Али Найт
Лъжи (37)

37.

Униформен полицай отваря вратата на предварителния арест и аз тръгвам след него през фоайето на участъка, където чака възрастна двойка. Колебая се дали да изляза през предната врата, но Тео ме уверява, че репортерите не знаят в кой участък съм задържана. Излизаме, мигайки в късния следобед, и никой не ни поглежда. Тео ми дава визитната си картичка. Проявява интерес да ме представлява в съда. Мисля си, че ще се стигне дотам, ако не намеря нещо, което ще ме отърве.

Трябва да говоря с Лекс. Той е бил в бара онази нощ и се е срещнал с Мелъди, преди тя да умре. Лекс искаше да говори с мен, но сега се е скрил и аз смятам да разбера защо. Телефонът му ме препраща веднага към гласовата поща. Обаждам се на Сара и набързо говоря с Джош и Ава, преглъщайки сълзите си. Сара взима телефона и весело ме уверява, че децата са добре. Опитвам се да не мисля за тях, взимам такси и насочвам мислите си към Лекс. Ще чакам пред апартамента му, докато той се върне. Все някога ще го направи. След два часа обаче ми става студено и се отегчавам. Пол ми изпраща съобщение, че е взел децата от дома на Сара. Настоява да се прибера вкъщи, но първо трябва да получа някои отговори.

Слагам премръзналата си ръка върху модното зърнесто дърво на вратата на мансардата на Лекс. Три тежки, супермодерни ключалки препречват влизането ми. Искам да се вмъкна вътре и да потърся мотиви и тайни, но не мога. И после ми хрумва идея.

Минава деветнайсет и трийсет, когато стигам до офисите на „Форуд“. Настойчивото ми звънене на вратата довежда млада жена в униформа на фирма за почистване.

— Роза тук ли е? Роза, чистачката?

Тя разбира единствената дума, която има значение, и отключва вратата. Точно както подозирах, в стаята няма никого. Там рядко има някой след деветнайсет часа. Минавам покрай издутите чували за боклук и се насочвам към дебела, яка жена, която чисти с прахосмукачка.

— Роза!

Тя се обръща, изключва машината и избърсва ръце в карираната престилка на униформата си. Необходима й е минута, за да се досети коя съм.

— А, госпожо Форман? Добре?

Отвръщам на широката й усмивка. Боже мой, тя не знае. Всяка вечер Роза изпразва телените кошчета за боклук и смачква хартиите, разхвърлени върху бюрата на служителите на „Форуд“, но никога не ги чете и не гледа новините. Не ги разбира. Повечето хора от персонала не разговарят с нея и не са запомнили лицето й. Тя е само част от армията работници, които се въртят наоколо и поддържат важните личности, които са стигнали до същността на нещата. Роза няма представа за бурния скандал, който се вихри тук, и че аз съм опозорена и трябва да ме отбягва.

— Деца? Добре?

Слагам ръка на рамото й и кимам. Отварям чантата си и изваждам портмонето си.

— Виж, имам нова снимка. — Правена е преди два месеца. Изглеждаме идеално — спокойно и любящо семейство.

Роза засиява.

— Красиви! Ти голяма късметлийка!

— Роза, трябва ми нещо важно. — Говоря бавно. Тя кима внимателно. — Имаш ли ключове за апартамента на Лекс? — Роза се мръщи. — Имаш ли ключове за къщата на Лекс? — Имитирам превъртане на ключове в ключалка.

— Да, госпожо Форман, аз чистя къщата му.

Кимам въодушевено. Веднъж Джон ми каза, че Лекс прекарва всичките си разходи, дори почистването на апартамента си, през счетоводните книги, за да намали данъчните си задължения. Добрият стар Джон.

— Знам. Може ли да ми дадеш ключовете? Утре е рожденият му ден и ще правим купон — изненада в дома му.

Роза гледа недоумяващо.

— Забава. Аз ще направя торта, ще сготвим много храна, а после ще угасим лампите и когато Лекс дойде и отвори вратата, всички ще изскочим и ще извикаме: „Изненада!“. — Жестикулирам като мим в лош водевил. — Може ли да взема ключовете ти? Ще ти ги върна по-късно през седмицата.

Отнема й няколко минути, за да си преведе наум думите ми, и после лицето й разцъфва в усмивка.

— А, госпожо Форман, добра идея!

Роза се приближава до закачалката, където са чантата и палтото й, преравя ги и изважда връзка ключове. Те проблясват на сухата ми длан и аз чувствам първите тръпки на вълнение на зова към действие.

* * *

Вратата на Лекс се отваря безшумно. Лъскавите стоманени панти работят много по-добре от тези на моята външна врата, която винаги заяжда след дъжд. Не съм идвала тук. Лекс никога не кани гости или домашните му забавления не включват мен. Докато се качвам по стълбите и влизам в мансардното пространство, решавам, че е второто. Мястото е огромно, с ниски кожени дивани, мощни прожектори, големи, странни творби на модерното изкуство, килим от телешка кожа и кухня с бар. От контейнера за отпадъци се разнася неприятна миризма. Роза и колежките й трябва да почистят.

Оглеждам плочките и претърсвам шкафчето в банята. Там няма нищо изненадващо, но в малък вграден долап зад тоалетната намирам лепило за зъбни протези. Слава богу. Лекс знае, че една двайсет и пет годишна жена ще намери това за още по-смущаващо от крем против хемороиди.

Започвам да се наслаждавам на незаконното си влизане. Отварям бутилка бира от хладилника и започвам да ровя в бюро, отрупано със записки за кампанията му по интернет. Смятам за интересен начина, по който работи умът му. Идеите му са свързани с надраскани линии, забележките са написани отстрани в полетата и въпросителни знаци съкращават други мисли, които не са развити. В бюрото има дебела папка с договори — изкупуването от КПТВ, самозалепващи се листчета към страници, в които се споменава за ускоряване, и куп страници с подклаузи и списъци със спорни точки. Бележникът му е изписан и аз го прелиствам, когато забелязвам на масата нещо, което наричат конзоли в списанията за вътрешен дизайн. Взимам видеокамерата „Панасоник“, все още в кафявата си опаковъчна хартия за доставка, и я обръщам. Камерата е скъпа, цифрова и безжична. Има пакет медийни карти в пластмасови кутийки. Разопаковам всичко и го слагам в чантата си. Лекс няма да има нищо против, ако ги взема.

Докато махам картонената кутия, от спалнята се чува шум, който ме смразява. Звъни мобилен телефон. Звъни дълго и аз стоя неподвижно в апартамент, който не е мой, с очи, приковани в открехнатата врата. Телефонът престава да звъни и настъпва тишина. Той е тук и чувствам вина, че съм нахлула в личното му пространство. Но в апартамента не се чува шум от друг човек. Приближавам се до спалнята, бавно бутам вратата с един пръст и я гледам как безшумно се отваря.

Лошата миризма се разнася от теб, Лекс.

Той лежи под неудобен ъгъл на леглото и гледа към тавана. Едната му маратонка се е изхлузила и е паднала с подметката нагоре на килима. Главата му е сълзяща, кървава каша там, където е бил ударен с нещо тъпо и тежко, и очите му са втренчени в празното пространство. На врата му е увито два пъти бяло въже с окъсани краища. Целият е в синини. Борил се е до края.

Едва не подскачам, когато мобилният му телефон пиука с пристигащо съобщение. Дишам бързо и на пресекулки. На път съм да изпадна в паника и това ме подтиква към действие. Не виждам телефона му и осъзнавам, че Лекс лежи върху него. Пъхам ръце под тежкия му гръб и се взирам съсредоточено във вратите на гардероба, за да избегна очите му. Измъквам телефона, който обаче е заключен с парола и не мога да се добера до тайните на Лекс. Избърсвам го и го оставям.

Стоя, без да знам какво да направя. Лекс, моля те, дай ми знак какво е станало тук. Опитвам се да огледам местопрестъплението с окото на криминалист. Апартаментът е подреден, леглото е оправено и няма чаши, пепелници или изпити до половината бутилки вино и линии кокаин. Проверявам в съдомиялната машина, която е измила различни чаши, чинии и прибори. Сушилното отделение е празно. Оглеждам за прашни очертания от липсващи предмети, но Роза си върши добре работата. Няма нищо.

Посещението не е било приятелско, но ти си пуснал някого, когото си познавал толкова добре, че те е изненадал в спалнята ти, Лекс. Търся нещо тежко, с което може да е бил ударен по главата, и решавам, че извършителят вероятно го е взел. Питам се дали не е хвърлено в канала. С какво те удариха, Лекс? Ударът не те е убил, но те е обездвижил. Трябвало е да се сетиш какво ще те сполети.

О, Лекс, прости ми за подозренията и самодоволството ми! Автомобилната катастрофа придобива съвсем различен нюанс — невинен, уплашен човек, който се бори със сенки. Оставам още няколко минути и се надявам да открия нещо, но напразно.

Затварям вратата и я избърсвам с ръкава си. В коридора чувам музика от съседния апартамент и женски смях. Някой се наслаждава на живота в мансарда в Централен Лондон. Обзалагам се, че пощенският код с лекота привлича тук жени. Но трябва да се махам.

Извървявам осемстотин метра, използвам телефонен автомат и се обаждам анонимно на 999. Пет минути по-късно падам на мократа улична настилка, изкрещявам от шока от разкритието си и от ужаса колко глупава съм била в момент, когато е трябвало да съм абсолютно хладнокръвна. Оставих бирата до лаптопа на Лекс. Слюнката ми блести на гърлото й.