Мартин Колев
Дъждовният сезон

„Безпомощно страдащи, мъгляви мечтатели… са хората.“

Рафаело

Виктор Елисеев, приятно ми е! Занимавал съм се усилено с тогава новата, все още непопуляризирана професия „познавач на човешките души“. Нещо средно между Фройд, социална дейност и воайорство. Трябва да се изчете наистина доста специализирана литература и почти нямам свободно време, но си струва. Завещанието на любимия ми софийски чичо — лека му пръст — гласеше, че при представянето на доклад за интересна човешка история на пето число от месеца в сметката ми ще се появи определена сума.

Да сте се замисляли, уважаеми читателю, зрителю, слушателю, колко много странни персони се блъскат във Ваша милост всяка сутрин или Ви пререждат в магазина? Моята работа беше да узная нещо за тях, детството и семейството на всеки, който е открил заобиколния си път. За да не Ви обърквам прекалено обаче, най-добре да разкажа първо за зиморничавата.

Тя винаги се обличаше с пуловери, даже лятно време. Преди, докато преследвах съвсем друг обект, я видях до телефоните на Альошата. Седеше на една пейка с учебник по история на коленете и с цигара в ръка. Явно учеше за изпит, изглеждаше изключително нервна. Още тогава разпознах в нея някаква умело прикрита ангелска недоразкритост, тайнственост. След като прочете веднъж-дваж урока, момичето го заряза, запали за пореден път и затвори очи. Предполагам, че чакаше някоя определена муза, защото след малко погледна часовника си и надраска нещо на един скъсан от тетрадка лист. „А, стихотворение“, помислих си. „Или само план на урока“. Преди да си тръгне обаче, с една кибритена клечка тя запали листа и го остави да изгори напълно.

Следващия път, когато я видях, беше есен. Тогава не носеше учебник за алиби и писа дълго. Историята с унищожаването на уликите се повтори. Сега знам защо беше толкова трудно да откривам следите й. Но онези месеци прекарах в уж случайни разпити на съученици и безбожно плащане на таксита — имам го всичко картотекирано. За щастие зиморничавата, както всеки друг впрочем, не успя дълго да спазва правилата на тайната си игра. Вечерта на дванайсети октомври я открих на една пейка на гарата, отново улисана в словоизлияния. Но преди да стане и да се запъти към вкъщи, тя изкара червено кибритче и опита да изгори листа. Имаше само две клечки и, благодарение на хладния северен вятър, и двете угаснаха в ръката й. Тя постоя малко замислена, след което смачка листа и го хвърли в едно кошче за боклук. Оттогава насетне събрах поне две хиляди хвърчащи листа — понякога изписани от долу до горе, понякога празни, с изключение на някоя драсканица и може би пояснение под нея. Зиморничавата, естествено, не е и предполагала, че някой би прибирал листите й с идеята да разбере какво я вълнува в самотните мигове навън. Аз си позволих да събера кратките мисли в книга, която изпратих на двайсет и седем издателства от различни страни — май не споменах, че съм полиглот. Книгата естествено смятах да кръстя „Дъждовният сезон“. И тъй, в един стар склад до пристанището подредих успешно всички копия на книгата като оставих само едно за лично ползване. Там бяха събрани хвърчащите листи — от онзи в кошчето на гарата до последното й прощално писмо към Бургас. Единственото, което намерих по пода на склада след онази ужасна буря, помествам тук.

„Двайсет и една улици?! И кой може да ме увери, че това не са единствените, по които ще мина? Към училище, кафето, «Хеликон», гарата, плажа и още няколко пресечки между тях… Но това беше преди да открия дъждовния сезон. Виждате ли, точната причина да дойде е, че никой не го очаква. Има определени странни дни, най-вече четвъртъци, когато всички чакаме нещо. Не дете да се върне от часовете, нещо голямо! Хората толкова са се улисали в проблемите си, че въобще и не предполагат, че дни наред няма да могат да излязат без чадър. Според мен всяко чудо или аномално невъзможие би се случвало пред очите на скептици, догматици и прагматици, стига човешкият род да спре да мечтае в един-единствен миг (и слава Богу, този миг е далеч!). Хитро, нали — защо вярваш в онова, което всъщност отричаш? Но, така или иначе, с гръмовна буря, която включва алармите на колите и чупи стъкла, всяка година почва дъждовният сезон на Бургас — … почти винаги в четвъртък. Докато останалите гледат реклами и търсят оргазъм под чаршафите, децата се мусят с дъждобрани, навлечени от сутринта, а старците гледат как за пореден път всичко става на кал, аз обикалям улиците. И честно да кажа, почти никого не съм срещала тогава. Ако дъждовният сезон идва по график — тоест всяка година, когато му скимне — ще успея да стигна до края на тези петстотин и няколко малки градски улички. Засега резултатът ми е четирийсет и малко…“

„Докато обикалям града, често попадам на някое тихо, усамотено място, където пиша, чета и пуша. Тези места са стари, от времето на лимонадата и романтиката, която шурти дори от чешмичките, мята се насам-натам в уличните лампи и прелиства вестник по пейките. Едва ли ще се наслаждавам дълго на това пропуснато от постомодернистичния хаосотворец минало в настоящето. Чудесата обаче съществуват, трябва само да не вярваш в тях!“

„Хората се захласват по кратките пътища. Това е в резултат от страшната липса на време. Преди малко спрях на светофара. Беше червено и колите чакаха още на стартовата линия с ядосаните малки шофьори (тик-так-тик…). Пред мен стояха момче и момиче. «Уф, колко ще го чакаме тоя светофар» — възмути се момичето. «Айде да минаваме» — отвърна момчето. Пресякоха наполовина, защото отляво колите най-сетне бяха свободни да продължат великото си въртене в кръг около земята. След малко светна зелено и аз пресякох заедно с двойката. Продължаваха да роптаят, че си губят времето. И това ако е романтична разходка…“

„В търсене на пряк път забравяш накъде си тръгнал. В търсене на заобиколен път почваш да се питаш защо въобще не си си останал вкъщи. Сбогом, Бургас! Заминавам. Оставям те. Отпътувам с глупавата си стипендия към един скучен блестящ град. Така и не дочаках последния дъждовен сезон — едва ли в новия дом ще си имам такъв… Но ти оставям хвърчащите листа, които пишех на всяко мое тайно място. Дано никога не стигнат надписа «Бургас», грозно зачеркнат. С… Бог… Ом…“

Беше четвъртък. Зиморничавата изпуши четири цигари една след друга, преди да се качи на влака. Последното си неадресирано писмо хвърли през прозореца на вагона, след съмнителен повей от изток. Родителите й я изпратиха с носни кърпички, дузина приятели протягаха ръце да я докоснат за последно. Момичето така и не беше дочакало последния… Но, момент сега, какво става? Дали това не е… Една светкавица пречупи августовската привечер, някой спомена, че май капка го е цапнала по носа. Влакът потегли с началото на дъждовния сезон! И вятърът включи алармите на колите, почна да чупи врати и прозорци, хората се разбягаха с найлонови торбички и ризи на главите. Небрежно открехнатите врати на един пристанищен склад се разтвориха широко и хилядите хвърчащи листа заедно с папките и договорите за издаване полетяха с вече не така съмнителния повей.

„Наистина обожавам втория ден от дъждовния сезон по вина на горчиво-кафената тротоарна утайка, лепкави лакоми червеи, мръсна шума от Макондо и куп други неща, придошли с вчерашните вестници. Всеки път водата се изтича и оставя само спомен за мокро тиранство, заедно с лесно доловимото усещане, че ако гъкнеш, пак ще завали.“

Но онази година половината център беше покрит от хвърчащи листи от тетрадки, с карирани редове и поле за датата вляво. Те полепнаха по покривите, влязоха в комините, скриха разнебитените плочки, напълниха обедните новини с мисли на едно деветнайсетгодишно, странно момиче. Книгата така и не дочака публикуване — казах, че всички копия са отлетели като ято гларуси над синята морка шир. Но дори сега — след неприлично много време, когато зиморничавата живее в един град от злато с успешни брак и журналистическа кариера, аз се пенсионирах от така и не нашумялата напредничава професия „познавач на човешките души“ с любимата ми и всъщност единствена папка, озаглавена знаете как, а хората чакат с нетърпение чудото на дъждовния сезон, който не идва — по сградата на общината, прозорците на френската и надолу по „Богориди“ още личат някакви упорито останали думички. Оставям на вас да решите в какво да вярвате и колко улици си струва да извървите до края.

„Или, братя мои? Или?…“

„Зазоряване“, 575