Калин Вълов
Неусетно как времето минава…

Неусетно как времето минава,

понякога по-бързо, понякога по-бавно.

И за миг дори ни подминава,

ала се заканва: „Ще се върна и тогава…“

 

А с пръсти щрака си момчето,

вървейки по уличния тротоар

с усмивка, с торбичката си лека

към някогашния дядов таван.

 

Ненамерил в себе си утеха,

намерил я в приятелката си Лоран.

Двамата тихичко и леко

върху овехтелия и скърцащ диван.

 

С някогашна грамофонна балада

и със свещник, горял отпреди.

Телата им сякаш играят,

отразени в четири стени.

 

А сенките на тях си остават

непокътнати от бури и дни,

сякаш времето вече е спряло

между тези четири стени.