Клайв Баркър
Плямпалото и Джак

Плямпалото така и не успя да разбере защо могъщите (да пребъде царството им и още дълго да сипят огън и жулел върху главите на прокълнатите) го бяха извадили от Ада, за да тормози Джак Поло. Всеки път, когато изпратеше по каналния ред колебливо запитване до своя господар, изразяващо се в простичкия въпрос „Какво правя тук?“, го порицаваха набързо за любопитството. Това не е твоя работа, гласеше отговорът, работата ти е да го направиш. Или да загинеш, докато се опитваш. И след като бе измъчвало Поло в продължение на шест месеца, Плямпалото започваше да гледа на смъртта си като на съвсем приемливо решение. Тази безкрайна игра на криеница не беше от полза за никого и го разстройваше ужасно. То се боеше, че ще получи язви, страхуваше се, че ще пипне психосоматична проказа (заболяване, което поразяваше често низшите демони като него) и, което беше най-лошото, опасяваше се, че ще си изпусне нервите и ще убие човека в неконтролируем изблик на наранена гордост.

А какъв беше Джак Поло всъщност?

Вносител на корнишони; проклет да е Левит^[1], той беше най-обикновен вносител на корнишони. Животът му беше банален, семейството скучно, политическите убеждения наивни, а вярата му я нямаше никаква. Човекът беше напълно безполезен, кръгла нула — защо да се занимава Плямпалото с някой като него? Поло не беше фаустовски тип, не беше някой, дето ще сключи договор и ще си продаде душата. Не би проявил интерес към шанса да бъде богопомазан — щеше да изсумти презрително, да вдигне рамене и да продължи да внася корнишони.

И все пак Плямпалото беше обвързано с тази къща, трябваше да стои в нея през дългите нощи и още по-дългите дни, докато не докара този мъж до лудост или до състояние, близко на лудостта. Процесът щеше да е продължителен, ако не и безконечен. Да, понякога дори психосоматична проказа му се струваше приемлива, стига да се отърве от тази невъзможна мисия.

Колкото до Джак Дж. Поло, той продължаваше да бъде най-наивният измежду хората. Както винаги досега; всъщност в миналото бе страдал многократно от своята наивност. Покойната му, непрежалима съпруга му изневеряваше (в поне два от случаите той беше в къщата и гледаше телевизия), но Джак научи последен. А колко улики бяха оставили след себе си! Дори един сляп, глух и ням човек би станал подозрителен. Не и той. Джак бе обсебен от глупавия си бизнес и изобщо не забеляза остатъчния мирис от одеколона на прелюбодееца, нито необичайната честота, с която жена му сменяше спалното бельо.

Същата незаинтересованост прояви и в случая, когато по-малката му дъщеря Аманда му призна, че е лесбийка. Отговорът му се състоеше във въздишка и озадачено изражение.

— Само да не забременееш, скъпа — каза й той и отиде да се поразходи в градината, безгрижен както винаги.

Какъв шанс имаше един бяс с подобен човек?

За същество, обучено да бърника с досадни пръсти в раните на човешката психика, Поло представляваше една гладка ледена повърхност без никакви отличителни белези, по която бе невъзможно да се задържи каквато и да било злонамереност.

Очевидно нищо не бе в състояние да наруши пълното му безразличие. Нещастията в живота му сякаш изобщо не го засягаха. Когато най-накрая откри, че жена му го мами (свари ги да се чукат в банята), той не се почувства нито наранен, нито унижен.

— Случват се такива работи — рече си и излезе заднешком от банята, като ги остави да довършат започнатото.

„Che sera, sera.“^[2]

„Che sera, sera.“ Човекът си мърмореше тази фраза досадно често. Изглежда, изповядваше философията на фатализма и оставяше атаките по негова мъжественост, честолюбие и достойнство да се стичат по егото му така, както дъждовните капки се стичаха по плешивата му глава.

Плямпалото чу как съпругата на Поло признава всичко на мъжа си (висеше надолу с главата от полилея, невидимо както винаги) и сцената го накара да потръпне. Ето, смутената грешница моли да бъде обвинена, наругана или дори ударена, а вместо да даде израз на гнева си, Поло вдига рамене и изслушва всичко, което има да му каже, без да я прекъсне нито веднъж. Накрая жената се оттегли по-скоро разстроена и тъжна, отколкото виновна и Плямпалото я чу да се оплаква пред огледалото в банята колко оскърбена се чувства от липсата на справедливия му гняв. А малко по-късно се хвърли от балкона на кино „Рокси“.

Самоубийството й се оказа донякъде благоприятно за беса. Сега, когато жената на Джак я нямаше, а дъщерите му не живееха в къщата, Плямпалото можеше да крои по-сложни трикове, с които да извади от равновесие жертвата си, без да се тревожи, че присъствието му може да бъде разкрито от същества, които не са набелязани за атака от могъщите.

Но отсъствието на съпругата оставяше къщата празна денем и скоро Плямпалото откри, че го мъчи ужасна скука. Часовете от девет до пет, през които бе само, често му се струваха безкрайни. То се мотаеше унило, като замисляше чудати и непрактични начини да си отмъсти на Поло, крачеше от стая в стая паднало духом, съпътствано единствено от щракането и бръмченето на дома, докато радиаторите се охлаждаха или хладилникът се включваше и изключваше. Скоро ситуацията стана толкова безнадеждна, че пристигането на обедната поща се превърна в истинско събитие за Плямпалото и то изпадаше в непоклатима меланхолия всеки път, когато пощальонът подминаваше къщата.

Прибереше ли се Джак, игрите започваха с пълна сила. Обичайната програма за загряване — Плямпалото посрещаше мъжа на вратата и му пречеше да превърти ключа в ключалката. Борбата продължаваше минута-две, докато Джак открие каква е силата на съпротивлението на беса и го надвие. Щом човекът влезеше, Плямпалото разклащаше всички абажури. Обикновено Джак не обръщаше грам внимание на това представление, независимо колко силно бе люлеенето. А понякога свиваше рамене и промърморваше „Земетресение“, след което добавяше неизменното „Che sera, sera“.

В банята Плямпалото изстискваше паста за зъби върху седалката на тоалетната чиния и запушваше главата на душа с мокра тоалетна хартия. Понякога дори присъстваше на къпането, като висеше невидимо от релсата на завесата на душа и мърмореше неприлични предложения в ухото на Джак. В Академията учеха демоните, че това винаги дава резултат. Редовното шепнене на мръсотии рано или късно разстройваше клиентите, защото ги караше да си мислят, че тези гадости са продукт на собственото им въображение, а това ги изпълваше с отвращение, караше ги да се намразят и накрая ги подлудяваше. Разбира се, имаше редки случаи, при които жертвите се възбуждаха до такава степен от прошепнатите предложения, че излизаха на улицата и ги осъществяваха. При това положение често пъти ги арестуваха и ги хвърляха в затвора. А това водеше до нови престъпления и постепенно падане на всякакви морални задръжки — така че демоните печелеха. И в двата случая лудостта бе неизбежна.

Само че по някаква причина това правило не важеше за Поло; той беше невъзмутим, истински стълб на благоприличието.

Всъщност, ако се съди по развитието на нещата, щеше да рухне не Джак, а Плямпалото. То бе уморено; ужасно уморено. Безкрайните дни, които прекарваше в тормозене на котката, четене на вицове във вчерашния вестник и гледане на телевизионни игри го изтощаваха. Напоследък бе започнало да се увлича по жената, която живееше в отсрещната къща. Беше млада вдовица и през по-голяма част от времето се разхождаше чисто гола из дома си. Понякога, когато пощальонът пропуснеше да се отбие на обед, за Плямпалото бе почти непоносимо да наблюдава жената и да знае, че не може да прекрачи прага на къщата на Поло.

Такъв бе Законът. Плямпалото беше низш демон и не можеше да напуска пределите на дома на неговата жертва. Ако излезеше от там, цялата му сила щеше да се прехвърли върху жертвата, а демонът щеше да бъде принуден да разчита на нейната милост.

През целия юли и по-голямата част от август Плямпалото се бе потило в своя затвор, но Джак Поло бе останал напълно недосегаем за атаките му през тези слънчеви, горещи месеци.

Това смущаваше дълбоко демона и самоувереността му малко по малко се рушеше, като гледаше как невъзмутимата жертва излиза невредима от всичките му изпитания и трикове.

Плямпалото плачеше.

Плямпалото крещеше.

В пристъп на неудържимо страдание то свари водата в аквариума и затри гупите.

Поло не чу нищо. И не видя нищо.

* * *

Накрая, в последните дни на септември, Плямпалото наруши един от основните закони на статуса си, като се обърна директно към своите господари.

Есента е сезонът на Ада и по-висшите демони бяха в добро настроение. Затова благоволиха да поговорят със своето творение.

— Какво искаш? — попита Велзевул и гласът му помрачи въздуха във всекидневната.

— Този човек… — започна нервно Плямпалото.

— Да?

— Този Поло…

— Да?

— Безсилен съм спрямо него. Не мога да го хвърля в паника, не успявам да всея страх у него, нито дори лека тревога. Безполезен съм, Повелителю на мухите, и искам да бъде сложен край на злочестието ми.

Лицето на Велзевул се появи за миг в огледалото над камината.

— Искаш какво?

Велзевул беше наполовина слон, наполовина оса. Плямпалото бе ужасено.

— Аз… искам да умра.

— Не можеш да умреш.

— Да напусна този свят. Само този. Да изчезна. Да бъда заменен.

— Няма да умреш.

— Но аз не мога да го пречупя! — изпищя плачевно Плямпалото.

— Трябва.

— Защо?

— Защото ние ти казваме да го направиш. — Велзевул винаги използваше кралското „ние“, въпреки че нямаше това право.

— Кажете ми поне защо съм в тази къща — примоли се Плямпалото. — Какво е той? Нищо! Той е едно нищо!

Велзевул намери това за много забавно. Той се изсмя, избръмча, изтръби.

— Джак Джонсън Поло е дете на богомолец от Църквата на изгубеното спасение. Той ни принадлежи.

— Но защо ви е? Толкова е тъп.

— Искаме го, защото душата му ни бе обещана, а майка му не спази обещанието. Не ни отдаде дори своята душа. Измами ни. Умря в ръцете на свещеник и бе съпроводена в безопасност до…

Думата, която последва, беше анатема. Повелителят на мухите едва се насили да я произнесе.

— … Рая — довърши Велзевул с безкрайна мъка в гласа си.

— Рая — повтори Плямпалото, без да е съвсем наясно какво означава тази дума.

— Поло ще бъде преследван в името на Древния и ще бъде наказан за престъпленията на майка си. Нито едно мъчение не е достатъчно за семейство, което ни е изиграло.

— Уморен съм — примоли се Плямпалото, като се осмели да доближи огледалото. — Моля. Умолявам ви.

— Този мъж ще бъде наш — отсече Велзевул — или ти ще страдаш вместо него.

Фигурата в огледалото махна с черно-жълтия си хобот и започна да избледнява.

— Къде е гордостта ти? — попита господарят, докато чезнеше. — Гордостта, Плямпало, гордостта.

И се изгуби.

Обзето от разочарование, Плямпалото вдигна котката и я метна в огъня, където тя се овъгли за отрицателно време. „Ех, законът да позволяваше да постъпи така и с човешката плът“, помисли си то. Ех. Тогава щеше да подложи Поло на същите мъки. Но не. Плямпалото познаваше законите като дланта си; като начинаещ демон неговите учители се бяха постарали да му ги набият здраво в главата. А Първият закон гласеше: „И с пръст не ще докосваш жертвите си“.

Така и не му бяха казали защо е необходимо да се спазва този закон, но трябваше.

„И с пръст…“

Мъчителният процес продължи. Дните минаваха, а мъжът все така не показваше признаци, че ще се огъне. През следващите седмици Плямпалото уби още две котки, които Джак донесе на мястото на скъпоценния си Фреди (вече пепел).

Първата от тези нещастни жертви бе удавена в тоалетната през един ленив петъчен следобед. Плямпалото изпита задоволство от отвратеното изражение на Поло, когато онзи разкопча панталоните си и погледна надолу. Но удоволствието му бързо се стопи от безгрижната лекота, с която мъжът се справи с мъртвата котка — извади подгизналата топка косми от тоалетната чиния, уви я в хавлиена кърпа и я зарови в градината зад къщата, като си мърмореше нещо.

Третата котка, която Поло донесе вкъщи, усети невидимото присъствие на демона от самото начало. Последва една наистина забавна седмица в средата на ноември, когато животът на Плямпалото стана почти интересен, докато си играеше на котка и мишка с Фреди III. Ролята на мишката се изпълняваше от Фреди. Котките не са особено умни животни, затова играта не беше голямо интелектуално предизвикателство, но все пак внесе разнообразие в безкрайните дни на очакване, тормоз и провал. Пък и това същество не отричаше присъствието на Плямпалото. Накрая обаче, в пристъп на лошо настроение (причинено от втория брак на голата вдовица) демонът си изпусна нервите. Котката си точеше ноктите в изкуствения килим, дращейки по него часове наред. Шумът накара Плямпалото да изскърца с метафизичните си зъби. То изгледа котката само за миг и тя се пръсна, сякаш бе погълнала граната.

Ефектът бе поразителен. Резултатът бе потресаващ. Всичко стана в котешки мозък, козина и черва.

Същата вечер Поло се прибра изморен, застана на прага на трапезарията и огледа с пребледняло лице касапницата.

— Проклети кучета — рече той. — Проклети, проклети кучета.

В гласа му имаше гняв. „Да“, възликува Плямпалото, гняв. Мъжът бе разстроен, личеше си по лицето му.

Въодушевен, демонът се втурна през къщата, решен да се възползва от своята победа. Отвори и затвори с трясък всички врати. Счупи вазите. Разклати абажурите.

Поло просто почисти остатъците от котката.

Плямпалото се спусна тичешком на долния етаж и разкъса една възглавница. Качи се на тавана и се престори на човекоядно чудовище, като накуцваше и се кискаше.

Поло просто погреба Фреди III до гроба на Фреди II и пепелта на Фреди I.

После се оттегли в леглото — без възглавница.

Демонът бе сразен. Щом този човек остана тъй слабо обезпокоен от експлодиралата в трапезарията котка, какъв шанс имаше Плямпалото да пречупи някога копелето?

Оставаше му една-единствена възможност.

Наближаваше Коледа и децата на Джак щяха да дойдат в къщата, за да се събере семейството. Може би те щяха да го убедят, че има нещо нередно; може би щяха да разчупят пълното му безразличие и да го накарат да загуби самообладание. Като се вкопчи сляпо в тази надежда, Плямпалото прекара в бездействие седмиците до края на декември, като кроеше как да нападне гостите с цялата творческа злоба, на която въображението му бе способно.

Междувременно животът на Джак продължи да тече спокойно. Вместо да се възползва от натрупания опит, той живееше като писател, който пише безсмислена история — без да се вживява много-много. Все пак показа ентусиазма си от наближаващия празник по няколко забележителни начина. Разтреби безукорно стаите на дъщерите си. Застла леглата им с благоуханни ленени чаршафи. Почисти килима от последните капки котешка кръв. Дори постави коледно дърво във всекидневната, като го окичи с разноцветни топки, гирлянди и подаръци.

Докато се подготвяше за празника, Джак се замисляше от време на време за играта, която играеше и тихо пресмяташе шансовете си. През идните дни щеше да се наложи да подложи на страдание както себе си, така и дъщерите си, за да провери дали може да спечели. Но колкото и да разсъждаваше над това, винаги стигаше до извода, че шансът да победи си заслужава рисковете.

Затова продължаваше да пише живота си и да чака.

Заваля сняг и затропа тихо по прозорците и вратата. Дойдоха деца, като пееха коледни песни и Поло ги възнагради щедро. Можеше да повярва, макар и за кратко, че живее в един спокоен свят.

Късно вечерта на двадесет и трети декември дъщерите пристигнаха сред вихрушка от чанти и целувки. По-малката, Аманда, дойде първа. От стратегическата си позиция върху площадката на стълбището Плямпалото изгледа злобно младата жена. Не му приличаше на идеална жертва за пречупване. Всъщност му изглеждаше опасна. Джина се появи час-два по-късно; изящна двадесет и четиригодишна жена, която изглеждаше не по-малко застрашително от сестра си. Двете донесоха в къщата смях и оживление, пренаредиха мебелите, изхвърлиха нездравословната храна от хладилника, казаха си една на друга (и на баща си) колко много е липсвал всеки на останалите. За няколко часа сивият дом светна от любов и веселие.

На Плямпалото му прилоша.

Като хленчеше, мушна глава в спалнята, за да се скрие от любовната глъчка, но тя го застигна и там. Не му остана нищо друго, освен да седи, да слуша и да доизкусурява отмъщението си.

Джак беше щастлив, че красавиците му са си вкъщи. Аманда имаше мнение по всички въпроси и беше толкова силна, досущ като майка си. Джина приличаше още повече на нея, беше самоуверена и схватлива. Поло беше толкова щастлив от присъствието им, че му идеше да заплаче; вижте го — гордият баща, който излага и двете на такава опасност. Но нима имаше избор? Щеше да бъде подозрително, ако беше отменил коледното празненство. Това можеше да провали цялата му стратегия, да накара врага да осъзнае, че го мамят.

Не, трябваше да бъде търпелив. Да се държи като глупак — така, както врагът му очаква.

И моментът за действие щеше да настъпи.

В 3,15 сутринта на Коледа Плямпалото започна военни действия, като изхвърли Аманда от леглото й. Нищо и никакво представление, но постигна желания ефект. Като потриваше сънено натъртената си глава, тя се качи отново в леглото, което подскочи като неопитомен жребец, разтърси се и я запрати повторно на пода.

Шумът събуди всички останали. Джина влезе първа в стаята на сестра си.

— Какво става?

— Под леглото има някой.

— Какво?

Джина грабна едно преспапие от тоалетната масичка и извика на нападателя да излезе. Невидимото Плямпало седна на перваза на прозореца и започна да прави неприлични жестове на жените, като върза гениталиите си на няколко възела.

Джина надзърна под леглото. Плямпалото увисна на полилея и се залюля напред-назад, докато му се зави свят.

— Няма нищо…

— Има.

Аманда знаеше. О, да, тя знаеше.

— Тук има нещо, Джина — рече тя. — Не сме сами в стаята, сигурна съм.

— Не — отсече категорично Джина. — Сами сме.

Когато Поло влезе, Аманда тъкмо проверяваше зад гардероба.

— Защо е цялата тази врява?

— В къщата има нещо, татко. Нещо ме изхвърли от леглото.

Джак погледна смачканите чаршафи и преместения матрак, после се обърна пак към Аманда. Това беше първият тест — трябваше да лъже възможно най-небрежно.

— Изглежда, си имала кошмари, красавице — заяви той с невинна усмивка.

— Под леглото имаше нещо — настоя Аманда.

— Сега тук няма никой.

— Но аз го усетих.

— Ако искаш, ще проверя останалата част от къщата — предложи й той, без да демонстрира ентусиазъм. — Вие двете за всеки случай останете тук.

Когато Поло излезе от стаята, Плямпалото разклати полилея още по-силно.

— Земетресение — каза Джина.

На долния етаж бе студено и на Поло не му се искаше да стъпва бос по кухненските плочки, но изпита тихо задоволство, че битката започна толкова безобидно. Беше се опасявал, че врагът ще нападне свирепо при наличието на такива уязвими жертви. Но не — Джак бе преценил умствените способности на създанието доста точно. Това беше низш демон. Могъщ, но глупав. Демон, който можеше да бъде изваден от равновесие. „Действай внимателно — рече си той, — действай внимателно.“

Той обиколи без да бърза цялата къща, като отваряше послушно шкафовете и надничаше зад мебелите, после се върна при дъщерите си, които бяха седнали на горната площадка на стълбището. Аманда изглеждаше малка и бледа; една двадесет и двегодишна жена, която сякаш отново се бе превърнала в дете.

— Нищо — каза й той с усмивка. — Коледа сутрин е и в цялата къща…

Джина довърши:

— Нищо не помръдва, дори мишка.

— Дори мишка, красавице.

В този миг Плямпалото напомни за присъствието си, като събори една ваза от полицата над камината във всекидневната.

Дори Джак подскочи.

— По дяволите — изруга той. Нуждаеше се от още сън, но Плямпалото не проявяваше признаци, че скоро ще ги остави на мира.

— Che sera, sera — промърмори Джак, събра парчетата от китайската ваза и ги остави върху парче вестник. — Лявата страна на къщата потъва малко по малко, нали знаете — добави на висок глас. — Така е от години.

— Едно земетресение — каза Аманда със спокойна увереност — не може да ме изхвърли от леглото.

Джина не каза нищо. Възможностите не бяха много. Алтернативите не бяха привлекателни.

— Може да е бил Дядо Коледа — заяви Поло в опит да се пошегува. После зави парчетата във вестника и го занесе в кухнята, убеден, че всяко негово действие се следи. — Какво друго би могло да бъде? — попита през рамо, докато тъпчеше вестника в коша за боклук. — Единственото друго обяснение… — Доближаването до истината го накара да изпита въодушевление. — Единственото друго обяснение е прекалено нелепо, за да бъде изречено на глас.

Каква изтънчена ирония — да отрече съществуването на невидимия свят, когато знае, че той го наблюдава враждебно дори и в настоящия момент.

— Имаш предвид полтъргайст? — попита Джина.

— Имам предвид всичко, което се спотайва в нощта. Но ние сме възрастни хора, нали така? Не вярваме в таласъми.

— Не — каза решително Джина. — Аз не вярвам в таласъми, но и не вярвам, че къщата се намества.

— Ами, засега ще трябва да се задоволим с това обяснение — рече безгрижно Джак. — Вече е Коледа. Не искаме да разваляме празника с приказки за гремлини^[3], нали?

Всички се засмяха едновременно.

Гремлини. Каква смъртна обида. Да наречеш изчадието адово гремлин.

По невидимите бузи на Плямпалото се застичаха димящи киселинни сълзи, но то стисна зъби и запази спокойствие.

Все още имаше време да изтрие атеистичната усмивка на Джак от гладкото му дебело лице. Предостатъчно време. Никакви половинчати мерки отсега нататък. Никаква изтънченост. Щеше да го нападне с всички сили.

Нека има кръв. Нека има агония.

Щеше да ги пречупи всичките.

* * *

Аманда приготвяше коледната вечеря в кухнята, когато Плямпалото започна следващата си атака. В къщата ехтеше хорът на Кралския колеж: „О, малък град Витлеем, В покой лежиш пред нас…“

Подаръците бяха отворени, джиновете с тоник бяха пресушени, цялата къща беше като една топла прегръдка.

Сред топлите изпарения в кухнята проникна внезапен хлад и накара Аманда да потрепери; тя отиде до прозореца, който бе открехнат, за да влиза свеж въздух, и го затвори. Може би се разболяваше.

Плямпалото я наблюдаваше в гръб, докато тя шеташе в кухнята и се наслаждаваше на домашната атмосфера. Аманда усети втренчения му поглед съвсем ясно и се обърна. Никой, нищо. Продължи да мие брюкселското зеле и изряза червея, свит в сърцевината на едно от топчетата. После го удави.

Хорът пееше ли, пееше.

От всекидневната долетя задружният смях на Джак и Джина.

Сетне се чу шум. Тропане, последвано от удари с юмруци по врата. Аманда изпусна ножа в купата със зелето и се извърна от мивката по посока на шума. Той ставаше все по-силен. Сякаш в един от шкафовете имаше нещо, което се опитваше да излезе навън. Котка, затворена в кутия или…

Птица.

Шумът идваше от фурната.

Аманда си помисли най-лошото и стомахът й се сви. Нима бе мушнала нещо във фурната заедно с пуйката? Извика баща си, грабна кухненската кърпа и пристъпи към готварската печка, която се тресеше от паниката на своя затворник. Представи си как отвътре изскача ужасена котка с изгоряла козина и полуовъглена плът.

Джак застана на прага на кухнята.

— Във фурната има нещо — каза му тя, сякаш не бе достатъчно очевидно. Печката се тресеше като обезумяла, а съдържанието й се блъскаше във вратата на фурната.

Той взе кухненската кърпа от ръцете й. „Това е нещо ново — помисли си. — По-добър си, отколкото предполагах. Това е умно. Оригинално.“

Джина също влезе в кухнята.

— Какво се готви? — попита саркастично тя.

Но шегата й остана недооценена, защото печката започна да подскача и тавите с вряща вода се изсипаха от газовите котлони на пода. Горещата вода попари крака на Джак. Той изкрещя и залитна назад към Джина, после се втурна към печката с крясък, достоен за самурай.

Дръжката на фурната бе хлъзгава от горещината и мазнината, но Поло я сграбчи и отвори вратичката със замах.

От отвора изригна гореща пара, примесена с миризмата на пуешка мазнина. Но птицата, която се намираше вътре, очевидно нямаше никакво намерение да бъде изядена. Тя се мяташе в тавата, като разпръскваше соковете си във всички посоки. Препечените й кафяви криле се въртяха и пляскаха жалостиво, а краката й се блъскаха в тавана на фурната.

После пълнената пуйка, изглежда, усети, че вратата на фурната е отворена. Разпери криле и наполовина скочи, наполовина падна върху нея — жив фарс. Безглавото туловище се олюля, като ръсеше плънка и нарязан лук, сякаш никой не бе казал на проклетото нещо, че е мъртво, а мазнината продължаваше да цвърчи по покрития му с пушена сланина гръб.

Аманда изпищя.

Джак се втурна към вратата на кухнята в момента, в който сляпата, но жадна за отмъщение птица подскочи във въздуха. Така и не стана ясно какво смяташе да направи с трите си изплашени жертви. Джина издърпа Аманда в коридора, баща им изтича след тях и затръшна вратата, а пуйката се блъсна в нея с всичка сила. През пролуката в долния й край се стече тъмен мазен сок.

Вратата нямаше ключалка, но Джак реши, че птицата не е в състояние да натисне дръжката. Докато отстъпваше по коридора, той прокле самонадеяността си. Врагът му криеше в ръкава си повече трикове, отколкото Джак бе допускал.

Аманда ридаеше, облегната на стената, а лицето й бе изпръскано с пуешка мазнина. Неспособна да стори друго, освен да отрече видяното, тя клатеше глава и повтаряше „Не“, сякаш тази дума бе талисман срещу абсурдния ужас, който продължаваше да блъска по затворената врата. Джак отведе дъщеря си във всекидневната. Монотонните коледни песни по радиото заглушаваха врявата, която вдигаше птицата, но благопожеланията в тях не носеха голяма утеха.

Джина наля щедра доза бренди на сестра си, седна на дивана до нея и се помъчи да повдигне духа й с почти равни дози алкохол и утешителни думи. И двете не оказаха особен ефект върху Аманда.

— Какво беше това? — попита настойчиво Джина баща си.

— Нямам представа — отговори Джак.

— Масова истерия? — Недоволството й бе очевидно. Баща й имаше тайна: той знаеше какво става в къщата, но по неизвестни причини отказваше да им каже.

— Какво да извикам? Полицията или екзорсист?

— Никое от двете.

— За бога…

— Няма за какво да се тревожиш, Джина. Наистина. — Баща й се извърна от прозореца и я погледна. Очите му издаваха това, което устата му отказваше да изрече — че се води война.

Джак беше уплашен.

Къщата внезапно се бе превърнала в затвор. Играта неочаквано бе станала смъртоносна. Вместо да продължи с глупавите си номера, врагът бе решил да ги нарани, да нарани и тримата.

Пуйката в кухнята най-накрая се бе признала за победена. Коледните песни по радиото бяха заменени от проповед, която благославяше Бог.

Онова, което преди Джак бе намирал за забавно, бе станало противно и опасно. Той погледна към Джина и Аманда. И двете трепереха, макар и по различни причини. Поло искаше да им каже, искаше да им обясни какво става. Но знаеше, че онова нещо е някъде тук и злорадства.

Грешеше. Плямпалото се бе оттеглило на тавана, доволно от положените усилия. То усещаше, че нападението с птицата е било гениално хрумване. Сега можеше да си почине мъничко, да възстанови силите си. Нека нервите на врага тръпнат в очакване. После, в подходящия момент, Плямпалото щеше да нанесе своя coup de grace^[4].

То се запита лениво дали някой от ревизорите е видял изпълнението му с пуйката. Може би ги бе впечатлило достатъчно с оригиналността си, за да му възложат някаква по-свястна работа. Плямпалото не бе минало през толкова години на обучение, само за да преследва някакъв малоумен идиот като Поло. Сигурно разполагаха с някакво по-сериозно предизвикателство за него. То усети победата с невидимите си кости — и чувството му хареса.

Преследването на Поло несъмнено набираше инерция. Дъщерите му щяха да го убедят (ако вече не беше напълно убеден), че тук става нещо ужасно. Той щеше да се пропука. Щеше да рухне. Може би щеше да го завладее класическа лудост — щеше да си оскубе косата, да си разкъса дрехите, да се омаже със собствените си екскременти.

О, да, победата бе близо. Тогава господарите му нямаше ли да го обичат? Нямаше ли да го възнаградят, да му дадат сила?

Нужна бе само още една проява. Едно последно, вдъхновено вмешателство и Поло щеше да се превърне в хленчещо парче месо.

Уморено, но изпълнено с увереност, Плямпалото се спусна във всекидневната.

Аманда лежеше заспала на дивана. Изглежда, сънуваше пуйката. Очите й се въртяха под тънките клепачи, долната й устна потрепваше. Джина седеше до радиото, което вече бе спряно. В скута й имаше разтворена книга, но тя не четеше.

Вносителят на корнишони не беше в стаята. Не кънтяха ли стъпките му по стълбището? Да, той се качваше на горния етаж, за да изпразни пълния си с бренди мехур.

Моментът бе идеален.

Плямпалото прекоси стаята. В съня на Аманда нещо тъмно се стрелна пред очите й, нещо зловредно, нещо, което остави в устата й горчив привкус.

Джина вдигна поглед от книгата.

Сребърните топки по елхата се разклатиха леко. И не само топките. Гирляндите и клончетата също.

Всъщност, цялото дърво. Цялата елха се разлюля, сякаш някой я клатеше.

На Джина това изобщо не й хареса. Тя се изправи. Книгата се плъзна на пода.

Дървото започна да се върти.

— Исусе — промълви тя. — Исусе Христе.

Аманда продължаваше да спи.

Дървото набра инерция.

Джина се приближи с несигурна стъпка до дивана и се опита да събуди сестра си. Аманда, която спеше дълбоко, не бързаше да отваря очи.

— Татко — каза Джина. Гласът й бе силен и отекна в коридора. Освен това разбуди Аманда.

Откъм долния етаж Поло дочу звук, който му заприлича на вой на куче. Не, на две кучета. Докато тичаше надолу по стълбите, дуото се превърна в трио. Джак влетя във всекидневната, очаквайки да завари вътре цялото адско войнство — кучеглави демони, танцуващи върху красивите му дъщери.

Нищо подобно. Виеше коледното дърво; виеше като глутница кучета и се въртеше ли, въртеше.

Лампите бяха изтръгнати от цоклите. Въздухът миришеше на изгоряла пластмаса и борова мъзга. Елхата се въртеше като пумпал и разхвърляше из стаята украшенията и подаръците си като някакво сърдито дете.

Джак откъсна очи от представлението, което изнасяше дървото и видя, че Джина и Аманда са се свили ужасени зад дивана.

— Махнете се оттук! — изкрещя им той.

През това време телевизорът се изправи невъзмутимо на един крак и започна да се върти като елхата, набирайки бързо инерция. Часовникът над камината се присъедини към пируетите. Ръжените до огнището. Украшенията. Всеки предмет добави своя собствена нота към воя, който се усилваше с всяка изминала секунда и вече бе оглушителен. Въздухът се изпълни с миризмата на горящо дърво, когато триенето нагорещи въртящата се елха до точката на запалване. В стаята се завихри дим.

Джина беше хванала Аманда за ръката и я дърпаше към вратата, заслонила лице от градушката от борови иглички, която валеше от продължаващото да набира скорост коледно дърво.

Сега лампите също се въртяха.

Книгите бяха скочили от рафтовете си и се бяха присъединили към тарантелата^[5].

Джак виждаше в съзнанието си как врагът му препуска между предметите като жонгльор, който се опитва да върти много чинии върху пръчки едновременно. Работата сигурно беше изтощителна. Скоро демонът щеше да се измори. Навярно вече не можеше да разсъждава трезво. Беше превъзбуден. Импулсивен. Уязвим. Сега беше моментът, ако изобщо имаше подходящ момент, да се включи в битката. Да се изправи срещу създанието, да го предизвика и да го подмами в капан.

Междувременно Плямпалото се наслаждаваше на разрушителната оргия. Включваше в нея всеки предмет, който бе в състояние да помести и завърти.

То проследи със задоволство бягството на разтрепераните дъщери и се изсмя при вида на облещените очи, с които възрастният мъж наблюдаваше този абсурден балет.

Беше на косъм да полудее, нали?

Когато красавиците се добраха до вратата, бяха целите в иглички. Поло не ги видя как излизат. Прекоси всекидневната, като прибягваше на зигзаг между валящите украшения, и грабна една дълга пиринчена вилица за препичане на хляб, която врагът бе пропуснал. Около главата му се въртяха с плашеща скорост най-различни предмети. Кожата му бе насинена и надупчена. Но възбудата от включването му в битката бе по-силна и той се зае да налага с вилицата книгите, часовниците и порцелановите съдове. Тичаше из стаята като човек, попаднал в облак от скакалци и разпердушинваше любимите си книги, трошеше съдовете от дрезденски порцелан, чупеше лампите. Подът се покри с всевъзможни парчета, някои от които още помръдваха, докато животът бавно ги напускаше. Само че на мястото на всеки свален предмет изникваха дузина други, които продължаваха да се въртят и да вият.

Чу, че Джина му крещи от вратата да зареже всичко и да напусне всекидневната.

Но тя не знаеше колко е забавно да играеш срещу врага си по-открито, отколкото някога си си позволявал. Джак не искаше да спира. Искаше демонът да се покаже, да бъде видян и разпознат.

Искаше да приключи веднъж завинаги с пратеника на Древния.

Под въздействието на центробежната сила елхата внезапно се пръсна. Звукът беше като предсмъртен рев. Из стаята се разхвърчаха клонки, вейки, иглички, топки, лампички, жици и гирлянди. Джак, който беше с гръб към експлозията, бе блъснат от ударната вълна и падна на пода. В тила и скалпа му се забиха стотици борови иглички. Един оголен клон профуча край главата му и прониза дивана. По килима заваляха дървени отломки.

Други предмети, които също се въртяха с прекалено голяма за структурата им скорост, се пръснаха като елхата. Телевизорът избухна и запрати смъртоносна вълна от стъкла през стаята, много от които се забиха в отсрещната стена. Част от механичните му чаркове, нажежени до степен да изгарят кожата, се посипаха върху Джак, който запълзя на лакти към вратата като войник по време на бомбардировка.

Дъждът от отломки изпълни стаята като мъгла. Възглавниците лежаха изтърбушени на пода, а пълнежът им се сипеше по килима като сняг. Порцеланови парчета — красиво емайлирана ръка и глава на куртизанка — паднаха на пода пред носа му.

Джина се бе свила до вратата и го подканяше да побърза, като се взираше със свити очи през градушката. Когато Джак стигна до прага, тя го прегърна и на него му се стори, че чува смях от всекидневната. Осезаем, ясно доловим смях, плътен и доволен.

Аманда стоеше в коридора с пълна с иглички коса и гледаше надолу към него. Той издърпа краката си през отвора и Джина затръшна вратата, като скри от погледа им разрушението.

— Какво е това? — попита тя. — Полтъргайст? Призрак? Духът на майка?

Мисълта, че мъртвата му съпруга би могла да причини подобен катаклизъм, развесели Джак.

Аманда се усмихваше вяло. „Добре, каза си той, тя се съвзема.“ После видя празния поглед в очите й и разбра. Тя бе рухнала, а здравият й разум се бе оттеглил на място, където цялата тази фантасмагория не можеше да го достигне.

— Какво има вътре? — попита Джина и го стисна толкова силно за ръката, че спря притока на кръв в нея.

— Не знам — отговори той. — Аманда?

Усмивката на Аманда не изчезна. Тя продължи да гледа безмълвно към него, без да го вижда.

— Знаеш.

— Не.

— Лъжеш.

— Мисля…

Джак се надигна от пода и изтупа ризата и панталоните си от перата и парчетата порцелан и стъкло.

— Мисля… да се поразходя малко навън.

Воят във всекидневната зад гърба му бе утихнал напълно. Въздухът в коридора бе натежал от невидимо присъствие. Демонът се намираше съвсем близо до него, невидим както обикновено, но съвсем наблизо. Това бе най-опасният момент. Трябваше да внимава да не си изпусне нервите. Трябваше да запази спокойствие все едно нищо не се бе случило; да остави на мира Аманда, да запази обясненията и взаимните обвинения за по-късно, когато всичко е приключило.

— Да се поразходиш? — попита невярващо Джина.

— Да… да се поразходя… Трябва да глътна малко свеж въздух.

— Не можеш да ни оставиш тук.

— Ще потърся някой, който да ни помогне с разчистването.

— А Манди?

— Ще се съвземе. Остави я.

Тежки думи. Почти непростими. Но вече бяха изречени.

Той се запъти с несигурна походка към входната врата, повдигаше му се от цялото това въртене. Джина започна да беснее зад гърба му.

— Не можеш просто така да излезеш! Ума ли си изгуби?

— Трябва ми въздух — каза Джак с препускащо сърце и пресъхнало гърло, като се опитваше да говори спокойно. — Затова ще изляза за малко.

„Не — помисли си Плямпалото. — Не, не, не.“

Беше зад гърба му, Поло го усещаше. И беше бясно, готово да му откъсне главата. Гневът му бе почти материален, но му бе забранено да го докосва.

Той направи още една крачка към входната врата.

То продължаваше да го следва, вървеше по петите му. Беше като негова сянка, негов двойник. Джина изкрещя:

— Виж Манди, копеле! Обезумяла е!

Не, не трябваше да гледа към Манди. Ако погледнеше към нея, можеше да се разплаче и да рухне, както искаше създанието, а тогава всичко щеше да бъде изгубено.

— Ще се оправи — каза Джак с глас, който прозвуча почти като шепот.

Посегна към дръжката на входната врата. Демонът залости вратата, бързо и шумно. Не беше в настроение за преструвки.

Без да бърза, възможно най-спокойно, Джак издърпа горното резе, после и долното. Плямпалото залости отново вратата.

Играта беше вълнуваща, но в същото време ужасяваща. Ако беше достатъчно упорит, дали демонът щеше да се поддаде на гнева и да пренебрегне научените уроци?

Той отключи отново вратата, внимателно и спокойно. Също толкова внимателно и спокойно Плямпалото я заключи.

Джак се зачуди колко дълго може да продължи малката им игра. Трябваше да излезе навън по един или друг начин; трябваше да подлъже демона да прекрачи прага. Според проучванията му на закона една крачка бе напълно достатъчна. Една-единствена крачка.

Отключване. Заключване. Отключване. Заключване.

Джина бе застанала на два-три метра зад баща си. Не разбираше сцената, която се разиграваше пред очите й, но бе очевидно, че той се бори с някого… или с нещо.

— Татко… — започна тя.

— Млъкни — каза й любезно Джак и отключи с усмивка вратата за седми път. В усмивката му имаше някаква лудост, беше прекалено широка и непринудена.

За своя изненада Джина също се усмихна. Усмивката й беше мрачна, но непресторена. Каквото и да ставаше тук, тя го обичаше.

Поло се втурна към задната врата. Демонът профуча през къщата като спринтьор, изпревари го с три крачки и я залости преди да посегне към дръжката. Ключът се превъртя в ключалката от невидими ръце, после се разпадна на прах.

Джак направи лъжливо движение към прозореца до задната врата и Плямпалото спусна щорите и затвори кепенците. Прекалено заето с прозореца, за да наблюдава Джак, то не видя как мъжът се втурна обратно през къщата.

Когато разбра, че е било изиграно, изпищя пронизително и хукна след Джак, като едва не се блъсна в него, докато се пързаляше по хлъзгавия под. Наложи се да направи истински пирует, за да не се сблъскат. Защото щеше да бъде фатално да докосне мъжа в този разгорещен момент.

Поло се добра до входната врата, която Джина, прозряла стратегията на баща си, бе отключила, докато той и Плямпалото се боричкаха при задната врата. Джак се бе молил дъщеря му да се възползва от възможността да я отвори. Възползвала се беше. Вратата бе леко открехната и в коридора нахлуваше мразовития въздух на свежия следобед.

Той претича последните няколко метра като светкавица и долови, без в действителност да чуе, жалния вой, който демонът нададе, когато видя, че жертвата му се изплъзва.

Плямпалото не беше алчно. Всичко, което искаше в този момент, бе да стисне черепа на мъжа между дланите си и да го смачка. Да го строши и да разплиска горещите му мисли върху снега. Да приключи с Джак Дж. Поло веднъж и завинаги.

Толкова много ли искаше?

Поло бе нагазил в пръхкавия студен сняг, който покриваше чехлите и долния край на панталоните му. Когато бесът стигна до прага, Джак вече крачеше по пътеката към външната порта, като се бе отдалечил на три-четири метра от къщата. Измъкваше се. Измъкваше се.

Плямпалото нададе отново вой, забравяйки годините на обучение. Всеки научен урок, всяко правило за водене на битки, набито в главата му, бяха пометени от желанието да отнеме живота на Поло.

Плямпалото прекрачи прага и поднови преследването. Това бе непростимо нарушение. Някъде в Ада могъщите (да пребъде царството им и още дълго да сипят огън и жупел върху главите на прокълнатите) усетиха сторения грях и разбраха, че войната за душата на Джак Поло е изгубена.

Джак също го усети. Чу шум от кипене — демонът бе излязъл на пътя и стъпките му превръщаха снега в пара. Продължаваше да го преследва! Създанието бе нарушило първия закон за съществуването си. Край с него. Поло усети как победата го завладява.

Бесът го настигна при портата. Дъхът му се виждаше ясно, въпреки че тялото, от което излизаше, все още бе невидимо.

Джак се опита да я отвори, но Плямпалото я затръшна.

— Che sera, sera — каза Джак.

Демонът не издържа. Сграбчи главата на мъжа и се накани да смачка крехкия череп.

Докосването бе вторият му грях и Плямпалото се сгърчи от нетърпима болка. Изрева като банши, залитна назад, подхлъзна се и падна по гръб върху снега.

Беше направило грешка. Уроците, които му бяха набили в главата, се върнаха в съзнанието му с трясък. Знаеше какво е наказанието, задето е напуснало къщата и е докоснало човека. Вече имаше нов господар, бе роб на глупавото същество, надвесено над него.

Поло беше спечелил.

Той гледаше през смях контурите на демона, очертани в снега. Образът на беса се появи като снимка, проявена на хартия. Законът си вземаше дължимото. Плямпалото не можеше да се крие повече от своя господар. Ето го и него в цялото му отблъскващо великолепие. Червено-кафява плът и ярко око без клепач, размахани ръце и плющяща опашка, превръщаща снега в киша.

— Копеле — каза демонът. Имаше лек австралийски акцент.

— Няма да говориш без позволение — заяви тихо, но много властно Поло. — Разбра ли?

Окото без клепач помътня от покорство.

— Да — отговори Плямпалото.

— Да, господин Поло.

— Да, господин Поло.

Демонът сви опашка като бито куче.

— Можеш да се изправиш.

— Благодаря, господин Поло.

Плямпалото се изправи. Не беше приятна гледка, но бе истинска наслада за очите на Джак.

— Въпреки всичко ще те пипнат — каза демонът.

— Кои?

— Знаеш кои — отговори колебливо създанието.

— Назови ги.

— Велзевул — отговори Плямпалото, гордо да назове стария си господар. — Могъщите. Самият Ад.

— Едва ли — каза замислено Поло. — Не и щом си обвързан с мен като доказателство за уменията ми. Не съм ли по-добър от тях?

Окото се намръщи.

— Не съм ли?

— Да — призна кисело Плямпалото. — Да. По-добър си от тях.

Беше започнало да трепери.

— Студено ли ти е? — попита Джак.

Плямпалото кимна с вид на изгубено дете.

— Значи имаш нужда от физическо натоварване. По-добре се върни в къщата и започни да разчистваш.

Бесът изглеждаше смутен, дори разочарован от тази заръка.

— Само това? — попита недоверчиво. — И никакви чудеса? Никаква Хубава Елена? Никакво летене?

Мисълта да полети в този снежен следобед накара Поло да потръпне. Той беше човек с обикновени вкусове — всичко, което искаше от живота, бе любящи деца, уютен дом и добра търговска цена на корнишоните.

— Никакво летене.

Докато се тътреше по пътеката към къщата, Плямпалото, изглежда, бе осенено от идеята за нова дяволия. Обърна се към Поло с раболепно, но несъмнено самодоволно изражение.

— Мога ли само да кажа нещо? — попита демонът.

— Говори.

— Ще бъде честно да те информирам, че се счита за неблагочестиво човек да има каквито и да било контакти с такива като мен. Дори за еретично.

— Нима?

— О, да — потвърди Плямпалото, ентусиазирано от своето пророчество. — Изгаряли са хора и за по-малко.

— Не и през този век — рече Поло.

— Но Серафимите ще видят — настоя бесът. — А това означава, че никога няма да отидеш на онова място.

— Кое място?

Плямпалото се напъна да произнесе специалната дума, която бе чуло от Велзевул.

— Рая — изрече триумфално то. На лицето му разцъфна противна усмивка. Това бе най-хитрият му ход до момента — изопачаване на теологията.

Джак кимна бавно и започна да дъвче долната си устна.

Демонът навярно му казваше истината: Домакинът на светци и ангели едва ли щеше да погледне благосклонно на връзката му с подобно създание. Достъпът до райските градини сигурно вече му бе забранен.

— Е — рече накрая той. — Знаеш какво имам да кажа по въпроса, нали?

Плямпалото го изгледа намръщено. Не, не знаеше. После доволната му усмивка помръкна, защото проумя накъде бие Поло.

— Какво казвам? — попита Джак.

Победен, демонът промърмори фразата:

— Che sera, sera.

Поло се усмихна.

— Все още има надежда за теб — рече той и го преведе през прага, като затвори вратата с почти ведро изражение.

Бележки

[1] Третата книга от Стария завет. — Б.пр. ↑

[2] Граматически неправилна фраза с испански или италиански произход, употребена за пръв път на английски език в пиесата „Доктор Фауст“ на Кристофър Марлоу и добила популярност покрай филма на Хичкок „Човекът, който знаеше прекалено много“. Фразата означава „Каквото има да става — ще стане“. — Б.пр. ↑

[3] Дребни пакостливи създания от английския фолклор, на които приписват механичните повреди на самолети, автомобили и прочие. — Б.пр. ↑

[4] Смъртоносен, фатален удар (фр.). — Б.пр. ↑

[5] Бърз танц в 3/8 или 6/8 такт, характерен за Южна Италия. Името му произлиза от италианския град Таранто, в който ухапаните от тарантула хора през XIV в. вярвали, че ако танцуват достатъчно бързо и продължително, отровата (смятана по онова време за смъртоносна) ще бъде изхвърлена от телата им заедно с потта. — Б.пр. ↑