Здравко Попов
Сутрин рано

Някаква приумица на провидението ме поставя два дни поред в самия тролейбус. Това ми донася известно самочувствие: като по-слаботелесен, аз почти никога не храня илюзии да се возя вътре. Тактиката ми е друга. Чакам десетина метра пред тролейбуса: когато той тръгне и се изравни с мене, с добре разчетен скок яхам гърба на някой левент и така се придвижвам към работата си. До следващата спирка левентът беснее, понеже се държа за ушите му. Там скачам в множеството и си придавам безучастен вид. После отново заемам позиция. Най-често се случва да яхна пак същия левент. След няколко спирки ушите му изглеждат като понички. Някой път (все пак, по-рядко) левентът не се е хванал добре и като последица се строполяваме върху паважа и двамата. Тогава ме яхва той и започва да ме обезпрашава, докато не успея да го ритна по кокалчето.

Втори ден се убеждавам, че и вътре е интересно. За разлика от вчера, когато една средношколка бе поставила чертожната си дъска водоравно върху главата ми и се бе увиснала на нея; днес под самия таван съм хоризонтиран аз. По този начин съм яхнал цялото купище и мога да наблюдавам всичко. Неприятното е, че някаква велосипедна капла ме халосва точно по челото, при това в противно еднакви интервали. Скоро, разбира се, си разработвам рефлекс и аз: непосредствено след поредния шок от каплата, раздрусвам с дясното си ходило нечие удобно разположено чене.

Засега най-любопитно е как е успял да попадне тук и контрольорът. И какво иска да каже.

— Спирка „Т-т-т-т-т“. Извади си идиотския ръкав от устата ми, бе! Какво си се проснал върху мен като питон! Спирка „Тунела!“ Придвижи се напред!

— Придвижи се ти… — изнемогва някакъв глух, злокобен вибрант, като из селенията на Хадес.

— Баща ти е трион, не аз, разбра ли! — все пак идва отговорът към контрольора. — И не ръкав, ами цяло чердже заслужава да се напъха в устата ти, разбра ли!

— Мръсници… мръсници… мръсници… — повтаря в строга ритмика друг един глас, вече неизвестно откъде.

Невероятно, но ухото ми фиксира и реплики, по своята изисканост достойни за всеки коктейл:

— Простете ме, ще бъде ли удобно на господина ако преустанови да се оригва в ухото ми като последно говедо?

— А! Моите отлични почитания към първото говедо тук! Може би то ще извие малко врата си, за да установи кой всъщност се оригва. С удоволствие бих го извил сам, впрочем, ако можех да мръдна…

— О, не сте ли вие? Съжалявам, заблудих се: така би ви подхождало!

Хората, съблюдаващи подобна етика, са за жалост едно рядко изключение. Потокът от островатости и ъгловатости в обичаен тролеен стил бързо ги поглъща.

В този момент тролейбусът спира така, като че се е сблъскал със слон. Всички политат под петдесет градуса.

Вън става нещо като при Бастилията, само че тук динамиката е по-голяма, а суетенето — значително по-малко. Тролейбусът увисва съвсем и се накланя като платноходка, но все пак тръгва, защото е тролейбус на световно равнище. Успелите да увиснат по вратите се заклещват във форми от сложността на рококото, които достигат покрива.

Естествено, никой не е успял да слезе където трябва. Обратно — двама анемични минувачи, най-чужди на мисълта да ползват транспорт, са отнесени и вкарани в тролейбуса погрешка. За сметка на анемията, гласовите им възможности, от спецификата на шмиргеловите, могат да стъписат всеки дебилен кашалот. Само че на този свят няма нищо абсолютно: някакъв неотразим алт, вече в невъзможна октава, поглъща всичко:

— Садисти! Сладострастници! Да дойде веднага контрольорът!

От контрольора са налице куртката и единият крак, което е явно недостатъчно, за да бъде противопоставено на садистите и другите.

В следващия епизод няма нищо необикновено: точно когато не се вижда никаква спирка, тролейбусът спира по такъв начин, че тутакси се опразва наполовина в две основни купчини на тротоара. В първата минута не осъзнавам присъствието си сред тях. Когато звездите пред очите ми намаляват, няма никакъв тролейбус. Над мен има само хора.

— Гражданино, елате с нас.

По пътя към участъка установявам в джоба си комплект гаечни ключове, за които се е окачил и виси червен сутиен. Посягам да го изхвърля, но съм прекъснат:

— Я си въздържай нравите, че ще ти дам да разбереш…

Писмено ме обвиняват в нападение над някоя си А. Щ. — 36-годишна, неомъжена. (Името бе съкратено с цел да се избегне срамът.) Когато тролейбусът заминал, заловили ме върху нея, на тротоара. Тя се защитавала. Оглеждам се в огледалото. Видът ми действително разполага да бъда уличен в десет разнородни опита за самоубийство, респективно — в пропаднала инициатива да завзема местния затвор. Сега научавам, че въпросната А. Щ. ще ме съди за посегателство върху девическата й същност. Опитвам да изкрещя, че ихтиозавърът А. Щ. е последното нещо върху кълбото, което повиква подобни помисли, но отново съм прекъснат: имало свидетели…

Моля за пет минути почивка.

В тази пауза мисловният ми поток заиграва в чудно алегро…

Рано сутрин. След две импровизирани обиколки на града, вие много забавно се оказвате в аут точно на спирката, от която сте се качили. Там ви честитят нова шапка. (В живота си никога не сте слагали шапка.) В джобовете си намирате крак от печка или половин баничка. Идущите една-две седмици, по всичко личи, ще се радвате на походка, далеч по-интересна от досегашния ви вървеж. Можете да се развлечете известно време в близкия участък, както ей сега аз. Тук вече е интересно всичко… Най-напред става ясно, че не сте никакъв Ангел Божански, както имате наглостта да се кълнете вече половин час, а сте си Луцифер Кански. После, не сте никакъв учител по фагот, а чисто и просто колите животни в местния клон на ДСП „Наше добиче“. Данните са взети от паспорта, който сам сте представили. Това окончателно динамизира всичко! Но то не е всичко… Изведнъж, по средата на кръстосания разпит, констатирате, че сакото на гърба ви по необясним начин е станало от таргалено на райета на кадифено с вишнев цвят. Ставате и изкрещявате, че то не е ваше.

— Да, добре — значи крадете и палта…

Надавате рев като хипопотам. Позвъняват в Нервното и след десет минути сте на вниманието на лично пристигналия главен лекар. Грешка: още от прага той най-неочаквано се стрелва към потърпевшата А. Щ., махва с ръка, че добре познава случая й и я отвежда, недочакал споменаването на вашия собствен…

Колко е хубаво!

Нима може да се науми друго, така ефикасно средство, за поддържане емоционалната картина на гражданството? И нима един ден, когато в този град неминуемо ще се падат по два тролейбуса на глава от населението — нима всичко това наистина ще бъде така пагубно отминато и забравено!

Нима наистина?