Владимир Келер
Американската кралица (приказка от времето на Гражданската война)

— Чичко, помогни ми! — помоли малката Саша един минувач, който със съчувствие следеше напразните й усилия да достигне звънеца.

— А сега да бягаме! — изкомандува тя, когато молбата й беше изпълнена. И за да даде пример, Саша побягна да се скрие по-скоро в съседния вход.

Уви, това не й се удаде. Още на половината разстояние тя видя озверели конници да препускат срещу нея. Те размахваха саби, викаха нещо страшно и стреляха с винтовки.

Момиченцето се обърна и се понесе назад. Сега й се искаше да изтича в този дом, където току-що беше позвънила. Но жената отвори вратата, изкрещя: „Зелените!“ и я захлопна отново. Само на улицата, застинало от ужас, момиченцето се притисна с цялото си тяло до оградата и отрядът прелетя край нея.

Щом изчезна и последният конник, Саша бързо се опомни. Гражданската война за нея беше вече нещо обичайно, а техният град на Волга толкова често преминаваше от едни ръце в други, че при всяко нападение страхът се появяваше, но вече не смазваше другите чувства и желания. Така и сега не й беше попречил при лудорията със звънеца на непознатия дом (Саша беше чула вече изстрелите, когато се повдигаше на пръсти към звънеца). А сега не й пречеше и да помечтае.

Да помечтае? А за какво?

Разбира се, пак за автомобила от небето, за кралския автомобил, за когото беше проглушила ушите на приятелките си.

— Ей, хайде, слизай, слизай най-после при мен! — завика Саша и гласът й се разнесе из пустата улица, застинала в тревожно очакване. — Е, какво ти струва? Донеси ми бяла рокля, шапка, и обувки не забравяй! Чуваш ли ме? Виж ме с каква рокля съм, цялата в кръпки. И друга нямам. Много те моля, слез, спусни се! Искам поне за мъничко да бъда американска кралица…

Към кого точно се обръщаше момичето, то само не знаеше. Може би й се привиждаше магьосник-вълшебник, способен да изпълни желанието й? А може би одушевяваше родения от въображението й автомобил?

Мина миг-два и изведнъж от облаците се зачу моторен шум. Отначало бе едва доловим, после звукът се усили. Може би е самолет? За един фронтови град никак не е изненадващо. Но Саша протегна ръце нагоре, защото нито за миг не се съмняваше, че източникът на шума е съвсем друг:

— Насам, насам, по-бързо! Тук съм, чакам теее!

И пред нея някъде отгоре плавно се спусна една лека кола. С висока открита каросерия и изпъкнали напред калници, тя по нещо приличаше на рибар, който си е подвил крачолите, за да влезе във водата.

В автомобила нямаше никой, но това не изненада момичето. Саша спокойно и уверено стъпи на калника и като се пресегна отгоре, взе да вади от седалката своите премени.

Тук имаше всичко, за което беше помолила. След няколко минути момиченцето вече беше навлякло направо върху старите дрехи прекрасна бяла рокля, дълга до петите. Дълбоката филцова шапка по модата прихлупваше челото й току до очите. Като се намъкна с босите си и не съвсем чисти крака в атлазени обувки със седефени токи, Саша метна през рамо разкошна лисича кожа. После като истинска „американска кралица“ тя важно се отправи към къщи.

Само веднъж, преди да завие зад ъгъла, момичето се огледа и се увери, че леката кола вече я няма. Тя предварително знаеше, че така и ще стане, затова не се изненада. Само се упрекна, защо не беше поискала и няколко молива и хубава писалка. Моливи изобщо нямаше, а ченгелчетата и луличките в час по краснопис изписваше с помощта на старо ръждиво перце, привързано към клонче от върба.

Впрочем защо да съжалява. Щом в града са зелените, значи няма да ходят на училище. Саша приближи към къщи и вече пееше, кракомахайки и развявайки краищата на лисичата кожа:

„Тирли-мирли, ойра-ра!

Тирли-мирли, ойра-ра!

Ще си скачаме без край.

Римпи-бамби, оппа-рай!“

В къщи я очакваше изненада. Щом прекрачи дворната портичка, видя широко разтворена и разбита вратата на къщата и изпотрошени стъклата на прозорците. Саша се втурна из стаите и там откри пълен погром. Нито един оцелял предмет, нито един неизпочупен бюфет или гардероб. Всички съдове бяха на парчета, дюшеците и възглавниците изтърбушени, перушини покриваха пода или се въртяха из въздуха.

В една от стаите, приседнала на оцелял стол, плачеше майка й. Прилепени до нея, ревяха по-малките сашини сестри. Майката видя голямата си дъщеря и се втурна към нея, а момичето забеляза по лицето й червени ивици. „Били са я с камшик!“ — разбра Саша и заплака.

— А татко? Татко къде е? — попита тя.

— Шшт, тихо! Татко ти е жив! Той е в бараката, скри се зад бъчвите. Зелените не го намериха. Те крещяха: „Казвай къде е твоят болшевик Алексей Ткачов?“ После се изплашиха от нещо и побягнаха.

След около три часа причината за изчезването на зелените стана ясна. Пристигна на кон един стар татков приятел и съобщи, че червените пак са завзели града. И този път вече завинаги. Отрядите на зелените са избягали далече или са обкръжени и се предават.

Дойде татко й. Като научи добрите вести, той бързо успокои майката и децата и каза, че „за вещи не се плаче, плаче се за хора, а тъй като хората са цели и невредими, то няма за какво да се плаче!“.

Във вихъра на събитията Саша съвсем, съвсем беше забравила за подаръците на автомобила от небето. Спомни си чак надвечер и откри, че всичко е изчезнало.

— И така да е! — бързо се утеши Саша. — За вещи не се плаче. И какви ли пък вещи бяха! Някаква си кожа, стара сигурно… Рокля, с която нито пода можеш да миеш, нито на дърво да се покатериш. Глупачка бях. По-добре да бях поискала от автомобила моливи и писалка. Учението продължава.

На другия ден Саша тичаше към училище весела както винаги. Всички вчерашни неприятности се бяха изпарили и тя подскачаше и пееше безсмислената си (но не и за нея самата) песничка почти без думи:

„Тирли-мирли, ойра-ра!

Тирли-мирли, ойра-ра!

Ще си скачаме без край.

Римпи-бампи, оппа-рай!“

Като минаваше покрай „онзи“ дом, тя пак изгледа с желание високо закачения звънец.

И дори поспря, като замисляше нещо. Но си спомни, че няма време да се задържа, на куц крак бързо направи кръг около къщата и се приготви да изтича по-нататък.

Изведнъж вниманието й беше привлечено от малък продълговат предмет на улицата. Момичето го вдигна и видя, че е кутия за моливи с нарисуван автомобил на капачето.

Саша отвори капачето и очите й светнаха. Няколко молива, писалка с чистичко перо и пет-шест метални перца в запас — това беше съдържанието на кутията.

Саша пламенно целуна всяко перце поотделно и полетя към училище. Скоро всички първолаци разглеждаха кутията и разпитваха за автомобила от небето.

Дали тази кутия е била наистина подхвърлена от вълшебна сила? Или просто някой я е изгубил? А може и някой от самолетите да я е изпуснал?

Директорката на мебелната фабрика Александра Алексеевна Ткачова умело заобикаля подобни въпроси.

— С помощта на тези перца аз се научих да пиша — добавя само тя, като си спомня детството.