Христо Смирненски
Вече

Все по-дълги сенки протягат студените здания

и тихо над шумния град

пилей теменужната привечер свойте дихания,

окъпана в лек аромат.

 

В прозорчето слънчева лентичка разбива се

на розовоянтарен прах,

часовника шепне и глухо, приспивно разлива се

звукът на отмерен размах.

 

А в влажната стая, де черната смърт е надвесена

над стария дървен креват,

угасва, печален и блед като привечер есенна,

безпомощен юноша млад.

 

Безкръвни, прозрачни ръце безнадеждно са спуснати

към голия каменен под;

печално, студено и болно потрепват по устните

последни искрици живот.

 

И смътно блуждаят, от горестна влага премрежени,

замислени морни очи.

И в тихата бездна преплитат се чувства разнежени

и укорен шепот звучи.

 

„… Защо? За какво? Аз съм млад и блести неизмината

пътеката светла пред мен…

Защо? За какво днес безмилостно всичко е сринато

и поривът млад е сломен?

 

Жадувах и аз на живота вълшебната музика,

цветята на земния сън,

а още в зори ми вериги зловещи нахлузиха

и чух погребалния звън!

 

Години се борих, трудих и живях под угрозата

на смътния утрешен ден

и ето днес жълтата скитница — Туберкулозата,

празнува победа над мен!

 

Вседневно чрез смъртния напън на своите мишници

блага за тирани творих,

с кръвта си откърмих тълпи от глупци и от хищници,

а сам аз отровата пих.

 

Защо? За какво? За кого сред тъги и мизерия

люля ме зловеща вълна

и днеска ридая през скръбното си предвечерие:

«О, въздух! Простор! Светлина!»“

* * *

Той бавно отпуска очи и въздишки отмерени

вълнуват измъчена гръд,

за миг в одеялото вехто ръце разтреперани

са впиват и смъртно гърчат.

 

Задъхан пристава. В очите му болка е смръзнала

и ужас, и яростна стръв.

Въздишка последна и ето по устните плъзнала

рубинена ивица кръв…

 

А все тъй бездушен, опит от вечерни дихания,

издига се блудния град;

все по-дълги сенки протягат студените здания

и носи се лек аромат.