Калин Вълов
Те не казват нищо, те не могат да говорят…

Те не казват нищо, те не могат да говорят,

те са само две очи, които гледат и мълчат.

Единствено по пътя да те водят могат

и понякога да плачат, да се смеят, да блестят.

 

Те не казват нищо, защото виждат,

защото чувстват, разбират и болят.

Те не могат от тъмницата да те измъкнат,

но дълбоко в теб само те да вникнат могат.

 

Не ги вини, че понякога грешат.

И те подвеждат се, защото не допускат

как едни и същи в съвсем различни се превръщат.

Това са те, две очи като всички други.

 

Непознати, търсещи и молещи,

две очи като езера дълбоки,

чисти и красиви, студени и топли.

Това са те, две очи — мълчаливи, неговорещи.