Али Найт
Лъжи (6)

6.

Блясъкът, свързван с телевизията, ярко контрастира на жалкия вид на офисите, където се прави „Време за престъпление“. За да стигна до работното си място, аз треперя от страх от огромни превозни средства, които разпръсват пясък, докато с трясък се придвижват към центъра на Лондон, и когато стигна дотам, никога не се застоявам на портата от шейсетте години на миналия век, от която липсват парчета бетон, сякаш някое диво животно се е приспособило напълно към градската околна среда и е започнало да я яде. Офисът изглежда ужасно. Мокетът на квадрати под бюрото ми е нагънат по краищата и на пода има петна, които приличат на разплискана кръв.

Включвам компютъра си и махам с ръка на Шаина, която седи срещу мен. Шегуваме се, че грозната обстановка съответства на типовете, с които се занимаваме по цял ден. На бюрото ми е подпрян чувал за боклук. Преди да попитам какво има вътре, Шаина се навежда към мен и прошепва:

— Черния облак се задава.

Сядам, обръщам се и виждам Ливи, продуцентката, която казва: „Аха“ на някого по мобилния си телефон, докато слаломира покрай столовете и върви към нас. Още не съм работила във „Време за престъпление“ достатъчно дълго, за да опозная всички, но Ливи определено привлече вниманието ми. Тя приключва разговора, хвърля телефона и изпухтява от раздразнение.

— Доколкото разбирам, денят не е добър, а?

Ливи изсумтява.

— Всичките са кретени и тъпаци.

Виждам, че Шаина едва сдържа усмивката си. Наричаме Ливи „Черния облак“ защото е непоправим песимист и съзира бедствия, дебнещи на всеки ъгъл.

— Мислех, че броят на зрителите ни се увеличава?

Ливи не се усмихва. Сяда на бюрото ми.

— Да, така беше. — Страхотната новина не е достатъчна за Ливи, а я изпълва с мрачни опасения какво ще стане после. Тя се намръщва още повече. — Но никой не е доволен. — Посочва черния чувал. — Пристигат все повече видеозаписи от зрители. Това е само част от тях. Трябва да ги прегледаш и да подбереш само най-страшните истории, кадри, които наистина показват гадните отрепки, сред които живеем. — Тя забива пръст в компютъра ми, за да наблегне на думите си.

— Няма проблем — отвръщам.

Ливи прави всичко възможно да ни зарази с лошото си настроение.

— Не се вълнувай прекалено много. Работата е трудоемка.

Нищо, което й казвам, не може да я убеди, че харесвам работата си. Ливи я смята за досадно, повтарящо се сортиране и сверяване на информацията, а аз виждам интересни прозрения в драмите, живота и нещастието на хората, фактът, че можем да излъчваме видеозаписите на милиони телевизионни зрители, да помогнем за залавянето на индивиди, които тероризират домове, и да направим живота на хората по-хубав, ме кара да обичам работата си.

— Има още един там отзад — добавя Ливи. — Ще ти покажа къде е и ще го довлечем тук.

— Какво друго разкрива обратната информация за предаването? — пита Шаина.

— Марика е чудесно попадение. Едно нещо поне върви добре.

— О, великата Марика Кокран. — Не мога да се сдържа и изпадам във възторг.

— Не е ли най-добрата? — Въпреки че настроението на Ливи е мрачно, дори тя не може да устои на обаянието на Марика.

— Това е много по-различно от танцовото шоу, което тя представяше отначало, но Марика има младежко и свежо отношение, което се вмества в предаването — отбелязвам.

— Господи, какъв подвиг беше да я взема! Разбира се, идеята беше на Пол!

Отправям й възможно най-милата си усмивка, която понякога е направо захарна.

Марика беше моя идея.

Ливи си е позволила да бъде щастлива твърде дълго. Смръщва се още повече.

— Да, засега шоуто върви добре, но непрекъснато ми опяват да намаля бюджета. Господи, колко ми липсват и неограничените средства. Вижте каква дупка е офисът!

Трите отчаяно оглеждаме помещението и аз се осмелявам да предположа, че съм назначена предимно защото струвам евтино.

— Защо сме в този офис? — пита Шаина.

— Това е учтиво описание! Някой мухльо от „Форуд“ е забравил да направи нещо с договорите за наема. — Тя става и веднага се паникьосва: — Къде е телефонът ми? — Взимам го и й го давам. — Кейт, записите.

Шаина ме поглежда съчувствено, докато се влача след Ливи по тесния коридор. Тя бута тежката врата и се пренасяме в студиото на „Време за престъпление“. Ливи минава покрай голяма снимачна площадка на хол с кожено кресло и диван зад стъклена масичка за кафе. Тук Марика привлича вниманието на зрителите, когато се излъчва „Време за престъпление“, но днес студиото е безлюдно и тихо. Предаването търси помощта на обществеността, за да разкрива всякакви престъпления, от убийства и изнасилвания до криминални щети, и използва гласуване по телефона и със съобщения, за да набира средства за обществени кампании — камера за наблюдение в тъмен ъгъл на някой квартал или нови ключалки за врати на пенсионери.

Встрани от сцената има редица бюра, където изследователите приемат обаждания, съобщения по мобилни телефони и имейли от гражданите и откъдето всяка седмица организираме гласуването на зрителите. Предаването е популистко, при това цинично.

Ливи блъска странична врата, отива в склада с пощата и започва да рови в черен чувал за боклук до купчина картонени кашони.

— Чувствам се като хората, които показваме в шоуто — отбелязвам.

Ливи изсумтява:

— Нямам представа кой глупак ги е извадил.

Отварям чувал и виждам стотици пликове и пакети, всеки съдържащ сърцераздирателно писмо, описващо ужасите, с които живеят авторите им, и често придружено с видеозапис.

— Това си е престъпление отвсякъде.

— Светът е пълен с лъжци и измамници — разпалено добавя Ливи. — Хайде, ти го хвани от едната страна, а аз ще го хвана от другата.

— Знаеш ли, когато карах курса по методи за разпит…

— Какво си карала? — Ливи се обръща към мен изненадана и аз засрамено осъзнавам, че тя не е чела автобиографията ми, когато кандидатствах за работата. Не за пръв път подозирам, че тъй като съм съпруга на Пол, това улеснява нещата.

— Курс как да разпитваш заподозрени, дали заподозрените лъжат и други такива неща. Бях с един куп полицаи, всичките мъже, и частни детективи с проблем с килограмите.

— Защо, за бога…

— Когато работех в проучването на пазара… — започвам, но Ливи пак недоумява. — Преди да стана телевизионен изследовател, се занимавах с проучване на пазара. Съставях въпросници и интервюирах хора, за да проверя реакциите им към продуктите за потребление — шоколадови десерти, прах за пране и други. Обаче мислех, че резултатите не помагат много, защото смятах, че интервюираните лъжат. Класическият случай е, когато попиташ някоя домакиня колко часа телевизия гледа на ден, тя твърди, че изобщо не гледа, но после, ако я попиташ какво мисли за Джеръми Кайл, тя започва да бръщолеви за гостите му всяка сутрин. Затова убедих шефа ми да ме изпрати на курс по разпити, за да разбера дали полицейските методи имат търговско приложение. И ми платиха да уча през работно време. — Хващаме чувала от двата края и тръгваме през студиото.

— И имат ли?

— Така мисля, макар че все още не съм сигурна или не умея много добре да разчитам реакцията на хората. Научих обаче интересни неща. Знаеш ли, че седемдесет процента от заподозрените в престъпление правят самопризнания? Ако хората в онези писма и имейли — кимам към купчината пликове в ръцете си, — мислят, че партньорът или съседът им крои нещо лошо, това е, защото вероятно наистина е така.

Ливи кима.

— Като проклетия ми бивш съпруг — огорчено добавя тя. Слагаме чувала до двойника му до бюрото ми. Ливи се втренчва за миг в празното пространство и се замисля. — И проучването ти на пазара предполага, че любовта ми към „Туикс“ — посочва шоколадовия десерт, който съм си донесла за обяд, — е, защото гаджето ми не ме обича достатъчно?

— Не. Защото ти наистина обичаш шоколад.

Ливи изцвилва. Звукът е толкова стряскащ, че след секунда и двете избухваме в смях. Шаина се връща от тоалетната и застава с отворена уста.

— Сериозно, едно от нещата, които научих на онзи вечерен курс, е, че повечето престъпници са глупави. Умните се срещат много рядко.

— Или се измъкват.

— Може би. Вероятно едната причина е, че групите се ръководят изненадващо лесно. Хората са податливи на манипулации, но всички се мислим за неподатливи и бдителни.

Очите на Ливи се изцъклят замечтано.

— Гениален престъпник. Бих искала да хвана един.

— И аз. — Тя няма представа колко сериозно говоря.

Трепетно опасение нахлува в мимолетно доброто настроение на Ливи.

— Къде е телефонът ми? — Тя разтревожено потупва джобовете си. Взимам го от бюрото си и й го давам. Ливи се заслушва за секунда и отново се намръщва: — Кажи на малоумника, който го е направил, да го извади от сметките. — Тя отметва коса и тръгва.

— Добро ли съзирам в това зло? — пита Шаина.