Серия
Живият хаос (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ask and the Answer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)
Сканиране
kris (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)
Допълнителна корекция
cattiva2511 (2021)

Издание:

Патрик Нес. Не пускай ножа

Английска. Първо издание

Студио АртЛайн, София, 2011

Коректор: Лидия Михайлова

ISBN: 978–954–2908–04–3


На Патрик Гейл

С чудовища не се бори,

защото може сам — о, ужас — в чудовище да се превърнеш,

а ако се взираш дълго в бездната,

то и бездната в тебе ще се взре.

Фридрих Ницше

Краят

— Шумът ти те разкрива, Тод Хюит.

Глас…

В тъмнината…

Примигвам и отварям очи. Всичко е в сянка, всичко е размазано, светът се върти и кръвта ми е твърде гореща, и мозъкът ми е задръстен, и не мога да мисля, и е тъмно… Примигвам отново.

Чакай, чакай…

Не, чакай малко…

Току-що, току-що бяхме на площада…

Току-що тя беше в ръцете ми…

Умираше в ръцете ми…

— Къде е тя? — изплювам в тъмнината, вкусвам кръв, гласът ми стърже, Шумът ми се надига като ураган, внезапен, свистящ, червен и яростен. — КЪДЕ Е ТЯ?

— Аз ще бъда този, който задава въпросите тук, Тод. Същият глас.

Неговият глас.

Някъде в тъмнината.

Някъде зад мен, някъде невидим.

Кметът Прентис.

Примигвам пак и мрачната мъгла лека-полека се превръща в грамадно помещение, светлината нахлува от един-едничък прозорец, огромен и кръгъл, високо, високо над нас, стъклото му не е прозрачно, а цветно, на него е изобразен Новият свят с двете кръжащи около него луни, светлината пада само върху мен, всичко наоколо е скрито от очите ми.

Какво стори с нея? — казвам, викам, примигвам през прясната кръв, която се стича в очите ми. Понечвам да я изтрия и установявам, че ръцете ми са вързани зад гърба, паниката се надига и аз започвам да се мятам и да се боря с въжетата, дишането ми се ускорява и отново изкрещявам.

Къде е Тя?

Един юмрук излита неочаквано от мрака и ме удря в стомаха.

Свивам се одве от шока и осъзнавам, че съм завързан за дървен стол, глезените ми са омотани за краката му, ризата ми е останала някъде на прашния хълм до водопада и докато повръщам и спазмите разкъсват празния ми стомах, забелязвам килима под мен: на него също е нарисуван Новият свят с двете му луни, рисунката се повтаря отново и отново, и отново, до безкрай.

Спомням си, че бяхме на площада, на площада, на който изтичах и я носех, и я прегръщах, и я молех да остане жива, да остане жива, докато стигнем до безопасността, докато стигнем до Хейвън, където ще мога да я спася…

Но в Хейвън не беше безопасно, изобщо не беше безопасно, в Хейвън се оказа само той и хората му, и те ми я отнеха, отнеха я от прегръдката ми…

— Забелязваш ли, че изобщо не пита «Къде съм?» — казва гласът на Кмета, плаващ, подвижен, обикалящ. — Първите му думи бяха «Къде е тя?» същият въпрос е и в Шума му. Интересно.

Главата ми пулсира, стомахът ми пулсира, свестявам се напълно и си спомням как се борих с тях, борих се, когато ми я вземаха, борих се, докато един приклад не ме удари в слепоочието и не ме събори в мрака…

Преглъщам стягането в гърлото, преглъщам паниката и страха…

Защото това е краят, сещате ли се?

Краят на всичко.

Кметът ме хвана.

Кметът хвана и нея.

— Ако посмееш да я нараниш… — казвам, а ударът още гори стомаха ми. Пред мен, наполовина скрит в сенките, стои господин Колинс, господин Колинс, който отглеждаше царевица и карфиол, който се грижеше за конете на Кмета и който сега е надвесен над мен с пистолет в кобура на колана си, с преметната на гърба пушка и с юмрук, замахващ да ме удари отново.

— Тя бездруго ми се видя сериозно ранена, Тод — казва Кметът и спира ръката на господин Колинс. — Горкичката.

Юмруците ми се свиват и опъват въжетата. Шумът ми е насинен, подут, удрян, но се надига само при спомена за пистолета на Дейви Прентис, насочен към нас, при спомена как тя падна в ръцете ми, как се задъхваше, как течеше кръвта й…

И тогава аз сам правя Шума си още по-червен, сещам се как юмрукът ми удари Дейви Прентис в лицето, как Дейви Прентис падна от коня, как кракът му остана закачен за стремето и животното го повлече като някакъв боклук.

— Е — казва Кметът, — това обяснява мистериозното изчезване на сина ми.

И ако не познавах Кмета толкова добре, щях да помисля, че видяното в Шума ми го е развеселило.

Забелязвам обаче, че единственото, по което мога да съдя и да си направя този извод, е тонът на гласа му, глас по-остър и умен от стария му глас, с който говореше в Прентистаун, а голямото нищо, заело мястото на Шума му, нищото, което усетих, когато влязох в Хейвън, си е все така едно голямо нищо, изпълнило това помещение, където и да се намира то, а редом с него е застанало голямото нищо, заело мястото на Шума на господин Колинс.

Те нямат Шум.

Нито единият, нито другият.

Единственият Шум тук е моят, който реве и се мята като ранено теле.

Извъртам глава, за да зърна Кмета, но вратът ме боли твърде силно и не мога да се обърна много назад, а единственото, което разбирам, е, че седя в центъра на единствения лъч прашна, пъстроцветна слънчева светлина насред стая толкова голяма, че едва различавам стените в далечината.

А след това в мрака отпред виждам малка маса, сложена е на такова разстояние, че да не мога да разбера какво има отгоре й.

Зървам само проблясването на метал, лъскав, остър, обещаващ неща, които дори не искам и да си представям.

— Все още мисли за мен като за Кмета — казва гласът, отново с весел и приповдигнат тон.

— Пред теб вече е Президентът Прентис, момче — изгрухтява господин Колинс. — По-хубаво го запомни.

— Какво си сторил с нея? — казвам и отново се опитвам да се обърна, въртя се във всички посоки, примигвам от болката във врата. — Ако само я докоснеш, ще…

— Ти пристигна в моя град тази сутрин, гол като пушка — прекъсва ме Кметът, — дори риза на гърба си нямаше, само в ръцете ти лежеше едно момиче, претърпяло ужасен инцидент…

Шумът ми скача.

— Не беше никакъв инцидент…

— Един наистина много лош инцидент — продължава Кметът, а в гласа му се промъква първият намек за нетърпение. — Толкова лош, че момичето сега е на прага на смъртта, а ето го пред нас момчето, в чието търсене прахосахме толкова ценно време и енергия, момчето, което ни причини толкова неудобства, момчето, което само ни се предаде, доброволно предложи да направи всичко, което поискаме от него, стига да спасим момичето, а сега, когато наистина се опитваме да го спасим…

— Тя добре ли е? В безопасност ли е?

Кметът млъква, господин Колинс пристъпва напред и ме зашлевява с опакото на ръката си. Следващият миг се разтяга безкрайно, докато жилото на болката се впива в бузата ми, а аз седя и дишам тежко.

Тогава Кметът пристъпва в кръга светлина и застава точно пред мен.

Все така е облечен в хубавите си дрехи, толкова чисти, просто треперят на него, сякаш под тях няма жив човек, а само ходещ блок лед с човешки глас. Господин Колинс има петна от пот и мръсотия по ризата и мирише съответно, но не и Кметът, не, не и Кметът.

Кметът те кара да се чувстваш като гаден боклук, който просто трябва да бъде пометен.

Той се взира в мен, навежда се напред, за да ме погледне в очите.

А после ми задава въпрос, просто ей така, сякаш само от любопитство.

— Как се казва тя, Тод?

Примигвам от изненада.

— Какво?

— Как се казва тя? — повтаря Кметът.

Той със сигурност знае името й. Със сигурност, защото то е в Шума ми…

— Знаеш как се казва — отвръщам.

— Искам ти да ми кажеш.

Премествам очи към господин Колинс, застанал отстрани със скръстени ръце, мълчанието му не прикрива радостта, с която би ме съборил на пода само с един удар.

— Пак питам, Тод — казва бодро Кметът, — и силно бих желал да получа отговор. Как се казва тя? Как се казва момичето, прелетяло между световете?

— Щом знаеш, че е прелетяла между световете — отвръщам, — със сигурност знаеш и името й.

И тогава Кметът се усмихва, наистина се усмихва.

И тогава изпитвам страх, по-силен от когато и да било.

— Така няма да стане, Тод. Редът е следният: аз питам, ти отговаряш. Така. Как се казва тя?

— Къде е тя?

— Как е името й?

— Кажи ми къде е и ще ти кажа името й.

Той въздъхва, сякаш съм предал доверието му. Кимва на господин Колинс, той прекрачва и пак ме удря в стомаха.

— Това е просто противодействие, предизвикано от твое действие, Тод — казва Кметът, докато аз отново се давя и плюя по килима. — Всичко, което трябва да направиш, е да ми кажеш всичко, което искам да зная и цялата тази ситуация ще бъде прекратена. Изборът е твой. Искрено ти казвам, нямам никакво желание да те наранявам повече.

Дишам тежко, приведен напред, болката в стомаха не ми позволява да си поема достатъчно въздух. Чувствам как с цялата си тежест вися на въжето, вързало китките ми, усещам кръвта по лицето си, лепкава и съхнеща, погледът ми е замъглен и аз гледам от малкия си затвор от светлина насред помещението, помещението без изход…

Помещението, в което ще умра…

Помещението…

Помещението, в което нея я няма.

И тогава нещо в мен прави избора.

Избира да не каже.

— Знаеш името й — отвръщам. — Убий ме, ако искаш, но нейното име вече го знаеш.

А Кметът само ме гледа.

Потича най-дългата минута в живота ми, той се взира в мен, разчита Шума ми, разбира, че изборът е окончателен.

И пристъпва към малката дървена маса.

Напрягам се да видя, но той е с гръб към мен и крие онова, което прави. Чувам, че прехвърля из ръцете си предметите върху масата, чувам звука от метал, стържещ по дърво.

Ще направя каквото поискаш — казва той и аз познавам собствените си думи. Само я спаси и ще направя каквото поискаш.

— Не ме е страх от теб — казвам, макар че Шумът ми казва друго, мислейки за всички неща, които могат да се намират на онази маса. — Не ме е страх и да умра.

И се зачудвам дали това наистина е така.

Кметът се обръща към мен, скрил ръце зад гърба си, така че не мога да видя какво е взел от масата.

— Защото ти вече си мъж, а, Тод? Защото мъжът не се страхува от смъртта, а?

— Да — казвам. — Защото съм мъж.

— Ако не ме лъже паметта, до рождения ти ден остават още четиринайсет дни.

— Това е просто някакво си число — дишам тежко, стомахът ми се преобръща от дързостта ми. — То не означава нищо. Ако живеех в Стария свят, вече щях да съм на…

— Ти не живееш в Стария свят, момче — обажда се господин Колинс.

— Мисля, че той няма това предвид, господин Колинс — прекъсва го Кметът. — Нали, Тод?

Местя поглед от единия върху другия.

— Аз убих — казвам. — Убих.

— Да, и аз мисля, че си убил — казва Кметът. — Виждам срама от деянието, който те облива. Въпросът, обаче, е кого? Кого си убил? — той прекрачва обратно от кръга светлина в мрака наоколо, онова, което е взел от масата, остава все така скрито, докато той заобикаля зад гърба ми. — Или може би е по-правилно да кажа какво си убил?

— Аз убих Аарон — отвръщам и се мъча да го следя, но не успявам.

— Уби го, казваш? — липсата на Шум е ужасна, особено когато не виждаш човека. Тишината му не прилича на женското мълчание, защото женското мълчание е живо, активно, заема онази форма, която заобикалящият го мъжки Шум му придаде.

(Мисля за нея, мисля за мълчанието й, за болката от мълчанието й.)

(Не мисля за името й.)

Но при Кмета не е така, каквото и да е сторил, за да стане възможно двамата с господин Колинс да останат без Шум, тишината им е едно нищо, мъртва, няма форма, няма Шум, няма повече живот от една тухла, цялата представлява просто крепост, която никога не може да бъде превзета. Предполагам, че сега Кметът чете Шума ми, но как мога да съм сигурен, когато става дума за мъж, който се е вкаменил сам?

Във всеки случай му показвам онова, което иска да види. Избутвам най-отпред образа на църквата под водопада. Избутвам напред борбата с Аарон, ударите и кръвта, истината как аз се борих с него, как го победих и го съборих на земята, показвам му как извадих ножа.

Показвам му как намушквам Аарон в шията.

— Тук има истина — казва Кметът, — но тя цялата истина ли е?

— Цялата — отвръщам и надигам Шума си, за да блокирам всичко, което той още може да дочуе в него. — Това е истината.

Гласът му отново прозвучава весело.

— Смятам, че ме лъжеш, Тод.

— Не лъжа! — изкрещявам. — Сторих онова, което Аарон искаше! Убих го обмислено! Станах мъж по твоите закони и ти можеш да ме вземеш в армията и да правиш с мене каквото си поискаш, само ми кажи какво стори с нея!

Виждам как господин Колинс забелязва знак, даден му иззад гърба ми, прекрачва отново напред с вдигнат юмрук и…

(неволно)

Аз се дърпам толкова силно назад, че премествам стола с няколко сантиметра, само да съм по-далеч…

(млъквайте)

Но ударът така и не ме връхлита.

— Хубаво — казва Кметът и звучи наистина доволен. — Хубаво — после пак започва да обикаля в тъмното наоколо.

— Нека ти обясня някои неща, Тод — казва. — Намираш се в главната ми щабквартира в бившата катедрала на град Хейвън, която от вчера вече е Президентски дворец. Доведох те в собствения си дом с надеждата да ти помогна. Да ти помогна да разбереш, че грешиш в тази отчаяна битка, която водиш срещу мен, срещу всички нас.

Гласът му преминава зад гърба на господин Колинс…

Гласът му…

За секунда ми се струва, че Кметът не говори високо…

А сякаш говори направо вътре в главата ми…

После усещането отминава.

— Войниците ми трябва да пристигнат тук утре следобед — продължава той, без да спира да крачи. — Ти, Тод Хюит, най-напред ще ми кажеш всичко, което искам да знам, а след това ще удържиш на обещанието си и ще започнеш да ми помагаш при изграждането на едно ново общество.

После прекрачва пак в светлината и се изправя срещу мен, ръцете му са все така скрити зад гърба, все така не виждам какво е взел от масата.

— Но процесът, чието начало се опитвам да поставя в момента, Тод — казва Кметът, — е постепенното осъзнаване от твоя страна, че аз не съм ти враг.

Толкова се изненадвам, че за миг забравям и страха.

Той не бил мой враг?

Отварям широко очи.

Той не бил мой враг?

— Не, Тод — казва Кметът. — Не съм твой враг.

— Ти си убиец — казвам, без да мисля.

— Аз съм пълководец — отвръща той. — Ни повече, ни по-малко.

Взирам се в него.

— Убиваше хора по пътя от Прентистаун насам. Изби хората във Фарбранч.

— Тъжни неща стават по време на война, Тод, но тази война вече приключи.

— Видях те как ги застрелваш — казвам и мразя това, че думите на мъж без Шум звучат толкова стабилно, тежки като непосилен за повдигане камък.

— Мен лично ли видя да стрелям, Тод?

Преглъщам нещо кисело.

— Не, но ти започна войната!

— Тя беше необходима — отвръща той, — за да спася нашата болна и умираща планета.

Дишането ми се ускорява, съзнанието ми се замъглява все повече, главата ми натежава повече от всякога. Но и Шумът ми става все по-червен.

— Ти уби Килиън.

— Дълбоко, дълбоко съжалявам за него — отвръща Кметът. — Можеше да стане прекрасен войник.

— Ти си убил майка ми — казвам, а гласът ми прекъсва (млъквайте), Шумът ми се изпълва с ярост и скръб, очите ме засърбяват от сълзите (млъквайте, млъквайте, млъквайте). — Ти си избил жените на Прентистаун.

— Наистина ли вярваш на всичко, което чуеш, Тод?

Настъпва мълчание, истинско мълчание, замлъква дори Шумът ми, докато смила последното.

— Нямам желание да убивам жени — добавя Кметът. — Никога не съм имал желание да го правя.

Челюстта ми увисва.

— Разбира се, че си имал

— Сега не е време за уроци по история.

— Ти си лъжец!

— А ти допускаш, че ти е известно всичко, така ли? — гласът на Кмета изстива и става леден, той се отдалечава от мен, а господин Колинс ме удря толкова силно по главата, че едва се задържам на стола.

— Ти си Лъжец и Убиец! — изкрещявам, а ушите ми още звънят от удара.

Господин Колинс ме удря пак, само че от другата страна, тежък като цепеница.

— Аз не съм ти враг, Тод — повтаря Кметът, — затова, моля те, престани да ме принуждаваш да те наранявам.

Главата ме боли толкова силно, че не отвръщам нищо. Не мога да кажа каквото и да било. Не мога да изрека думата, която той иска да чуе. Каквото и друго да изрека, ще получа още безсмислени удари.

Това е краят. Трябва да е краят. Няма да ме пуснат жив. Няма да пощадят и нея.

Това трябва да е краят.

— Надявам се, това наистина да е краят — казва Кметът, а гласът му всъщност звучи така, сякаш действително казва истината. — Надявам се да ми кажеш онова, което искам да зная, за да прекратим сегашната ситуация.

А после добавя…

Тогава добавя…

Казва:

— Моля те.

Вдигам поглед, примигвам от болката в подутината, която поглъща едното ми око.

На лицето му е изписана загриженост, лицето му почти умолява.

Какво става? Какво става тук, мътните го взели?

И тогава отново чувам жуженето в главата си…

Жужене, различно от това просто да чуваш нечий Шум…

МОЛЯ ТЕ сякаш го казвам аз със собствения си глас…

МОЛЯ ТЕ сякаш аз моля, а не той…

Притиска ме…

Отвътре…

Кара ме да се чувствам така, сякаш аз искам да го кажа…

МОЛЯ ТЕ…

— Онези неща, които си мислиш, че знаеш, Тод — произнася Кметът, а гласът му все още сякаш звучи вътре в главата ми, — не отговарят на истината.

И тогава си спомням…

Спомням си Бен…

Спомням си как Бен ми каза същите думи…

Бен, когото изгубих…

И точно тогава Шумът ми се втвърдява.

И пресича Кмета.

Умолителното изражение изчезва от лицето му.

— Добре тогава — смръщва се той леко, — но помни, че ти сам избра това — после изпъва рамене назад. — Как се казва момичето?

— Знаеш как.

Господин Колинс ме удря по главата и ме отхвърля настрани.

— Как се казва момичето?

— Знаеш как…

Фрас, удар, този път от другата страна.

— Как се казва момичето?

— Не.

Фрас.

— Кажи ми как се казва момичето.

— Няма!

ФРАС!

— Кажи ми името й, Тод.

— Върви На М… Си!

Само че не казвам «м», а господин Колинс ме удря толкова силно, че люшкащият се стол най-после губи баланса си и аз падам заедно с него на една страна. Стоварвам се върху килима, ръцете ми са вързани и не мога да се подпра, пред очите ми започват да плуват множество Нови светове, защото това е всичко, което килимът изобразява, нищо друго.

Дишам, заровил лице в него.

Върховете на ботушите на Кмета приближават до лицето ми.

— Аз не съм твой враг, Тод Хюит — казва той отново. — Просто ми кажи името й и всичко това ще спре.

Поемам отново дъх и се разкашлям.

Поемам пак дъх и казвам онова, което имам да казвам.

— Ти си убиец.

Отново настъпва мълчание.

— Така да бъде — казва Кметът.

Краката му се отдалечават, а господин Колинс хваща стола и го изправя заедно с мен в нормално положение, цялото ми тяло стене, увиснало на тежестта си, оказвам се отново седнал в кръга пъстроцветна светлина. Очите ми са толкова подути, че едва виждам господин Колинс, нищо че се е изправил точно пред мен.

Чувам как Кметът отново рови нещо по масата. Чувам го как размества разни неща отгоре й. Чувам отново как металът дращи по дървото.

После го чувам как пристъпва зад гърба ми.

И след всички пусти обещания, ето го, това е моментът, той настъпва.

Краят ми.

Прости ми, мисля, моля те, прости ми.

Кметът слага ръка на рамото ми, а аз се свивам настрани, дърпам се от ръцете му, но той упорства, натиска силно надолу. Не виждам какво държи, но го приближава, приближава го до лицето ми, то е метално и твърдо, налято с болка до ръба и ще ме накара да страдам, и ще прекъсне живота ми, и дълбоко в мен има дупка, а аз трябва да пропълзя в нея, далеч от всичко това, в дълбокото и в мрака, знам, че това е краят, краят на всички неща, никога няма да се спася оттук и той ще ме убие, ще ме убие, и няма възможност, няма живот, няма надежда, нищо.

Прости ми.

И Кметът залепва един лековит пластир на лицето ми.

Ахвам от благата му хладина и се дърпам пак далеч от ръцете, които ме докосват, но Кметът не отмества дланта си и леко натиска подутината над едното ми око, после слага пластири на всички рани по лицето и брадичката ми, тялото му е толкова близо, че усещам аромата му, надушвам чистотата му, сапунът му ухае на дървесна кора, дъхът му гали бузата ми, пръстите му докосват раните почти нежно, превързват подутините около очите, сцепеното на устната, почти на секундата почвам да чувствам действието на пластирите, усещам как подутините спадат, болкоуспокояващите нахлуват в организма ми, за секунда мисля колко хубави пластири имат в Хейвън, колко приличат на нейните пластири и облекчението настъпва толкова бързо, толкова неочаквано, че гърлото ми се стяга и аз трябва да преглътна стегнатото.

— Аз не съм човекът, за когото ме смяташ, Тод — тихо казва Кметът, казва го точно в ухото ми, докато залепя още един пластир на шията ми. — Не съм сторил нещата, които си мислиш, че съм сторил. Помолих сина си да ви доведе при мен. Не съм го молил да стреля по никого. Не съм карал Аарон да те убива.

— Ти си лъжец — казвам, но гласът ми е слаб и целият треперя от усилието да не се разплача (млъквайте).

Кметът слага още пластири върху синините по гърдите и стомаха ми, толкова е нежен, че едва го издържам, толкова нежен, сякаш наистина го е грижа дали ми е приятно.

Грижа ме е, Тод — казва. — Ще дойде време, когато ще разбереш, че ти казвам истината.

Минава зад гърба ми, срязва въжетата и слага пластири на раните на китките ми, после ги разтрива, докато чувствителността на дланите ми се връща.

— Ще дойде време — продължава, — когато ще започнеш да ми вярваш. Ще дойде време, когато може би дори ще започнеш да ме харесваш. А може би дори ще дойде ден, когато ще започнеш да мислиш за мен като за свой баща, Тод.

Чувствам се така, сякаш Шумът ми се стапя под действието на лекарствата, цялата болка изчезва, аз изчезвам заедно с нея, сякаш той все пак ме убива, но ме убива с лек, вместо с наказание.

Не мога да прогоня плача от гърлото си, от очите, от гласа си.

— Моля те — казвам, — моля те.

Не знам за какво го моля.

— Войната свърши, Тод — повтаря Кметът. — Сега ние ще изградим един нов свят. Тази планета най-после действително ще заслужи името си. Повярвай ми, когато видиш резултата, сам ще поискаш да си част от него.

Аз само дишам в мрака.

— Ти можеш да станеш водач на много мъже, Тод. Доказа, че си много специален.

Продължавам да дишам, мъча се да се съсредоточа върху дишането, но се плъзвам, плъзвам настрани.

— Откъде да знам? — казвам накрая дрезгаво, завалено, с нереален глас. — Откъде мога да знам, че тя изобщо е още жива?

— Няма как да знаеш това — отвръща Кметът. — Имаш само думата ми.

И пак зачаква.

— И ако го сторя — питам, — ако сторя онова, което искаш, ще я спасиш ли?

— Ще направя всичко, което трябва да бъде направено — отвръща той.

Без болката ми се струва, че изобщо нямам тяло, че съм дух, седнал на стол, заслепен и вечен.

Сякаш вече съм мъртъв.

Защото как разбираш, че си жив, ако не изпитваш болката?

— Ние самите сме решенията, които вземаме, Тод — казва Кметът. — Нито повече, нито по-малко. Бих искал сам да вземеш решение, сам да избереш да ми отговориш. Много бих искал, наистина.

Под превръзките има само още мрак.

Аз сам, сам-самичък в мрака.

Сам с неговия глас.

Не знам как да постъпя.

Не знам нищо.

(как да постъпя?)

Но ако има шанс, ако има и най-малък шанс тя…

— Наистина ли жертвата е толкова голяма, Тод? — пита Кметът, заслушан в мислите ми. — Тук, в самия край на миналото? В началото на бъдещето?

Не. Не. Не мога. Той е лъжец и убиец, каквото ще да говори…

— Чакам, Тод.

Но тя трябва да остане жива, аз трябва да я опазя жива…

— Наближава последната ти възможност, Тод.

Вдигам глава. Движението отлепва някои от пластирите и аз примижвам към светлината, към лицето на Кмета.

То е безизразно, както винаги.

То е пуста, безжизнена стена.

Все едно говоря на бездънна яма.

Все едно този мъж е бездънна яма.

Отклонявам поглед. Свеждам очи.

— Виола — казвам към килима. — Името й е Виола.

Кметът изпуска дълга доволна въздишка.

— Браво, Тод — казва. — Благодаря ти.

После се обръща към господин Колинс.

— Заключи го.