Здравко Попов
На покрива и под него

Призракът се движеше по самия ръб на сградата, осем етажа над земята.

Бе най-чистото небе, с което септември може да се покаже. Бижутер някакъв сякаш бе вграждал поотделно всяка звезда върху кадифения безкрай — много прецизно, с пинцет.

Поетичната настройка у Росица някак необяснимо е преминала в хумористична; тя вече бе започнала да се пита какво толкова мечешко има в тази „Голяма Мечка“, когато погледът й изведнъж попадна върху силуета на покрива.

Росица с вик се подкоси върху кушетката, където бе стъпила.

Двете момичета бяха наели стаята съвсем наскоро — откакто започнаха третата си година в медицинския институт на града. Този вид тавански помещения имаха по един само прозорец, изрязан направо в бетонния покрив и похлупен с правоъгълна стъклена рамка.

След вика Валя мигом хвърли книгата, скочи от леглото си и на свой ред показа глава навън. След туй, без да се суети излишно, тя плисна едно джезве вода върху колежката си.

— Това е сомнамбул, какво има толкова? Не трябва да се вика.

— Сомнамбул… Хубав ли е? — отвори очи Росица.

— Пижамата му стои чудесно, поръчка е.

Покривът беше плосък, асфалтиран, което го правеше особено удобен за сомнамбули — сякаш проектантската организация бе помислила и за това. Виждаше се пределно ясно. Той държеше едната си ръка на гърдите, дясната бе вдигната остро нагоре. След като обиколи лабиринта от комини, антени, въжета и дървени приумици, лунатикът се упъти към един особен, тесен комин и спря. Той свали ръката си и повтори няколко пъти един и същ въпрос, от който обаче не можа да се долови повече от някакво „защо?“. После вдигна отново ръката си, извърна се рязко и изчезна току над самия прозорец на наблюдателките.

Следващата нощ този атракцион се повтори. После се потрети. И стана нещо като константа в среднощния покривен пейзаж.

* * *

Една нощ по-смелата Валя си пое дъх, излезе от прозорчето и пробяга до сянката на комина.

Той беше точен: десет минути след полунощ започна обиколката си. Имаше някакво величаво обаяние в този чудат марш по ръба на живота и смъртта. В часовников ритъм той приближи предопределения от Необяснимото комин, за да зададе неотменния си въпрос — също тъй отчетено и някак глухо: „Защо искате това от мен? Казах, че не мога да го направя. Разберете, че не мога… Не мога…“

Погалено от луната, лицето му бе детски мило — така мило, че страхът на Валя се изгуби в минутката. Тя доби усещането като че много, много пъти е разговаряла с този човек и съвсем неконтролирано от себе си произнесе:

— Защо не можете да го направите?

Сомнамбулът едва видимо трепна.

— Кой е тук?

— Аз съм, Валя — полупоказа се иззад комина момичето.

— Радвам се. Само че… Аз не мога да направя това нещо!

— Защо… не можете?

— Как защо? Та той държи кларинета като тояга! Като слънчоглед го държи! Та за него нотите са кръстословица: чакам го четвърт час да изсвири два реда! А накрая ги изсвирва така, като че композиторът му е причинил лична обида… Не, моля ви, не мога да пиша „удовлетворителен“ на такъв малоумник. Какво като баща му бил…

— Но, разбира се! Разбира се! Че и аз не бих могла!

— Значи, подкрепяте ме — въздъхна в съня си учителят. — Е, благодаря, най-сетне се намери един. А сега трябва да вървя.

— Като че ли знаех, че това запознанство няма да ви хареса.

— Права сте, хареса ми… Като фигура сте съвсем в тон с покрива. Желая ви добро, пак ще се видим, Валя.

— Разбира се! Но защо вдигнахте тази ръка отново, не може ли без това?

— Не… Защото, как после ще я сваля, ако предварително не е вдигната, разбирате ли?

* * *

Женската амбиция е готова да пренебрегне и куп етични норми, когато се касае за приоритет в някаква суетна област. При това твърде леко: Росица се възползва от първия още случай (който между впрочем не беше случай), за да спре учителя по музика на самия тротоар. Имайки известен страх от нощта, тя се реши на тази дързост в самата увертюра на започващия ден.

— Извинете… Мисля, че се казвате Лео Тошев…

— Излиза, че мислим еднакво.

— Зная, че се занимавате с музика и… Днес е четвъртък, нали?

— Според заниманията ми по музика — да, четвъртък е.

— А утре е петък…

— Наистина поразявате с логиката си.

— Знаете ли, аз съм медичка, трета година…

— А! Но аз Съм добре със здравето! Всъщност, права сте… Сега изнемогвам да изнамеря връзка между вашата медицина и утрешния петък, а после между това, че днес е четвъртък, а аз съм Лео Тошев.

— Вие не оставяте да се изясня! Утре е петък и има концерт… Който искам да посетя, защото обожавам Чайковски!

— Разбирам, нямате пари за билет. Това ли е?

— Не е това! Вие трябва да ме заведете на концерт, ей това е! — почти проплака Росица.

— Моля ви, разбивате ме. Щом трябва, ще ви заведа на концерт. Дано само не очаквате, че трябва да ви запознавам с Чайковски. Отсега ви предупреждавам че той няма да присъствува.

Учителят се засмя по много хубав начин. Веднага след това пристигна един тролейбус, който го отнесе към…

Към едно музикално училище, разбира се.

* * *

Всяка нощ, когато метеорологическите условия над покрива бяха нещо търпимо, учителят по кларинет със сонатна нежност улавяше ръката на Валя. Смълчани и влюбени, те се отправяха към един особен тесен комин и дълго си шептяха под звездите.

Всеки следобед, когато позволяваха метео-условията под покрива, учителят по кларинет във весело алегро подаваше ръка на Росица, помагайки й да се качи в тролейбуса. Той ги отнасяше в някаква щастлива неизвестност.

Но: това бе неизвестност със свои определени граници. Десет минути след полунощ — неотменно, математически безусловно — учителят по кларинет, същият учител по кларинет, беше при комина.

Там го очакваше изтерзаната през деня Валя.

Не можеше да се направи нищо.

Насън ексцентрикът обичаше Валя. През деня я отминаваше, както се отминава саксия: той чистосърдечно не я познаваше. Тя не би могла и да помисли да го събуди на покрива, за да му въздействува в своя полза: беше опасно, а и несигурно в повратностите.

През деня странникът очакваше Росица. Тя не би могла и да помисли да споменава нощните му приключения. Би било жестоко неетично: навярно самият той не подозираше, че е сомнамбул. Когато веднъж тя бе опитала все пак да го спечели в непозволената за нея нощ — той побягна.

Защото бе верен, сомнамбулски верен на Валя.