Мартин Колев
Къде е музиката?

На Линч

Нямам нужда от толкова приятели.

И обувките ми нарочно възкръсват.

Улицата беше твърде мълчалива за такава и можеше да продължава безкрайно ако не завиеш. Намирах се примерно в средата на пътя, с онези всекидневно лъскани витрини и закритото кино, дето прожектирало само адаптации. Ориентир, когато попаднех тук, ми беше уличната лампа малко по-надолу — тя присвяткваше щом минехме под нея. Изправих се и изтупах сакото си.

Сметнах за логично да се върна към стария, доказан начин за извървяване на улица след снощното фиаско. Представи си, бях тръгнал с гръб към витрините, да не би да изпусна човека, когото търсех, и внезапно се оковах в някаква стая с прашни пиана, на които все пак често се свирело. Трябваше да намеря истинска вълна от черна овца! А не бяла, претърпяла фабрични манипулации.

Затова пак тръгнах по жълтите линии. Вярно — в краищата има лампи, но те само заблуждават. Стори ми се, че чух птича песен — толкова късно? — и пред мен спря едно такси. Завиваше от нечие неупотребимо съновидение.

Отворих вратата и седнах отдясно. В другия край на седалката една много красива жена с дълги кестеняви коси, с чанта на коленете си пушеше цигара. Акумулаторът издаде успокояващ протяжен тон, който може би изстрелва в орбитите на улегнали мисли, и френският автомобил потегли. Жената ме погледна и същевременно притисна с устни фаса, в резултат на което краят му изригна в червена заря.

Не е ли учудващо как понякога такситата ви стигат още преди да сте вдигнали ръка за знак. Навярно притежават някакво шесто чувство, което ние пък нямаме.

— Къде е шофьорът? — попита спокойно и димът от устата й се разпръсна наоколо.

Личеше й, че отскоро пътува сама.

— Тук такситата карат без шофьор.

Погледнах с човешката си глуповатост към предните седалки, но там все още беше празно. През прозорците се редяха едни и същи работи. Видях мъжа в жълт дъждобран да върви в срещуположната посока. Отдавна трябваше да се засечем.

— Къде е музиката? — чух отнякъде и си спомних, че не пътувам сам този път.

Не знаех играе ли си или това е от онези странни гатанки, с които жените объркват хода на времето. Таксито спря внезапно. Предните врати се отвориха и пред смаяния ми поглед насядаха седем или повече мъже в лилави и зелени костюми, които на мига почнаха да свирят на измислените си инструменти.

Двама свиреха на китари. Един на пиано. Четвъртият — на тромпет, саксофон и дайре. Някои просто се клатеха в ритъма на мелодията. Жената хвърли фаса си през прозореца и запя:

— Там, откъдето иидваме, птиците пеят чуудна песен…

Нещо липсваше. Щракнах с два пръста и към бенда се присъединиха чинели.

— Птиците, те пеят чуудна песен…

Може би съм ходил. Имаше ли някакъв мотел? Колата спря и музикантите се изнизаха. Видях, че бягат по тротоара със смешните си костюми. Аз винаги съм бил в сиво или, в краен случай, черно — когато сме погребвали обувките ми.

Отново потеглихме. Светлокосата красавица до мен запали цигара, докато я притискаше непоколебимо между устните. Като я стисна, по края имаше следи от мрачно червило.

— Къде е музиката?

Този път само я изгледах, възмутен от наивността й, как може да задава винаги грешните въпроси.

— Защо ми даде кестени?

Русокосата сестра дръпна от фаса достатъчно дълго, за да приключа, и отвърна:

— Не съм ти давала кестени, миличък.

Понечих да възразя, но вместо кестени стисках няколко кочана жълта, млечна царевица. Захвърлих я надолу по улицата, изправих се и изтупах костюма си. Щом продължих нататък, крушката на лампата спря да прекъсва. Някъде назад по асфалта издишаше цигара със следи от червило и той щеше да ми е ориентир, че все пак съм стигнал донякъде. Лампите не стават за ориентир. Само заблуждават.

Събуди ме Мариела, която винаги отваря вратата на стаята рязко.

— Какво става тук, момчета? — ухили се тя и вдигна показно спринцовката в ръката си. Обичайното бълнуване на Дани беше придобило плътността на истерични писъци:

— Не, нямам нужда от толкова приятели! Наистина… Вървете си, добре съм!

Мариела проникна в мрака край леглото му, а зад нея умълчаните фигури притаиха дъх.

Наведе се над съквартиранта ми и след малко Дани се успокои. Другата медицинска сестра, която я придружаваше, беше само от два дена на работа — а и изобщо сред нас.

— Ето, за да заспиш по-бързо — каза строго тя, но добави тихомълком, че е аспирин.

— Аз отивам да си продължа съня — Мариела тръгна към вратата бавно, но в главата ми стъпките й звучаха с непреднамерена акустика.

— Ей сега идвам — усмихна й се блондинката. — Моят май се е изпуснал в леглото.

Не беше вярно, разбира се.

Другата отвърна, че това не е неин проблем или нещо от сорта, и тръшна вратата след себе си. В коридора зазвучаха множество стъпки като от стоножка. Кръгла светлина от фенер огря моята спътничка. Отбелязах мислено, че носи всъщност дълга жълта рокля. Оркестърът излезе от тъмното и започна изпълнение на измислените си инструменти.

— Там, откъдето идваме — запя русокосата, — птиците пеят чудна песен и във въздуха винаги има музика.

Приближи се съвсем до леглото — а светлината я следваше — и ми подаде ръка. В прозореца зад главата ми кестеновите клони яростно се удряха един в друг.

— Защо посади тези кестени? — попитах щом танцът започна.

— Не бях аз, миличък… Помни, че мразя кестените.

Онези бяха облечени в лилави сака и зелени ватирани панталони. Мъжът с дъждобрана разбра, че го гледам, и потъна на заден ход в жълтеникавата мазилка. Едва сега осъзнах, че подметките ми отново са изтъркани. А последните месеци не бях напускал тази проклета болница. Щяхме да ги погребем, да ги погребем щом шофьорът дойде на свиждане, а те — с обувченото си чувство за хумор — да се върнат на ходилата ми, тъй както съм вързан за леглото с кожените колани.

Прошепнах тъжно:

— Пак ще възкръснат…

— Не и този път — увери ме сестрата.

Песента свърши, а тя остана върху мен и се мъчеше да дотанцува нощта.

Чинели липсваха всъщност.

Вечер тръгваме по жълтите черти, за да не се погубим. Спомням си как влизаме вътре. Помня как свалям палтото й и се потапям в бурните кестеняви коси. Допада ми, че никога не ухаят еднакво — когато ми се сърдят, когато ме желаят или по време на сън. Тя отблъсква ръцете ми и пита настоятелно:

— Къде е шофьорът?

Винаги задава грешните въпроси. Аз никога не знам правилните отговори. Поглеждам с човешката си глуповатост към предните седалки, но там е пълно с кестени — цял куп! През прозорците се редят едни и същи работи, но човекът с жълтия дъждобран се крие в отраженията на излъсканите като рибешки търбух витрини. Преди лимузината да избухне в самовзривяваща се целувка с присвяткващата лампа, където ние сме само следи от мътно червило, се случват няколко неща.

Поглеждам краката си и през изтърканите обувки ми се озъбват един лилав и един зеленикав чорап. Целувам червенокосата до мен, защото адът никога не ми е представлявал основа за кошмари, и в съзнанието ми изниква чудният въпрос няма ли да свири на небето оркестърът с измислените инструменти. Между другото, обувките не възкръснаха. От тях порасло кестеновото дърво, по което избягах.

Черешите, изпълнили автомобила, почват да падат върху нас.

А музиката в главата ми като по знак зазвучава наново.