчи се гледачката да премине към по-безобидна тема.

„Катя? — помисли момичето. — Не може да бъде, тя никога… Макар, че напоследък… Може би наистина трябва да бъда по-предпазлива!“

„Значи и другите… — това откритие беше най-тежко за гледачката. — Значи у всички, на които съм гледала, са се появявали някакви нечисти мисли: да забравят този, когото чакат, да търсят несериозни приключения, да подозират приятелите си…“

И всичко, което се беше насъбрало у госпожа Оли през тези няколко минути, откакто действително бе придобила способността да чете мисли, се изрази в едно решително възклицание (разбира се, произнесено наум):

„Никога, никога, никога вече!“

* * *

В това време на двайсет и деветия етаж на едно здание в центъра на града двама души стояха наведени над уредите.

— Как върви? — попита първият, който по професия беше психолог.

— Нормално — отговори вторият, изпълняващ длъжността оператор.

На телевизионния екран, заемащ почти цялата стена, се виждаше холът на госпожа Оли, малката масичка с картите, момичето и гледачката.

— Връзката е устойчива — продължи операторът. — Насочването е точно. Предполагам, че обектът чува ясно мислите.

— Сигурно — каза психологът, който внимателно следеше израза на лицето на госпожа Оли.

— Действува ли, според вас? — попита операторът.

— Изглежда действува — отговори психологът. — Ако един сеанс не е достатъчен, ще трябва да повторим.

На всички уреди, на масата, на телевизионния екран и дори на килима бяха закачени кръгли тенекийки с инвентарни номера и надписи „ОБВС“, което означаваше:

„Отдел за борба с врачките и суеверията“.

Край