Али Найт
Лъжи (28)

28.

Остатъкът от деня премина в серия от проверки за предсказуемостта на Джери. Дадох му двайсет лири за още бира и се уговорихме да се срещнем след час на същото място, където го оставих. Купих мобилен телефон с предплатена карта от Челтънхам, заредих го с пари, програмирах служебния си номер и номера на Ливи и на „Време за престъпление“ и се върнах в шатрата за бира. Влизам вътре и ме посрещат радостни възгласи. Джери забавлява част от тълпата с фокуси с карти. Много е добър. Ирландското му бърборене е в съвършен унисон с ловкостта на ръцете му. На пода пред него има шапка и монетите вътре изграждат малка пирамида.

— Ето една млада дама, която днес очевидно има късмет. — Той прави някакъв трик с колода карти близо до лицето ми. — Избери си карта… — Джери не довършва изречението си. Поглежда над рамото ми и бързо грабва шапката. Охраната се приближава до шатрата. — Време е да тръгвам.

Измъкваме се заедно. Монетите в шапката му подрънкват.

— Мисля, че хората тук трябва да харчат пари, а не да печелят.

— Вярно е — отвръща Джери. Не изглежда притеснен, че се е наложило да престане да изкарва пари. — Имам достатъчно, за да заложа четирийсет и пет към едно на 315. Името й е Кристално ясна. Сигурен съм, че ще ми донесе късмет.

— Моля те, ела в предаването — казвам и му давам телефона. Той не отговаря. Оставям го да върти пръстена на ръката си и се питам откъде го има.

Във влака за Лондон се обаждам на Ливи, за да й съобщя за успеха си. Тя ме сваля на земята.

— Да видим дали ще дойде! Трябваше да направиш интервюто там, на място! Защо не възложих задачата на Мат? — мърмори Ливи. — Искам те в Улидж веднага.

— Улидж?

— Обади се една приятелка на Мелъди. Имала стари видеозаписи на Мелъди, която играе фокусник на сцена. Може да ни послужат.

— Не може ли да изпратим някого с мотоциклет?

— Няма да стане. Тя ще ги даде само лично на някого и този човек си ти.

Потискам въздишката си. Улидж е на километри от пътя ми, на другия край на Лондон, далеч от дома ми. Задачата не ми се струва важна. Нараненото ми слепоочие пулсира в мълчалив протест.

— Никой не твърди, че работата в телевизията е бляскава, Кейт! Отивай! Тя е вкъщи тази вечер.

Отпускам се на седалката във влака и си мисля лоши неща за шефката си. Влакът спира на Падингтън. Проверявам по телефона резултатите от конните надбягвания в Челтънхам. Кристално ясна е паднала на третото препятствие в три часа и петнайсет минути.

Отнема ми часове да изпълня задачата. Приятелката е бъбрива и дрънка глупости, докато ми пуска видеозаписите. С Мелъди играли заедно в училищна пиеса, когато били петнайсетгодишни. Кадрите не са с добро качество, нито достатъчно интересни, за да се използват, и аз излизам от къщата без лентата. Вече отчаяно искам да се прибера у дома.

Пол ми се обажда, докато вървя по непознатите улици в този край на Югоизточен Лондон.

— Как се чувстваш?

— Ужасно. — Това е меко казано. Имам пулсиращо главоболие и ми се вие свят. През целия ден съм изяла само един сандвич във влака. Храната тежи като цимент в стомаха ми и се тревожа, че може да излезе обратно по пътя, по който е влязла. — Пратиха ме за зелен хайвер.

Пол издава състрадателни звуци.

— Трябва да се върнеш у дома и да си починеш. Аз съм в Улидж на пристана за фериботи.

— Какво правиш чак там?

— Имах работа. Маркъс гледа децата. Трябва да си в леглото, имаш сериозен шок.

Благодаря му и се замъквам до пристана за фериботи. Раната ми блъска в черепа в същия ритъм, с който чантата ми се удря в хълбока. Може би решението да не ходя в болница беше необмислено и прибързано. Пристигам и виждам Пол, който се е подпрял на перилата. Той ме прегръща и взима обемистата ми чанта.

— Не трябваше да ходиш на работа днес. Не си добре.

Облягам се на рамото му, но той ме хваща за ръцете и се усмихва.

— Но само каква работа си свършила с Джери! Защо не ми каза, че ще го търсиш?

Опитвам се да повдигна рамене безразлично, но се радвам на одобрението му.

— Не знаех дали ще го намеря.

— Ливи е смаяна.

— Нима? Не звучеше така по телефона.

— Я стига! Знаеш каква е Ливи. Няма да го каже, но го мисли.

— Предполагам, че си прав.

— Но, Кейт, мисля, че е важно в бъдеще да не правиш такива неща, без да ми кажеш. Може да е опасно. Не искам да ти се случи нищо лошо.

Намръщвам се. Раната ми пулсира. Готова съм да призная поражението си.

— Да, прав си. Къде е колата?

Пол кима към другия бряг на реката.

— Ей там. Ще трябва да вървим пеша.

— Не може ли да вземем ферибота? — Грохнала съм от умора и искам да седна.

— Фериботът спира да плава в осем. Хайде, другият бряг се вижда. — Той ме хваща под ръка и се отправяме към кръглата тухлена сграда, където е входът на тунела в Улидж. Пол тръгва надолу по стълбите.

— Може ли да слезем с асансьора? — питам и натискам бутона. Краката ми са натежали като олово.

— Виж. Не работи. — Пол сочи бележка, залепена на стената. — Хайде, къде отиде авантюризмът ти?

Тръгвам след него, тъй като съм свикнала Пол да взима добри решения и съм твърде изтощена, за да измисля нещо друго, въпреки че поглеждам ръждясалите перила и слизам, без да се държа за тях. Спускаме се по тясното, извито стълбище. Главата ми се замайва и забавям крачка. Пол се скрива от погледа ми. Пътят надолу изглежда дълъг. Мирише на лошо.

— Пол? — Той не отговаря и не чувам стъпките му по металните стъпала. — Пол?

Забързвам надолу след него и сякаш в отговор на признанието ми, че се страхувам, косъмчетата на врата ми настръхват. Изпъшквам и се спъвам. Обръщам се, очаквайки нещо ужасно, но там няма никого.

„Стълбището има сто стъпала“ — пише горе. Извървяла съм може би шейсетина, малко повече от половината. Искам да се върна, да пътувам мъчителните километри до дома си с влак и автобус и да изляза на смразяващия въздух, но сънливата топлина на колата е наблизо и мога да спя като дете, докато Пол ме кара към удобствата на дома ни. Хващам се за перилата, движа крака, колкото мога по-бързо като боксьор с въже за скачане и хуквам надолу по стълбите. Има опасност да падна и ще бъде лошо, ако го направя, но страхът се е загнездил в главата ми. Профучавам покрай последния завой и спирам задъхана.

Пол стои до шахтата на асансьора. Изглежда сериозен. Държи чантата ми в извивката на лакътя си и синята папка на Мелъди се подава отгоре. Нямах време да направя нищо с нея, но той може би я е видял и е разбрал откъде е.

— Имаш ли да ми кажеш нещо, Кейт? — пита, докато се опитвам да си поема дъх. — Защото не ми е приятно да си мисля, че имаме тайни един от друг. — Премества ръце и чантата ми изшумолява. Ъгълът на картонената папка стърчи от кожата като платно в бурно море. Не съм в състояние да отговоря. Очите му са студени, докато се гледаме мълчаливо. — Да вървим.

Обръщам се и преглъщам слюнката, която се е образувала твърде бързо в устата ми. Тунел със слабо и примигващо осветление води встрани и надолу на голямо разстояние, а после отново се издига и е невъзможно да се види краят му. Перспективата играе номера и пътят отпред изглежда все по-малък и тесен с всяка измината крачка. Латентната ми клаустрофобия свива стомаха ми. Сами сме. Живея в Лондон повече от половината си живот. Мама не го разбира и го нарича „страшно, мръсно място“, но аз го обичам. Това е най-анонимният град в света. Където и да отидеш, има тълпи — удобството и прикритието на чужденците. Никога не съм се страхувала — забележително постижение за такъв голям град, защото никога не съм била сама. Но тук долу в тази гробница сме само Пол и аз. Никой няма да чуе писъците ми. Никой „с всичкия си“ (както би се изразила майка ми) не би дошъл тук в девет и половина вечерта.

Пол тръгва и вървим сковано един до друг.

— Мисля, че Темза започва някъде тук.

Отново преглъщам. Слизаме все по-надолу. Асфалтовата пътека се спуска под малък ъгъл.

— Чудя се колко ли тежи водата над нас.

— Може ли да говорим за нещо друго? — питам.

Той го прави нарочно, опитва се да ме уплаши.

Всеки си има ахилесова пета и моята е водата. Не мога да плувам. Това е едно от уменията в живота, което така и не овладях, като свиренето на някой инструмент или умението да готвя. Водата ме ужасява и удавянето е най-страшната смърт, която мога да си представя. От дете сънувам кошмари, че се опитвам да надбягам цунами, тогава ги наричаха приливни вълни, и историите за водовъртежи ме разплакват. Пол знае всичко това, но пак се опитва да подръпне оръфаните краища на душевното ми равновесие.

— Представяш ли си, по време на бомбардировките през войната хората сигурно е трябвало да стоят тук долу цяла нощ. Имало е стотици хора.

Бързо сменям темата:

— С кого се среща в тази част на града?

— С изпълнителен директор от Би Би Си.

— Странно място за среща.

— Той пристигна със самолет на летище „Сити“ което е малко по-нататък по пътя от другата страна на тунела.

— Аха.

— Виж, вода! — Пол протяга ръка да докосне мръсните бели плочки, където се е образувала малка пукнатина, откъдето капе вода върху асфалта.

— Хайде да вървим. — Минавам бързо покрай него. Отчаяно искам да стигна до края на този безкраен подземен затвор, който блокира огромната тежест на Темза, течаща над нас. Господи, ами ако лампите угаснат?

— Ще бъде забавно, ако осветлението се повреди. — Пол държи чантата ми и се разхожда безгрижно.

— Престани!

— Какво, нямаш ли ми доверие, Кейт?

И после осъзнавам, че той смята да ми стори нещо лошо. В съзнанието ми нахлуват спомени за пикник в парка „Хампстед“ преди пет-шест години. Беше лято, поредица от задушни градски дни, които се запечатват в паметта, защото са редки и ценни. Беше привечер. Джош щапукаше насам-натам и Джеси беше там с приятелка, която с голямо въодушевление говореше за курса й по актьорско майсторство. Учели ги, че за да сплотят актьорите като група на сцената, се изисквало голямо доверие. Те трябвало да знаят, че могат да разчитат напълно един на друг. Било забавно и затова играхме в парка на светлината на залязващото слънце. Раменете ни бяха голи и вратовете ни лепнеха от пот.

— Хайде, Филоси, отпусни се по гръб в ръцете ми — подкани ме Пол. Колебаех се, стоях със скръстени на гърдите ръце и притеснено поглеждах зад себе си.

— Хайде! — Той отстъпи назад, увеличавайки разстоянието помежду ни. — Нямаш ли ми доверие? — Размаха пръсти, правейки ми знак да се оставя изцяло на него. Лицето му имаше слънчев загар и зъбите му блестяха.

— Разбира се, че ти имам доверие, но си много далеч. Не съм толкова висока.

— Ще те хвана — увери ме той и отново попита: — Нямаш ли ми доверие?

— Давай, Кейт — подкани ме Джеси. — Трябва да поемеш риска. Какво толкова може да се случи?

Затворих очи, застанах неподвижно, отпуснах се назад, чух „Мамка му!“ твърде късно и болезнено тупнах на земята с раменете напред. Лежах зашеметена. Ударът изкара въздуха от белите ми дробове.

Пол не ме беше хванал. Чух нервен смях и обезпокоени гласове, но се съсредоточих само в един — умоляващия глас на съпруга ми, който се извиняваше и се опитваше да ми обясни как нещата са се объркали.

— Мислех, че финалната част на падането е най-интензивната, и исках да изпиташ тръпка…

— Или страх! — обади се някой.

— И после да те хвана в последния момент…

— Тя ще те убие! — каза Джеси, поклати глава и се опита да ми даде чаша вино.

Повечето ни приятели приеха случката като смешна, но не и ние с Пол. Той знаеше, че ще бъда повече от физически наранена от грешката му, че ще изтълкувам в нея по-голямо значение за взаимоотношенията ни, че няма да я забравя и че колкото и да се мъча, ще ми бъде трудно да му простя.

Тунелът започва да се издига. Намираме се в най-дълбоката част на реката. Стъпките ни отекват в тясното пространство. Колко черно е сърцето ти, Пол! Наблюдавам наклонената му на една страна глава, правилния му нос, който съм целувала от всеки възможен ъгъл, отвесната линия, бръчиците, които са започнали да се оформят около очите му, които безброй пъти съм виждала да искрят от удоволствие. Палтото му е разкопчано както винаги. Той спира, обръща се и поглежда назад към пътя, по който дойдохме. Точно както се е надявал, тук няма никого. Наистина ли е набедил деловия си партньор и стар приятел и е убил Мелъди за пари, а не заради любов?

Ще довърши ли плана си и ще убие ли майката на децата си, която удобно му предостави алиби? Точно тук и сега? На пристана за фериботи нямаше никого, когато се срещнахме, защото фериботът беше спрял. Не ме видя жива душа. Минувачите по улицата не поглеждаха към мен. Може би е дошъл незабелязано, странник в част на града, където никога не ходим, далеч от дома ни. Думите на Лекс отекват като мантра в главата ми: „Някой ме е натопил“.

На курса по провеждане на разпити гледах много полицейски видеозаписи на заподозрени, обвинени във всевъзможни престъпления, от кражба в магазина до убийство. Престъпленията от страст бяха най-страшните (мъж, който беше пребил до смърт майка си с железен лост; жена, наръгала сестра си близначка тринайсет пъти с кухненски нож), но за мен във всичките имаше някаква разбираема откровеност; страстите, отприщени от човешката чудовищна половина, експлозивният гняв, който вероятно се таи във всеки от нас. Убийците бяха завладени от мимолетна лудост, която ги беше осъдила на самоубийствено бдение на годишнините от смъртта, защото онова, което бяха извършили за част от секундата, щеше да ги преследва до края на живота им. Но да набедиш някого изисква най-тъмното от тъмните сърца, защото е планирано.

— Тук долу е ужасно, нали? — пита Пол и се приближава до мен. Спирам и опирам гръб на извитата стена със студени плочки. — Може много да се уплашиш, Кейт. Не идвай тук сама. — Той бръква в джоба си и дъхът ми секва.

Пол прави още една крачка към мен. Едната му обувка изскърцва в тишината. Втренчвам се в лицето на съпруга си и в този миг думите от сватбената ни церемония изплуват в паметта ми с яснотата на камбана в неделно утро. — „Да обичам онова, което знам за теб, и да вярвам в онова, което още не знам.“ Какво обаче знам? Пол, лежа до теб от десет години, знам къде се стича потта ти, когато изпитваш оргазъм, помня изражението ти, когато изваждаха децата ни от изтерзаното ми тяло, виждала съм те да ходиш по голяма нужда, да повръщаш и да крещиш от болка. Познавам спазмите на мускулите ти, когато заспиваш, къде текат сополите ти, когато от време на време скръб помрачи слънчевия ти характер, чувствам най-съкровените ти страхове и се смея на най-арогантните ти предположения. Знам, че искаш да бъдеш кремиран, а не погребан в пръстта, и че се надяваш, че Джош и Ава, вече изтънчени и добре образовани възрастни хора, и аз да застанем на някоя поразително красива скала в Девън и да разпръснем пепелта ти на западния вятър.

Споделила съм живота си с теб, създала съм два нови живота с теб и очаквам да завърша живота си с теб. Прекарала съм неизброими часове с теб, но докато стоя тук, дълбоко под реката, която тече през града, където живеем с теб, осъзнавам, че изобщо не те познавам.

Не разбирам на какво си способен и не проумявам намеренията и мотивите ти. Може да ме убиеш или да ме прегърнеш, вече не знам. Разрушихме доверието между нас. Аз излъгах заради теб, лъжесвидетелствах в усилие да запазя идеалния ни живот, оставих Лекс на съдбата му… О, Мелъди, съжалявам. Тогава мислех, че изборът не е мой.

— Имаш такъв вид, сякаш ще припаднеш. — Пол изважда кърпичка от джоба си и ми я подава. Вдигам я към лицето си като бял флаг на капитулация. — Хайде, облегни се на мен и да излизаме оттук.

Най-после стигаме до другия край на тунела и аз дори не успявам да изпъшкам, когато виждам табела, че асансьорът на северния бряг на реката също не работи. Влача се по безкрайното стълбище и заобикалям локви урина. Дланта ми мирише на кръв от ръждясалите перила.

— Почакай тук. Ще докарам колата — казва Пол горе от изхода. — Не искам да вървиш повече.

Отпускам се на ниския зид и Пол ми дава чантата.

— Ще ми донесеш ли вода? Ей там има магазин.

Той тръгва по улицата към „Шоп енд Сейв“, който работи до късно, и се скрива под неоновия знак. Изваждам мобилния си телефон и визитката на О’Шей и набирам номера й. Разговорът ни е кратък. Казвам й, че искам да променя показанията си и накратко обяснявам защо. Долавям ликуваща нотка в гласа й. Работата е свършена, мисли си тя. Стоя на същото място, когато Пол се връща.

Сядам на предната седалка и заспивам, преди да стигнем до края на улицата.