Пол Верлен
Краят

… Защото много страдах аз!

Подгонен злобно, гонен с бяс,

подобно вълк в леса, — и все тъй

безспирно хапан, без покой,

без подслон — посред дивий вой

на глутница от люти псета.

 

Омраза, Завист и Пари

ме вред преследват, като три зли

хрътки. И туй продължава

дни, месеци, години!… Ах,

обядвам яд, вечерям страх —

все същата храна корава!

 

Сред ужаса на род ний лес,

в миг, ето и последний пес —

Смъртта. — Звяр див, свиреп, о, зная!

Наполвин мъртъв — в мен Смъртта

забива нокти, ръфа тя

сърце ми — но не виждам края!…

 

И в кръв облян, с последен скок,

без мощ — пред хладния поток

аз грохвам. — Вълци мои братя,

поне в мир нека да умра,

и нека моята сестра,

Жената, бъде ми отплата.