Здравко Попов
Обратна верига

— Ало! Простете, Етажерков на този номер ли се обажда?

— Етажерков е, моля.

— Иване! Сега ще се изненадаш адски! Обажда се… Елисавета!

— Хм. Представете си, не се изненадвам адски, просто нямам честта; не съм се сблъсквал с никаква Елисавета на този свят.

— Но ние не сме се сблъсквали! Иване… Ние пеехме заедно в хора! Допреди година само, хор „Свежа китка“!

— Имаше някаква китка… Във всеки случай, не толкова свежа.

— Както да е, но ти би трябвало да си спомниш за мен!

— Питам се как. Този хор съдържаше четиридесет юристки, опаковани все по един и същ начин!

— Невероятно е… Та ние сме живеели в един и същ квартал! Дори прозорците ни бяха един срещу друг!

— Не. Срещу прозореца ми имаше площад.

— Именно! От другата страна на площада беше нашият прозорец!

— Дявол знае, колко прозореца е имало отвъд площада)

— Това е вече кошмарно… Та ние сме дори съученици!

— Ясно. Имате грешка в набирането на номера. Аз не съм ученик.

— О! Но кой е казал, че си ученик!? Всичко това беше преди двадесет години, разбира се!

— Извинете, добре ли сте със здравето? Отначало докрай аз съм учил в мъжки пансион! Искате да ми внушите, че някой от съучениците ми е носил името „Елисавета“ ли? Не! Не би и могъл! Н’ес па?

— О, биен сюр… Но ти би могъл да погледнеш това „съученици“ в по-широк смисъл! Би могъл да си спомниш съседния женски пансион, със същото обучение!

— Странно е. Нашият пансион обучаваше огнеборци. Вашият със същото обучение ли беше, ало?

— Горе-долу…

— Горе-долу всичко стана ясно като вода при 200 градуса!

— Защо говориш така, Иване? Пансионът за детски възпитателки, редом до вашия! Колкото до аналогия в обучението — и на нас ни омръзваше да слушаме каква коварна играчка е кибритът в ръцете на детето… Жестоко е да не си спомняш тези неща!

— Може да е жестоко, можете да ме наречете Цербер или Минотавър, но аз не си спомням времена, когато гасенето на пожари и заучаването на песнички са били професии-близнаци!

— Да… Не си жесток, прекалих. Та ти беше най-безобидното момченце в забавачницата! Нали те наричахме Ванчо Биберона… Баба ти все за ръка те водеше сутрин…

— Един момент, като че имаше нещо такова…

— Преди туй пък се срещахме в градината до езерото — ти в синя, а аз в розова количка. Още ме напушва смях, като си спомня как започваше да плачеш, когато ти се изплезя от моята количка…

— Стоп! Извинете, в Първа градска болница ли сте родена?

— В Първа, естествено!

— В стая номер 17?

— В стая номер 17!

— На 14 февруари 1934-а, в осем сутринта!

— Но разбира се! В осем и четвърт сутринта…

— Елисавета!!!