Владимир Келер
Вълшебната нишка (приказка за мама)

Млада щастлива жена си родила син. Добрата фея на майчинството с усмивка я доближила, изтеглила две невидими нишки — от сърцето на майката и от сърцето на нейното дете — и ги вързала. Майката нищо не видяла, но почувствувала какво е направила феята… Затова, когато поискали да отнесат детето (след като за пръв път в живота си се насукало и заспало), тя изплашено го притиснала до себе си:

— Не, не, никъде няма да го дам.

Но хората само се засмели и успокоили жената:

— Ние няма да го отнесем далече. То ще бъде ей там и ти скоро отново ще го видиш.

С нежелание дала майката детето, а когато го отнасяли, невидимата нишка, свързваща сърцата им, се обтегнала и болка пронизала сърцето на жената.

Наистина след няколко часа донесли детето и го подали на майката… Тя го притиснала до себе си и гърдите й се изпълнили с радост и спокойствие.

После пак отнесли момченцето и пак го донесли и това се повтаряло много пъти. В края на краищата нишката станала мъничко по-дълга и жената привикнала към тези малки раздели и не страдала вече така.

Минали години. Синът растял и крепнел. Понякога в живота му ставали резки промени. Ето — той за пръв път тръгнал на училище. Ето — малко поотраснал и започнал да обикаля поляни и горички. Ето — израснал строен юноша и работата и развлеченията още повече го теглели извън дома.

И при всяка промяна, която отдалечавала сина от майката, невидимата нишка се разтягала все по-силно и причинявала болка в майчиното сърце.

Тази нишка била вълшебна. По-тъничка от косъм и по-здрава от желязно въже. Невидима за очите, тя побирала в себе си буйния поток на любовта, струящ от сърцето на майката в сърцето на сина. Синът черпел от тази любов и не я забелязвал. Майката се отдавала цяла на своята любов и живеела, и била богата с това чувство.

Веднъж синът заминал за града и не се върнал в деня, когато го очаквали. Нищо не се било случило — работата го забавила и той се върнал един ден по-късно, бодър и весел. Но майката се стопила от мъчително очакване и цяла нощ не затворила очи.

— Не — казала си жената, когато се успокоила, — така не може да продължава. Моята любов е мое мъчение. Трябва да стана малко по-нечувствителна, така ще бъде по-добре за всички!

— Ти искаш да разкъсаш това, което е обтегнато между вашите две сърца? — беззвучно, но разбираемо запитала феята на майчинството. — Както искаш, аз ще ти помогна.

— Не, не! — изплашено извикала жената. — Аз не се изразих правилно! Исках да кажа, че моята любов е мъчително блаженство и аз се страхувам то да не отслабне.

Минало време. Синът срещнал девойка, която по тайните закони на живота неочаквано му станала по-скъпа от майка му. Майката знаела, че това ще се случи. И все пак, когато синът я напуснал, тя, тайно от всички, си поплакала. Отново се обтегнала невидимата нишка и отново болка пронизала сърцето й.

Един ден майката излязла на улицата и видяла, че е станало нещо тревожно. Всички бързали нанякъде и говорели страшни неща.

— Какво се е случило? — развълнувано попитала майката тичащата край нея жена.

— Нима не знаеш? — учудила се тя. — Война! Вероломно са ни нападнали чуждоземни. Мъжете заминават да защищават нашата земя.

Майката си мислела, че нишката, която я свързвала със сина й, вече я няма. Но се оказало, че не е така. Когато той заминал на война, в гърдите на жената отново се заселила мъката и тревогата.

А после й съобщили, че синът й е загинал. Нишката се опънала още веднъж и се скъсала. Майката си нямала вече никого и студът и самотата изпълнил сърцето й.

Изминала година и изсушена от печал, жената умряла.

Но вестта за смъртта на сина се оказала лъжлива. Той бил тежко ранен и дълго страдал във вражески плен. После успял да избяга и се върнал у дома.

Смъртта на майка му го потресла. За пръв път в живота си той разбрал колко скъпа му е била тя. Сякаш нещо било изтръгнато от сърцето му, макар да не разбирал какво е то. На гроба на майка си той тъжно заплакал.

Добрата фея на майчинството била там и го милвала по главата, но той не я забелязал. Малко по малко разбрал какво е изтръгнато от гърдите му — любовта на майка му, тази любов, за която ние никога не мислим, но която невидимо ни пази, дори когато станем възрастни.

Колко тежко е, когато разбереш това твърде късно!