Здравко Попов
Епизод ^[0]

Човекът така се беше омотал и овързал в един шлифер със сгрешени размери, че в края на краищата съвсем сериозно наподобяваше денк. Добродушно-страдалческа схема на лицето му съставяше някакво мистично съзвучие с добродушно-страдалческия фасон на дрехата.

— Добър ден — каза човекът-вързоп.

— Добър ден — отговори другият.

— Вие бяхте поетът Боров, нали?

— Ако ви е удобно, аз и сега съм поетът Боров. Освен ако не искате да ми съобщите, че вече не съм толкова поет.

— О… Напротив, идвам тъкмо при поета! Ето каква е работата, аз от време на време пиша музика. Не го разбирайте, че съм бог знае какъв музикант, въпреки че съм завършил… Пиша за естрада, цялата работа е да се композира мелодия върху даден текст.

— Не ви осъждам.

— Благодаря… Точно сега има конкурс. Спрях се на едно от вашите неща. Там вие сте казали в стиховете си именно това, което аз искам да кажа с музиката си, разбирате ли? В случая обаче ме безпокои размерът на отделни редове. Става дума, че за мен той не е напълно удобен. Но тези неща могат да се променят единствено с ваше позволение…

— И аз имам такова чувство. Дайте да видим стихотворението.

— Ще ви помоля да чета аз, за да си тактувам. Ето:

„Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; — музика — лъчи.

Не искат и не обещават те…“

— Така ли пише наистина?

— Разбира се… Защо?

— Хм. А после трябва да имаме:

„Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли“

— Да! Но, за да се съгласува с музиката ми, налага се някакъв аранжимент. Тук съм направил нещо условно, колкото да ви улесня:

„Душата ми се моли — във ритъм и лъчи,

душата ми се моли — за твоите очи…

О, знам, не искат и не обещават те —

защото си дете!“

— Хи-хи-хиииии!…

— Моля?

— Нищо, нищо, добре сте го докарали!

— Нали? Но има и рефрен:

„В буен ритъм аз се питам:

— йе, йе, йе —

защо пък си дете?“

— Хи-хи-хиииии!…

— Моля?

— Нищо, нищо, простете. Аз малко… Наистина, не виждам как би стояло по-добре! Кой все пак ви насочи при мен?

— Йероним Йеронимов, пропуснах да ви кажа! Ваш приятел и състудент. Понастоящем, мой приятел и съгражданин.

— Хумористът?

— Именно! Всъщност той ми препоръча и стихотворението ви, също е очарован от него. Все се канех да дойда насам, но не остава време. Това са сто и шейсет километра до столицата. Днес е неделя и реших…

— Разбирам, добре сте направили. Вижте какво, уточнете аранжимента както ви е удобно. Това е стара работа, почти бях забравил, че съм я писал. И поздравете приятеля! Никога не съм подозирал, че от този човек ще излезе чак такъв хуморист…