Пол Верлен
Античната душа бе груба

Груба беше и пуста душата

на античния свят — и скръбта

бе за нея сляп гняв на съдбата

и терзание впито в плътта.

 

Това двойствено чувство предаде

тя чрез свойто Изкуство в лика

на две паметни майки познати

с безпределната своя тъга.

 

Тук — Троянската стара царица:

синовете й паднаха в бой —

и в скръбта си подобно вълчица

тя надава див, яростен вой.

 

Край морето тя тича, залива

бясна пяна ревящи уста,

и крещяща, настръхнала, дива,

тя е звяр наранен сред нощта.

 

И след туй — Ниобея, блудяща,

впила взор в своите мъртви чада:

гневний бог тази мъка й праща —

лей тя сълзи, поройна вода.

 

И дъхът й пресеква — в несвесен

шемет сгърчена, луда, тя мре:

нелеп мрамор — защо ли донесен,

от кой край, от кое ли море!…

* * *

Християнската скръб е огромна —

също както човешката гръд.

Че тя страда и мисли, и помни,

и спокойно върви в своя път.

 

Ето — там над Голгота тя плаче,

цяла в горки сълзи — но без вик:

една майка тъй също, обаче —

каква майка! на син тъй велик!

 

Тя споделя светото Страдание,

чрез което спасен е цял свят,

и смъртта — пред това състрадание

тъй дълбоко — е кротка, без яд.

 

Чада нейни сме всички тук, сбрани

сред печал и покруса — затуй:

седемте на сърцето й рани —

през тях милост за всички струи.

 

И когато разкрие небето

в слава своите блестящи врати

всички — с вяра живели в сърцето,

освен спящият в грешни мечти —

 

в него ден ще възлезнат блажени

към върха на небесний Сион,

на крила от възторг, с песнопения,

ведно с нея към Божия трон.