Калин Вълов
Колко мъка в мен се събра…

Колко мъка в мен се събра.

Колко лица обезумели.

Та от едно сърце, от една душа

спомен ли само остана.

 

Да докосвам плахо едно бледо лице.

Как, когато него го няма?

Останало в мислите, тъй живо до днес.

Но как, когато вече го няма?

 

Вечност не бе, нито безкрайност,

а малка частица живот.

В едно пламъче, плахо догарящо,

в огнище да запламти не могло.

 

А горе толкоз звезди са осеяли

до нея с хиляди човешки съдби.

Като пламъчета, но вечно светещи.

Сбогом, където и да си ти!