Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Корекция
щурец (2013)
Форматиране
maskara (2015)

Издание:

Мартин Колев. Кучето на терасата

Българска. Първо издание

ИК „Захари Стоянов“, София, 2009

Редактор: Маргарита Петкова

Коректор: Евгения Владинова

Художник и худ. оформление: Жеко Алексиев

ISBN: 978-954-090-407-8

История

  1. — Добавяне

„Не, не, не. Не се казвам Емануил Суграшев и не съм убил Емилия Апостолова!“

Написах го на един дъх и нямах представа как да продължа. По всичко личеше, че се очертава още една кримка, а ми се щеше нещо по-така — с по-дълбока история, повече атмосфера. Затова и дойдох в Кенана, чак в Хасковско, обикалях града половин час, докато ме упътят правилно към комплекса. На всичкото отгоре нито ресторантът беше на ниво, нито имаше интернет, както обещаваха в брошурата. За ресторанта добре — имаше сватба тази вечер и така или иначе нямаше да вечерям там. Но колко му е да пуснеш една мрежа за хората? Или поне да не си правиш мечешка услуга като пуснеш такава обява. Изтрих първото изречение.

Превъртях се на другата страна на спалнята с лаптопа и го оставих на празната възглавница. И единични стаи нямаше, макар че всъщност моята „спалня за двама“ беше две долепени легла по персон и ½. Натиснах бутона за обновление. Отново: no wireless networks available. Прокарах пръсти назад по косата си. Преди малко излязох от банята охладен и успокоен. Спрях се пред огледалото в стаята, минах се още веднъж с хавлията и я оставих на закачалката в коридора. Казвам се Свилен и се опитвам да си вадя хляба с писане, а животецът ми вади оная си работа. Не че няма в България такива, които да се прехранват от писане — има вече, но можеш да ги преброиш на пръстите на ръцете си.

Затова реших да дойда — никога преди не бях отсядал в Кенана, но ми казаха, че цените са подходящи за писателския джоб и е спокойно. Колко спокойно щеше да бъде довечера, след като салонът беше резервиран от щастливите младоженци, не знам, но по двайсет и пет на стая все пак си е приемливо — още повече за двойна стая; можех да си докарам някое маце и да си изкараме хубаво. Две седмици се колебаех, но в Пловдив беше ужасна жега и не се търпеше. Другата седмица почивката ми свършваше, както и спестяванията, и трябваше да се заемаме с августовския брой. Затова сериозно се разколебах дали да не доизхарча припечеленото с 1-годишен честен труд малко по-грандиозно в това хотелче. До края на годината надали щеше да ми остане време да попиша като ме завъртеше пак вихърът на работата.

Виж, стаята беше приятна. Модерно обзаведена, филмово, което говореше за скорошен основен ремонт. Всичко си имаше — нов мокет, черно певеце, климатик и дори огледална врата на банята. За да си стигнеш до стаята трябваше обаче логично да минеш през рецепцията, която представляваше просторен мраморен салон с персийски килим и пищни фикуси. Тъй да се каже, едно типично фоайе отпреди 89-та. Не проумявах защо собствениците го бяха оставили в толкова античен вид.

Иначе в стаята ми вероятно единственият спомен от социализма беше чашата, която сега държах в ръка. Масивна, дебела стъклена чаша, която не се беше счупила два полит-строя и вероятно и аз нямаше да я счупя сега ако я запратех към пода. Съвременното стъкло бледнее пред такива чаши — то е тънко, крехко, чупливо и, разбира се, далеч по-стилно.

Държах си историческата чаша в ръка, до средата пълна с уиски и с едно ледче, и не можех да си представя, че от нея бих могъл да пия вода. Такава здрава чаша — само по ръба малко нащърбена — беше предназначена за здраво питие.

Не можех да изключа от потока на мислите си това кръгче отсъствие, около което те неуморно се завъртаха пак и пак. Почнах да обикалям стаята и да се мъча да намеря нещо друго, с което да залъжа фантазията си. Прокарах ръка по пердетата. Бяха оранжеви пердета, с щампи на приятни, безсмислени геометрични фигурки. Неочаквано погледът ми беше привлечен от кръг светлина. По драперията на пердето имаше следа от прогорено — със сигурност оставена от запалена цигара. Постоях, загледан в следата от някой невидим бивш посетител на стая 217. После се върнах обратно на спалнята. Опитах се да изровя от файловете в Nedovyrsheni някаква стара идея, която да засуча, но същевременно историята за произхода на прогореното петно вече се нижеше в главата ми. И някак много удобно се свързваше с онова първо изречение. Написах го отново:

„Не, не, не. Не се казвам Емануил Суграшев и не съм убил Емилия Апостолова!“

Свих пръсти и после ги разтегнах рязко навън. Така правя, когато съм наистина надъхан за някоя история и се мъча да я продължа. Скочих от меката си ложа, отидох до раницата, стоварена на дивана в ъгъла, и изкарах от предния й джоб кутията с цигари. Покрай тази дупка в пердето неусетно ми се беше допушило. Запалката беше мушната в целофана на кутията, натиснах кремъка и приближих фаса, който бях стиснал в уста. Дръпнах веднъж, отидох до завесите, доближих внимателно цигарата до прогореното. Беше от по-тънка. Затворих бавно очи и ситуацията почна да се намества пред тях.

Тънка цигара, вероятно жена я държи. Виждам отпусната й китка и изпънатите пръсти, между които въпросният фас спокойно гори. Но тя — не, не й виждам лицето, но имам усещането, че гледа нататък, към спалнята. Говори с някого. Не мога да различа събеседника, но решавам, че е мъж — седнал на леглото или може би легнал върху оранжевите завивки. Начатквам набързо на лаптопа:

„Жената до прозореца говори нещо на мъжа в леглото. Леко намусена е от това, което й е казал. Гласът й е надменен, трудно се сдържа. Въпреки това тя ще бъде жертвата.“

Дърпам се като опарен от клавиатурата. Ето пак, не мога да се сдържам! Сякаш за друго е невъзможно да се пише, освен за убийства. Казвали са ми достатъчно пъти, а аз и сам си знам, че когато читателят свикне с триковете ти, се отегчава. „Трябва да разнообразяваш, да разказваш някакви по-битови истории, в които героите остават живи до края на разказа.“ „Знам“, кимам, „така е.“

Но като хлапе пак правя, каквото ми допада. Оплесквам нещата. Мислил съм си, че това е на психологическо ниво. Че убивам персонажите, които създавам, понеже ме мога да убия майка си, главните редактори, онази намусена продавачка и другите, дето ми вгорчават живота. И вероятно имам някакъв вид подсъзнателен страх, че ако спра да се разправям с героите си ще се взема в ръце и ще очистя няколко души, създадени не от мен. Един вид, живея си в моя малък лаптоп, където раздавам правосъдие като Батман в неговия Готъм сити. Само че без плочките по корема.

Обаче този път нещо беше различно. От вдъхновението до образите в главата ми минаваше толкова малко време, че не усещах откъде изскачат логическите връзки помежду им. „Инсайт, мама му!“, прошепнах.

Дръпнах замислено, както се бях излегнал на спалнята. Премрежих поглед и се опитах да видя отново онази жена до прозореца, която пушеше и говореше надменно в едно друго измерение. Още си беше там. Нищо не я беше накарало да помръдне. Тя и мъжът стояха така следствие на дълъг, нажежен разговор — или просто не можех да разчета друго по лицата им, визуализирайки само този застинал детайл. Изтънчена фотография или — още по-добре — промоционален кадър от криминален филм. Но ми се щеше той да стои по средата на нещо.

Отидох до масичката с телевизора да взема пепелника. Двамата бяха дошли тук, отблизо или отдалеч, бяха отседнали в стая номер 217 и вероятно бяха повдигнали вежди от почуда, че се намира всъщност на третия етаж. За някоя сватба ли бяха дошли? По-скоро не. По-скоро сами. Приятна лека почивка преди поредния нежелан септември. Но нещо я беше развалило — жест, фраза, признание, разкритие, стар досаден навик… Вариантите бяха много.

Изтръсках цигарата и оставих пепелника на нощното шкафче — да нахвърля по-същественото на лаптопа. Отбелязах със задоволство, че днес мисълта ми беше значително по-бърза от пръстите. А цигарата и дупката от онази втора цигара увеличаваха скоростта допълнително.

„Дупка в пердето. Мъж, жена. Поглед навън, поглед към нея. Мълчание, нажежена атмосфера, случаен допир на пламъка до плата.“

Бях настървен, определено бях настървен. Може и да беше още една предвидима история за любов и смърт — защото знаех, че едното предшества, а другото предстои в този натюрвив — но надушвах, че ще се получи по-пълнокръвно от обикновено. И от известно време — от доста време ако трябва да съм честен — не се бях настървявал така. Като оцъклена хрътка по дирята на тлъст пъргав заек.

„Сега трябва да си представя мъжа на леглото.“

Защо я гледа така мълчаливо, с котешко безизразно съсредоточие? Какво му се случва в главата през това време?

„Защо ще я убие?“

Вселявам се в него. Следи мацето с очи, също като нея кипи отвътре, но се старае да не го показва — или по принцип не открива реакциите си пред другите. Но те са неоспорими. Иска да я сграбчи, иска да я прекърши — тази отровна змия, от чиято уста не излиза друго, освен съскане. Как само я ненавижда в този момент.

Докато филмът течеше в главата ми, отърках изгорелия фас в пепелника. Проследих замислено угасващите искрици и ми се стори, че виждам нещо странно в малкия стъклен съд. Доближих глава над него. Не ми се е сторило. Вътре имаше оставено нещо малко и жълто. Хванах го с пръсти и го отърсих от пепелта. Беше златен пръстен. В средата му имаше инкрустиран бял камък — диамант или имитация на такъв, или някаква друга лъщяща скъпоценност. Във всеки случай изглеждаше доста изискано.

Играта на асоциации продължи автоматично. Без да се замисля дори, почнах да пиша:

„Пристигат. Нанасят се. Разопаковат малко багаж. Жената…“

Изведнъж силуетът на мистериозната жена почна да се осветява в съзнанието ми като от огромен театрален прожектор, който досега е бил насочен към друга част от сцената.

„Светла, но не чак руса коса — светло кестеняво, жълти косъмчета, проблясващи на слънчевата светлина. Дълга почти до раменете, но не повече. Лицето все още не мога да видя ясно, но различавам тънки тъмни вежди и също тъй тънки устни, без червило, съвсем бледо розови на цвят. Тя обръща глава към спалнята и казва нещо. В това време се освобождава от скъпоценното си снаряжение. Сваля обеците. Сваля нещо от ръката си, гривна. Протяга ръце към задната част на врата и отключва синджирчето си. Оставя всичко на масичката с телевизора, до листа с ценоразписа и описа на стаята. Но пръстена не маха.“

Почесах се замислено по брадичката. Защо не го сваля? И, още по-съществен въпрос: защо си представям този момент щом няма връзка със загадъчния златен кръг? Хрумна ми, че подсъзнанието ми е далеч напред в сюжета — подсказва ми стилно, внимателно, за да стигна собственоръчно до изглаждането на детайлите… Просветна ми ей така, от нищото, и си удрям коляното от изненада. Ами разбира се, какво по-очевидно от това? Пръстенът е всъщност брачна халка! Ето защо не я сваля.

Погледнах към нощното шкафче, където бях оставил бижуто. То все още си стоеше там — красиво, изящно и определено нестърчащо от женски безименен пръст. Нещо я беше подтикнало да го свали. Тяхната свада. А гласът й, докато говореше на мъжа и се разсъбличаше, звучеше спокойно.

„Сваля дрехите си. Бяла рокля. Лятна, семпла бяла рокля. Отдолу е с бански — син на цвят. Приготвят се за басейна. Ще отидат там, но няма да се задържат дълго. А когато се върнат, отношенията им вече няма да са тъй мирни и тихи. Тогава тя ще навлече отново роклята и ще запали цигарата, оставила онзи процеп в пердето.“

Опитах се да си представя по-добре ръката й, докато държи цигарата.

„Тогава пръстенът вече ще е свален. По погрешка, докато се карат, го е оставила в пепелника.“

Но пепелникът беше почистен, когато дойдох. Само халката стоеше на дъното. Изведнъж ми просветна — колко само се бях вживял в историята, та не виждах по-далеч от носа си — че тази халка не може да е оставена случайно. Може би те са изчистили пепелника след себе си (с жестока наслада един глас в главата ми се обажда: „той го е почистил, докато се е мъчил да скрие уликите“). И все пак чистачката е трябвало да го види, нали? Колко време е минало без никой да забележи загадъчното бижу в пепелника? Надали ставаше въпрос за голям период от време.

— Мамка му! — казах.

И осъзнах, че всички тези неща, които се блъскаха в мозъка ми, трябваше да са свързани. Колко време може да е минало? Каква е вероятността аз да съм първият отседнал тук след двойката? Доста голяма. Но в такъв случай трябваше да приема за чиста монета, че хората от разказа ми не съществуват само там и аз се намирам в тяхната стая. Същата тази стая, която описвах. Същият този златен пръстен, който някоя жена с бяла рокля и светло кестенява коса е оставила в стая 217 преди аз да дойда и който чистачката е пропуснала при почистването. Възможно ли беше този пръстен и дупките от цигарата да са остатъци от едно и също гостуване, което по някаква случайност напомня това в историята ми.

— Мамка му — повторих.

За момент се почувствах някак пророчески. Като екстрасенс, затлачил се в оранжевите воали на времето. Тази стая 217 все едно сама ми помагаше да стигна до ядката на сюжета. Но не бях сигурен дали си мисля за стая 217, в която се намирах, или за стая 217, която си представях. Двете се нагаждаха една към друга — детайлите на моята стая безобразно напомняха уликите от другата. Бях едновременно и в двете. Дали беше възможно чувствителността ми към истории, изострена от търсенето на такава, да е попаднала на пръстен, който иначе не би се оказал в пепелника; на дупка от цигара, която друг не би забелязал…

Усетих как миниатюрните иглички на страха почнаха да пъплят по гърба ми.

Стая 217 ми говореше.

Взех чашата и отпих. Ледчето се беше стопило отдавна в кехлибарената течност. Може би навлизах прекалено надълбоко в тези видения — по-надълбоко, отколкото ми се щеше. Точно така. Най-добре беше да изтрия глупавите записки и да забравя за пръстена, така както го бяха забравили собственикът му и чистачките. Ще се концентрирам над нещо друго, което да заангажира мислите ми. Някоя битова история с таксиметрови шофьори, с улични кучета и с миловидни студентки. И никого нямаше да убивам, честна дума!

Натиснах „Backspace“-а. Ситните печатни букви почнаха да изчезват отзад напред. Но стаята не искаше да се отказвам. Искаше да направлява пръстите ми, да ги натиска по клавишите на една история, която извън тези четири стени не съществуваше, а като че ли трябваше да излезе наяве. Чрез мен. Бученето на климатика се усили и в него долових настоятелен монотонен шепот: „Продължавай, продължавай!“ Боже мой, съвсем се бях скапал. Почвах да изкуквам от всичкото това напрежение.

Погледнах към телевизора отсреща. В тъмния му екран видях умореното си, безизразно лице. Не беше бляскава гледка. А до мен екранът отразяваше онази жена. Жената, която скоро щеше да умре в разказа ми и която вероятно беше умряла съвсем скоро в същата тази проклета стая.

Скочих от леглото и се стоварих на пода. Представих си призрака й — как е останал тук и не може да напусне хотела заради проклятието на насилствената си смърт. Гледал съм десетки филми, в които става така.

— Но — казах — в такъв случай тялото й би трябвало да е още някъде тук, нали?

Никой от гласовете в главата ми не отвърна. Стиснах силно очи, но не можах да се отърва от безмилостното видение, което сам бях предизвикал.

„Помогни ми“, чух да проскърцва нещо в стените, „помогни ми!“ Настоятелен шепот, изтънял от отчаяние.

Неочаквано цялото ми тяло изтръпна. Свих се на кълбо. Отворих уста да си поема дълбоко въздух. Когато отворих очи, погледът ми беше леко разконцентриран. А пред очите ми стоеше следващата улика. По пода имаше някакви миниатюрни, тънки парчета. Парчета кожа.

Връщат се от басейна. Тя навлича бялата си рокля. Кожата й е изгоряла, особено по рамената, близо до сините презрамки на банския костюм. Парченцата белеща се кожа се отъркват в плата на роклята и падат леки като перца върху мокета. В този миг двамата почват да се карат. „Това няма да продължи“, казва тя. „Край!“ Сваля годежния пръстен, по погрешка го оставя в пепелника. Пали цигарата. Той лежи в спалнята и мълчи. Но в главата му планът вече съзрява.

Трябваше да отпия от уискито. Да се съвзема. Главата ми тежеше цял тон и ми беше адски трудно да я мъкна със себе си.

— Как го е направил? — помислих си, докато отпивах.

И по чиста случайност погледът ми падна върху тежката стъклена чаша, която държах. Нащърбена по ръба. От удара.

Удря я. Жената губи съзнание и се стоварва на земята. Той е изплашен — разбира се, че е изплашен, но гневът му взима превес. „Тази никаквица“, промърморва, „заслужи си го.“ Не можех да повярвам, че съм способен да видя, да си представя нещо толкова брутално. Раната е малка — дребно кърваво петно между светлите кичури. Той изпада в паника. Завлича я в банята. Напръсква лицето й с вода, за да я освести. Тя отваря очи и си поема дълбоко дъх — последният път, когато ще си поеме дълбоко дъх. Защото го поглежда и процежда през зъби: „Ще си платиш… За всичко ще си платиш!“

„Не, няма“, крещи той. Хваща я за косата й я навежда към мивката. Пуска водата. Държи главата й…

Не можех да издържа повече тази прокълната стая 217. На четири крака отидох до банята. Имах чувството, че умирам, в ушите ми бучеше само зловещото бълбукане, което жената е издавала, докато се е мъчила да се надигне.

Измих лицето си обилно и се погледнах в огледалото. Бях пребледнял. Представях си как течащата вода залива все още неизсъхналата й след басейна коса, как мивката се пълни със звучно шуртене… Трябваше да изляза! Точно така, трябваше да изляза и да се поразходя. Може би да изпия едно кафе долу, преди да е започнала сватбата. После щях да се върна и ако продължавах да се чувствам толкова отпаднал, ако продължавах да усещам зловещата енергия, просто щях да отпраша към Пловдив. Вероятно щяха да ми върнат парите за нощувката или поне част от тях. А и да не ми ги върнеха — голяма работа.

На излизане от банята угасих осветлението. Погледнах навътре и ми се стори, че мога действително да различа тялото на жената — в омачканата бяла рокля и с все още мокра светло кестенява коса. Легнала мирно върху плочките.

Толкова бях луднал… Вдишах и издишах няколко пъти, за да се успокоя. Обух се и отключих.

Пред стаята стоеше една възрастна жена в розова униформа.

— Излизате ли? — попита ме с плах глас.

— Да — отвърнах. — Излизам да се поразходя.

— Може ли да почистя, докато Ви няма? Днес не ми остана време преди да се нанесете.

Изглеждаше доста объркана от внезапния ми пристъп на смях. Не е била почистила, преди да отида в стаята.

Това обясняваше с най-успокоителна логика и пръстена, и мръсния мокет. Значи всичко останало е било плод на отчаяната ми фантазия. Бях събрал уликите и по тях бях скалъпил една доста несвързана страшна история. Макар че, в ушите ми все още шуртеше силно водата, докато бавно покриваше изкривеното от уплаха женско лице. Може би не трябваше да се захващам въобще с писане този ден. Все още не бях успял да си отпочина от последните тежки месеци и това явно се отразяваше неблаготворно на психическото ми състояние. А и преди малко се бях почувствал наистина зле. Да не би да бях хванал настинка?

— Няма проблем.

— И ако може — погледна ме притеснено чистачката — да не казвате, че съм Ви пропуснала стаята.

Зачудих се дали да не я питам. Случвало ли се е нещо в тази стая напоследък? Имам предвид, нещо странно… Отказах се. Единствената жертва тук бях аз и то на извратената си фантазия.

— Добре — кимнах.

И продължих по коридора. Разхождал съм се най-много половин час. Обикалях градината на хотела и гледах купищата рози край оградата. Слънцето залязваше и се наслаждавах на красивите меки цветове на небето… Когато се върнах, полицаите ме чакаха пред вратата.

Не, не, не. Не се казвам Емануил Суграшев и не съм убил Емилия Апостолова!

Колко пъти да ви го повтарям? Това не е моята лична карта — някой я е пъхнал в портфейла ми. Същият този някой, който е вкарал тялото на въпросната жена в стаята ми, докато съм се разхождал! Файлът на лаптопа няма нищо общо. Нали Ви обясних как се случи всичко? Това е просто една история, която съчиних! Не, не ме интересува колко ексцентрично ви звучи… Нямам представа коя е тази жена. И няма да сменя показанията си.

Край