Петя Иванова
Синя приказка

Когато навън се извива буря, небето притъмнява, а морето става страшно. Големи вълни удрят бреговете и изхвърлят водораслите на брега.

В един такъв ден рибар ловил риба с мрежите си навътре в морето. Изведнъж завалял силен дъжд и лодката се заклатила от вълните. Рибарят се изплашил, коленичил в лодката си и се замолил:

— Моля ти се, Господи, спаси ме!

Водата се разтворила и от вълните се надигнало страшно чудовище. Главата му имала големи очи, хвърлящи искри, а дългата шия се поклащала заплашително над лодката.

— Сега ще те изям! — казало чудовището.

— Не ме изяждай! Ще ти дам най-скъпото си.

— Че какво имаш ти, бедни рибарю?

— Имам дъщеря, красива като звездите, нея ще ти дам.

— Добре — казало чудовището. — Отивай си вкъщи, аз ще дойда там.

Изведнъж бурята утихнала и рибарят се озовал с лодката си до брега. От къщи излязла да го посрещне дъщеря му, прегърнала го, разплакала се и се прибрали вкъщи. Неочаквано цялата земя се разтресла и чудовището подало глава през прозореца.

— Какво ми обеща, рибарю? — изревало то.

Рибарят и дъщеря му се разтреперили целите, но какво да правят. Станало момичето жена на морското чудовище.

Живеело на морското дъно с грозния си съпруг и всеки ден излизало на една скала и плачело горчиво. Един ден край скалата минал млад момък. Той се влюбил в девойката и всеки ден двамата седели заедно прегърнати на скалата, а вечер когато се връщало морското чудовище, тя се прибирала в пещерата. Русалките, които живеели в морето, съжалили влюбените и помолили баща си Нептун да я спаси. Те оплели мрежа от водорасли, повикали големите орли, които живеели високо на скалите, двамата влюбени се качили в мрежата и орлите ги отнесли високо в планината, където чудовището не можело да ги достигне.

Там те си построили каменна къща, направили си градинка с цветя и зеленчуци, гледали си пиленца и прасенца, имали много деца и били много, много щастливи.