Здравко Попов
Още един случай

Когато отворих, човекът в бяла престилка пишеше нещо на бюрото си, обърнат с гръб.

— Съблечете се — настави той.

Реших, че не съм чул добре, затова попитах:

— Не е ли малко хладно тук?

Човекът явно не ме чу. Прецених, че всъщност нищо не ми струва да се подчиня на разпореждането му. След малко той се обърна, изгледа ме от горе до долу с особен поглед и каза:

— Че това тук не е баня! Я се облечете до кръста.

На свой ред аз изгледах човека с особен поглед.

— Легнете тук — посочи той кушетката. — Как се чувствувате?

— Благодаря, добре — отговорих. — От вчера съм в нов апартамент. А вие?

Човекът отново не ме чу, при все че си беше поставил някакви слушалки. Вместо това той ме чукна и ми се сопна да не дишам.

— Нищо ви няма — изправи се той. — Защо идете тук?

— Не мога да отговоря, без да дишам! — изпищях изнемощял.

— Прав сте — погледна ме още по-особено човекът. — И аз не бих могъл… Поемете си въздух и кажете какво ви води насам.

— Навехнал съм си палеца на лявата ръка.

— А! — трепна той и се втурна към книжата си. — Щом сте с навехнатия палец, значи вие не сте пациентката Пейка Пеева, а сте следващият записан, Ташо Ташев!

— Аз винаги съм си бил Ташо Ташев — смънках.

— Тогава… като сте Ташо Ташев, защо не си пазите реда, а ме обърквате! Изпреварва хората с някакъв навехнат палец, а на всичкото отгоре се представя за… Момент, как беше… Да! А на всичкото отгоре се представя и за Пейка Пеева!