Мартин Колев
Нощна лампа

Малко хладно е навън, нали? Приятна хладна вечер — прозорците на терасата зеят отворени и сред шума на трафика като че ли още се чуват последни щурци. Отпред се вижда блок сто и три, над който небето е затрупано от слама облаци. Луната сияе приглушено като фар, заснет миг преди да угасне, обвит от мъгливи видения. Колите свистят по магистралата, а на заден фон, след парче празна земя, блещукат светлините на „Модерно предградие“, където млади влюбени вървят по дълги прави улици. Този стол е удобен, макар че няма облегалка — затова пък можеш да се облегнеш на рамката на вратата и все ще се почувстваш удобно. На масичката вляво, до саксията с избуялото дърво на живота има чаша, пълна с лимонада. Пийни си ако ти е пресъхнала устата. А аз ще разказвам.

Виждаш ли онзи апартамент отсреща, седмия етаж? Точно срещу теб. Жълт правоъгълник на фона на тъмната сграда, озарен от светлината на двете лампи на полилея. Преди се виждаше терасата, но я събориха да разширят хола. Рамките на прозореца приличат на буквата „Н“ с драсната доста ниско хоризонтална линия. Белите пердета са дръпнати вляво, висят безцелно. Отзад веднага след стъклата се виждат големите листа на стайните растения — джунгла преди масата за хранене, една саксия почти стига нивото на полилея. Различава се и горната част на дивана, върху който един човек се е разположил с чаша между ръцете си. Бледосинята трептяща светлина отсреща му е от телевизора. Чаят в чашата е от ехинацея, но го е подправил с две зърна грозде, рязнати с нож през средата. Големият куп в ъгъла, който малко прилича на воайор, надничаш иззад пердето — също като нас — е в действителност скрин. Над шкафа има етажерки, пълни с приведени на една страна книги. Върху бялата мазилка на стената се отличава окачена в рамка картина, репродукция на морски пейзаж от Джоузеф Търнър. Всъщност „пейзаж“ не е намясто казано може би, защото меките топли цветове на платното, разливащата се като пара от мляко лунна светлина в единия ъгъл са замъглени от почернелите кораби на горяща фрегата.

Но да се върнем на скрина в ъгъла. Той е съвсем обикновен, от дъбово дърво — виждал си много пъти такива и всички те отдавна биха отишли на боклука ако не бяха твърде тежки. Но на една лавица ни чака една изненада, покрита със смотана на кълбо сива жилетка. Жалко, че някой така я е използвал за закачалка — под жилетката стои стара, но запазена нощна лампа. Твърде голяма наистина — също като скрина — но поне би трябвало лесно да можеш да я изхвърлиш, а и излъчваше известна ненатрапваща се шикозност. Абажурът беше плетен, поставката беше дървена и с диаметър колкото бутилка „Маре негро“. По нея бяха резбовани керван едногърби камили и слънце над всяка от тях. Камилите, естествено, си приличаха като капки вода и за търбусите им беше вързан с въже — канап, предполагаемо — по един чувал. Очертанията му наподобяваха неподвижна човешка фигура.

Във фасонката на нощната лампа няма крушка. Всъщност, тя не е използвана от двайсет и пет години. Покрита е от масивен слой прах, събиран от последния път, когато бе събудила ужасяващ страх у някое човешко същество. Защото, виждаш ли, нощната лампа на скрина не е обикновена. Не си прави труда да я търкаш — само ще си измърсиш ръкава, а никакъв джин няма да излезе и да направи покорно реверанс. Достатъчно е да завинтиш една крушка, да включиш кабела в разклонителя, да натиснеш червения бутон — и силата на този предмет, докаран преди ужасно много време от една древна тъжна земя, ще почне да се разкрива пред погледа ти. Минават петнайсетина минути без нищо да се случи — лампата просто свети и отразява предметите наоколо заедно с принадлежащите им сенки.

Постепенно обаче диапазонът на светлината почва да се разширява — преминава през стените, през персийския килим на пода и мазилката на тавана, дървото и тапицерията на мебелите, стъклото на прозорците, кориците на подредените книги. Пред очите ти материята се разгражда, вратите стават на талаш — и това е странната сила на тази нощна лампа с плетен абажур. Да показва. Понякога повече, отколкото би желал. Но ти няма да угасиш, защото си влязъл в торбата като любопитна котка и искаш да видиш още. Съседите отдолу вечерят на масата в кухнята. Тези отгоре са се разотишли по стаите си и шетат или гледат нещо на компютъра. Една жена от апартамента вляво се сапунисва в банята. Това воайорство е само началото.

Крушката се нагрява и почва да размива още по-уверено граници, да показва не само обекти от настоящето, но и такива от миналото и бъдещето, от миналите и бъдещата, които биха могли или не биха могли да се случат в действителност. Стаята се разтваря като погледната през калейдоскоп, цветовете й се припокриват, а ъглите избледняват и се размазват. Изведнъж главата ти натежава и умалява, и се изпразва, и я усещаш като коркова тапа и котва едновременно, призлява ти и с усилие се стоварваш в креслото до скрина, покрито с мека бяла кожа. Усещаш как вчерашният и утрешният ден се кръстосват на приглушената светлина на нощната лампа, защото покривката, на която седиш, почва да се променя, подгизва, след това замръзва и ситни ледени висулки внезапно те пробождат, а в следващия миг от тях остават само чифт зъби и в кожата се намъква един сибирски тигър, който може и да е, а може и да не е бил нейният бивш собственик. Тъкмо с примирение помисляш: „Това е краят“, когато тигърът се стапя и се оказваш на пода — но не на бежовия балатум със сиви пръски, а на един дъсчен под, застлан със застъпващи се едно друго, разноцветни черджета. Разтръскваш силно глава и се опитваш да намериш друга причина за халюцинациите, причина за внезапното изпадане от стабилните устои на света. Дори проклинаш чая с двете гроздови зърна и стигаш дотам да ги обвиниш за цялата тази дивотия.

През това време материята продължава да се изменя — или по-скоро да се губи, самият въздух запулсира и присъствието на околното отстъпва водещата си роля на първоначалното, на буквата и осезанието. Не знаеш дали виденията нашепват от отдавна отминала епоха, дали ти показват ресница от страшното бъдеще или съвсем никога няма да се случат наистина в твоя свят, но някъде другаде ще са запълнят учебниците по история. С уплаха забиваш пръсти в облегалките на креслото, което те е понесло отново и дори е станало огромно и пухкаво, и тялото ти бавно потъва в плюша му, изведнъж стените стават на стиропор и ноктите на ужасяващи създания почват да дращят по тях от другата страна. Затваряш очи, за да изпъдиш безпорядъка на образите, но погледът ти разцъфва на друго подобно място и отново ставаш свидетел на представлението. Холът е станал огромен, пуст, празен с бедната си подредба, но като че ли всичките шест милиарда души, стъпвали някога по нашата земя, оставят кални следи по пода и говорят безспирно, докато повторят всичко казано приживе. Усещаш дима на пожар и тътена, който отеква след силно земетресение, а калейдоскопът се върти на бързи интервали и показва стая след стая, време от време и свят подир свят — всичко е в руини, всичко е облято в зелена светлина, брачни халки в праха на срутила се мазилка и малки костици, от които израстват растения. Трябва бързо да преосмислиш онова, че до прозорците имало джунгла, защото тези растения бързо се разстилат по цялата западна стена и от разлистените им стволове избуяват насила нови разклонения, напластяват се и търсят пролука да продължат нататък, а цветовете им разцъфват и веднага увяхват овъглени.

Виждаш как Вавилонската кула се изгражда наново камък по камък, а хората този път говорят по няколко езика и в гълчавата един предава на друг какво е казал трети и успяват да се разберат, а сетне почват задружно да рушат многобройните стени и кули на библейската кула, защото не желаят да достигнат библейското начало. Пред погледа ти сред виещи се огнени езици Александрийската библиотека се възражда и томовете й се пренаписват по собствен спомен, а многолюдната тълпа се заема повторно да ги изгори, защото се страхува от това прекомерно знание. И накрая, виждаш самия себе си — малко голо създание, което на четири крака тръгва да изкачва широка виеща се стълба. С всяко движение порастваш и само няколко стъпала по-нататък се изправяш, пристъпваш крак след крак и изведнъж те хваща срам от голотата ти и в съзнанието ти се промъква въпроса защо всъщност продължаваш да вървиш нагоре, след като умората малко по малко те застига, а пред взора ти не се разкрива друго, освен още много стъпала. Спираш да си починеш — в началото след дълго ходене, а после и по-начесто. Прегърбваш се и почваш да се задъхваш, а зрението ти отслабва.

Времето не е кристална топка, която може да покаже спомена, който си пожелаеш, или деня от две хиляди и осемдесета, който си намислиш; времето или следва логичния си ход, или, предизвикан от нерационална сила, се пропуква в цялата си суровост, стрелките не са две, а колкото заострените зъби на хидра след дълга битка, а залезите се блъскат един в друг, така че и на Малкия принц би му прилошало.

Осъзнавайки тази своеволна истина, забравяш на мига всякакво пророческо или окултно изкушение. Пресягаш се с немощ и омерзение към ключа на лампата, за да я изгасиш, но копчето блести като мангал и е също толкова горещо. Пролазваш до контакта, но той е пуснал вече корени в стената и, колкото и да се мъчиш, не можеш да го отскубнеш. Ти си в капан.

Пред погледа ти на дивана, сред глъчката на пиянския разговор, заспиват въпреки смеха на приятелите хора, които отдавна не са се събуждали — можеш да го предположиш по каретата на ризите и по класическите прически, можеш да видиш как в съня си те биват издухани от тиктакащите стрелки и от разсипващ се пясък, докато присвитите им в усмивка устни застиват като от мумифициране. Някой отваря вратата на хола и ти казва, че трябва да се обръсне — а ти разпознаваш в този натрапник дядо си от една черно-бяла снимка. През прозореца отеква тракането на влак, който отдавна е спрян от движение, защото са направили по-пряка линия през планинското трасе.

Виждаш как в една купа на масата се разпръскват цветовете на водородна бомба. Сепва те силен вятър, когато поглеждаш към прозорците, разбираш, че е от пеперуда, която с гигантските си, импресионистични криле закрива небосвода, защото навън не е вече нощ и въобще всичко е синьо.

Продължаваш да виждаш, стискаш очи и продължаваш да виждаш. Виждаш живота си като едно пътуване от първата до последната станция на метрото и почваш да се смееш с глас, през сълзи, понеже към края на пътуването местата са се опразнили и досега пътуването ти е било много мъчно, и виждаш едно малко дете в скута на дядо си, който между другото има на пуловера си значка на Мао Зедунг, и детето дори не се усмихва, но те разглежда с отворените си за целия свят, без помен от преценка очи, и разбираш с почуда, че неговият поглед е бил смисълът. И се засмиваш на онова ти проявление, което за кой ли път се изкачва по виещата се до безкрай стълба и упорито се надява, че ще намери нещо различно по-нагоре.

Сваляш абажура на лампата и откриваш — вече без всякаква изненада — едно огромно зелено-синьо око, което с ириса си обикаля стаята и се разширява пред невидимите суматохи на паметта. Това е твоят шанс. Вече можеш да помиришеш лудостта, която се промъква към теб с познанието — което е всъщност нейният парадокс. Вземаш първото, което ти попада — наргилето, оставено до някакъв куфар в ъгъла — и замахваш силно към голямото, вездесъщо око. То е достатъчно бързо, затваря се в себе си и изчезва, оставяйки под тежестта на удара една обикновена, съвсем безобидна 60-ватова крушка. Парчетата от нея хвръкват на посоки. Стаята потъва в мига и мястото. Ти стоиш ошашавен на креслото, оглеждаш се, настръхнал в очакване на още халюцинации. В ръката си държиш една празна чаша, само с две гроздови зърна на дъното. Поглеждаш много внимателно към една лампа на скрина в ъгъла, върху нея е смотана на кълбо сива жилетка. Съзнанието ти почва да работи на мига — минава през теории за видения свише или за сънуване, или за страничните ефекти на някое лекарство, докато не изключи напълно възможността това, което се е случило, да се е случило наистина.

С времето се успокояваш. Нещата тръгват постарому. Разбира си, никога няма да решиш отново да включиш нощната лампа в ъгъла — нека си стои там под жилетката, от най-прости съображения. Тя ще чака мълчаливо и с цялата история на несбъднатото човешко желание в затвореното си око. Ще чака спокойно следващия път, когато едно момиче ще се нанесе и ще реши, че няма достатъчно светлина да си дочете лекциите.

Защото, виждаш ли, тази лампа знае точно какво ще се случи.