Калин Вълов
Не крещи ми, недей, не познавам те…

— Не крещи ми, недей, не познавам те,

най-обикновен минувач си край мен,

дори и името ти не зная, не познавам те,

върви по-далече от мен:

 

— Не така, синко, не познаваш ме,

не отпращай ме с псувни, с ругатни.

И аз млад бях на времето,

ела до мен поседни.

 

— Че защо си ми ти, не разбирам,

да говоря с теб, не върви.

Време нямам, бързам, остави ме,

работа, грижи, пари.

 

— Недей така, синко, не бързай,

времето ми така отлетя,

с глупостите чужди наужким

и ето ме, виждаш сега.

 

— Ала ти, старче, живял си

в други, различни времена.

Сега по-различен животът е,

по-друг, в по-добри времена.

 

— Залъгваш се, синко, не знаеш.

И аз си казвах така.

Ала всичко тъй бързо мени се,

не с крака да го гониш, а с крила.