Владимир Келер
Обидата (разказ за по-големите момчета)

След звънеца Макс не излетя от мястото си и не се понесе, разблъсквайки всички в коридора, както правеше винаги. Той извади от джоба подхвърлената му бележка и още веднъж внимателно я прочете. Вглеждаше се най-вече в почерка.

В бележката пишеше (без подпис):

„Максим е дългун,

пуши си тютюн

и кибрит краде,

жаби все яде!“

„Кой? — мъчително мислеше Макс. — Кой го е написал? Никита ли? Яшка ли? Мишка Скобелев? Но те не съчиняват стихове… А може би Нинка Галицка? Тя съчинява, знам това… Такива като нея на всичко са способни.“

Все пак Макс излезе в коридора. До отворения прозорец стоеше група момичета от горните класове. Те си шушукаха нещо и от време на време избухваха в смях. Като видяха Макс, момичетата като по команда се обърнаха към него и дружно се разсмяха.

— Мараба! — каза едно от тях, като срамежливо се усмихваше. — Две петлета се скарали пред поповата врата…

Това беше Савка Поправка — братовчедката на Макс. Към него тя се отнасяше винаги приветливо, макар да подхвърляше любимите си противни думички, но той я избягваше. Не я обичаше. Както не обичаше и леля Наташа. И двете му бяха противни. Майката беше алчна и зла. Истинска „Наталка-Чакалка“, както всички я наричаха. А дъщерята беше фалшива. Изглеждаше уж добричка, а всъщност бе по-лоша и от майка си. С всички се пишеше приятелка и на всички гледаше да навреди.

„Може би е тя? Нищо не й струва да влезе и да ми сложи това под чина…“

Разстроен, без да й отговори, Макс отмина.

Добре че следващият час беше последен. Макс едва го изтърпя, кривна по улица Селезньовка, а после бързо закрачи към къщи по многолюдната Новослободска, бягайки от всякаква попътна компания.

Като зави от Новослободска по Порядковата пресечка, Макс неочаквано настигна Андрей — студента медик, който му беше съсед. Той обичаше Андрей, макар и не толкова, колкото другия съсед, Женя Волков, фотокореспондента. Неусетно по пътя към къщи Макс разказа на Андрей за обидата. Дори му показа бележчицата.

— И ти, братче, се обиди от такава глупост? — учуди се медикът. — Ех че си смешко!

— А ти не би ли се обидил, а? Дългун ме наричат! И какво ли още не са ми измислили!?

— А ти не разбираш ли, че никой не се сърди на шега! При това даже не са го измислили сами, още ние в училище пишехме подобни неща: „Мишо е дългун, пуши си тютюн…“ и така нататък и така нататък…

Андрей помълча малко, после изведнъж се разсмя. Сякаш си спомни нещо.

— Слушай, братче! — каза той. — Веднъж в института и аз получих анонимно писъмце. Осмиваха ме, че се захващам за всякакви работи и нищо не излиза (съвсем точно са го уцелили, наистина е така!) Ето, слушай:

„Скромността не е беда,

щом човек добре се труди.

Но презрение той буди,

щом се пъчи пред света,

щом се пъчи пред света!“

— И какво стана? Откри ли кой го е написал? Даде ли му да разбере?

— Ами! — безнадеждно махна с ръка студентът. Дори не се и опитах!

— А какво направи?

— „Какво“, „какво“?! Преписах с туш на един голям картон с ей такива едри букви цялото стихотворение и го окачих в лабораторията.

Двамата вече влизаха във входа, когато Андрей допълни с гордост:

— Сега целият институт го знае наизуст!

Ще ви издам тайната — тези стихове съчини московският пионерски ръководител Володя Минаев.

Но за всеки случай не казвайте това на Андрей, а!…