Пол Верлен
Ars poetique

В стиха музика ти преди всичко вложи!

И затуй — предпочитай неравните стъпки,

меки — както случайни през въздуха тръпки,

и без тежест, — без важност, която тежи.

 

Нито своите думи избирай пък ти,

в техний шепот с вражда или обич унесен:

няма нищо по-сладко от сивата песен,

дето смътното с точното сляно трепти:

 

както хубави, кротки очи зад воал,

както знойният ден, който тръпне по пладне,

както в есенна нощ, избледняла и хладна,

небеса със звезди от лазурен кристал.

 

Че ний дириме само Нюанса — о, да:

не боята — единствено само нюанса!

Ах! нюанса: той сплита в прекрасни каданси

звук на флейта с тръба и мечтата с мечта.

 

Остроумие, Смях, Духовитост — от тях

бягай като от смърт, от тях нищо не чакай;

от смях простият само се вий и разплаква; —

туй е чесън потребен за грубий стомах.

 

Улови Красноречието за врата —

и смажи го без страх! А звънливата Рима —

обуздай я: тогаз стихът сила ще има —

инак той би приличал на сладка вода.

 

О, как Римата мами, и лъже дори!…

Кое глухо дете и кой негър безумен,

в празнодумния шум и в играчките влюбен

изкова таз дрънкалка за десет пари!

 

Затуй: Музика! музика само — помни!

Твоят стих да лети, пълен с трепетна пролет,

да унася душата в стремителен полет —

но към друго небе и към други страни.

 

Твоят стих да трепти като волна вълна,

както утрен зефир, сред простора безбрежен

от треви и цветя, вее тих и небрежен…

А пък всичко останало е: — книжнина.