Мартин Колев
Дълга баня

Жорж се нанесе, точно когато целият курс беше луднал по случая с изчезващите хора.

Този семестър имахме лекции при декана на факултета, който се ползваше с лоша слава — винаги късаше най-малко осемдесет процента от студентите. Един ден той влезе при нас малко преди началото на лекцията. Разговорите веднага утихнаха. Деканът каза:

— Както знаете, колеги, целият град е настръхнал покрай зачестилите случаи на безследно изчезнали. Аз самият участвам в разследването на МВР и мога под сурдинка да споделя с вас, че все още сме в задънена улица. Най-парадоксалното е, че хората изглежда изчезват винаги, докато са си вкъщи. Няма следи за влизане с взлом, за борба или за кражба на скъпи вещи. Всъщност всичките ни улики за момента са липсата на такива… Виждате сами, че този случай е голяма загадка. Това беше една от причините да реша, че може би вашият свеж поглед ще съзре нещо, което ние, старите кучета, пропускаме. Ако някой успее да помогне по доказателствената част или по какъвто и да било ползотворен за разследването начин, намирам за съвсем справедливо да го освободя от изпит.

Доводът беше напълно достатъчен. Да се освободим от най-тежкия изпит за годината и то с участието си в труден случай; какво повече можеше да поиска начинаещ журналист? Веднага се разделихме на екипи и почнахме да си играем на следователи. Закачих в стаята си дървено табло, на което събирах всички вестникарски статии. Окачих и голяма карта на града, на която отбелязвах с карфици местожителството на изчезналите, които предполагаемо бяха станали жертви на тази криминална мрежа. Между тях нямаше никакви допирни точки, за които да се хвана. Не бяха ходили в едно и също училище, нямаха характерните за серийните убийства физически прилики — нищо. Карфиците върху картата бяха почти идеално разпределени из всички жилищни квартали. Схемата на случая се доближаваше, поне за момента, до идеята за идеално престъпление.

Ето какво ме вълнуваше основно, когато Жорж се нанесе. По начало нямах голям късмет със съквартирантите — последният се задържа два месеца и си тръгна с изявлението, че всъщност не приемал понятието „дом“. А Жорж беше точен — плащаше си сметките навреме и не недоволстваше. Не че не беше странен — даже напротив. Някои черти на характера му доста ме изумяваха. Примерно храната. От време на време купуваше храна и учтиво казваше, че е за двама ни. Като го викнех за вечеря обаче отвръщаше, че не му се яде. Веднъж се замислих, че въобще не го бях виждал да слага нещо в устата си.

Във външността на Жорж нямаше нищо забележително. В тон с отказа си да се храни той беше хилав, клечест. Погледът му беше вечно зареян някъде в стената зад мен, докато му говорех, а отговорите му достигаха до мен флегматично бавно и без намек за емоционалност. С една дума той беше типичен пример за интровертен тип. Един от онези хора, които или не искат да комуникират повече от нужното, или не знаят как. Може би причината за това беше една слаба, но неприятна миризма, която подушвах всеки път щом се приближах до Жорж. Не че тя беше нетипична за социалните единаци, към които го причислявах… Но хич не се връзваше с дългото му къпане.

Надявам се, че няма да ме разберете погрешно. Аз също обичах да се къпя. Банята в квартирата имаше широка вана от едно време, в която просто нямаше как да не се отпуснеш след някой дълъг, тежък ден. Действаше много релаксиращо да напълниш коритото с такава гореща вода, та чак пара да се вдига, да се потопиш вътре и да оставиш мислите да изхвърчат от главата ти. Съквартирантът ми обаче напускаше свещената обител на стаята си, само за да се изкъпе — и се къпеше толкова дълго, че понякога си представях как ще излезе оттам омекнал и подпухнал като гъба. Ясно беше, че може да върши вътре някоя и друга мъжка работа. Но това отнема кажи-речи половин час, а Жорж киснеше във ваната най-малко по два. След него винаги се виеха облаци гъста пара.

Помня, че беше денят, в който намериха ръката. Всички се бяхме развълнували. Вестниците и новинарските емисии го повтаряха като невменяеми: „В градската канализация бе открита ръка“; „Човешка ръка беше намерена при профилактика на канализационна шахта в района на «Западен парк»“; „Ръката е била откъсната — без помощта на каквито и да било инструменти — до малко над лакътя“; „Специалисти заявиха, че ръката е била отделена от все още неидентифицираното тяло през последните 24 часа“. Не беше чудно, че шумотевицата зарази целия курс. Все пак тази ръка, колкото и апатично да звучеше, беше първата улика по случая с изчезващите хора. Говоря за доказателство, което можеше да бъде пипнато. „Или да Ви пипне самото то“, опита се да прозвучи разведряващо един репортер по Канал 1. Аз бях в екип заедно с Ема и Стоил. Разделихме се след лекциите с решението да проучим новите обстоятелства поотделно. Освен че това е добро упражнение, тримата наведнъж можехме да събудим подозрение. А беше от голямо значение да се доберем до информация относно самоличността на безръката жертва, която се пазеше в строга тайна. Уговорихме се всеки да направи, каквото му е по силите, и да се срещнем в кафенето на Ректората към седем и половина вечерта.

Аз самият не можах да попадна на никаква следа. Надявах се, че Ема и Стоил са изкарали по-голям късмет — защото останалите екипи със сигурност не стояха със скръстени ръце. Беше 18 часа и трябваше вече да тръгвам, за да не закъснея прекалено. От квартирата до Ректората имаше петнайсет минути пеша, след това метро, после — трамвай и отново 10 минути пеша. Цяла одисея. А Жорж беше влязъл да се къпе, което си беше една втора одисея. Приготвих си нещата и закачих последните статии на таблото. Във всички ставаше въпрос за откъснатата ръка и дори не беше сигурно, че тя има нещо общо с изчезващите хора. Но за мен в това нямаше съмнение. Наречете го професионален нюх. Сложих и фотоапарата в раницата си, защото, пътувайки, често можеш да засечеш някоя интересна история. Друг път пък за тая цел няма нужда дори да напускаш апартамента си.

Седнах в едно кресло и зачаках. Минаваше 18:20, което значеше, че Жорж е в банята вече час и половина. Статистиката показваше, че шансът да излезе скоро е много малък, но аз не исках да излизам, без да се обръсна и среша. В 18:25 си казах, че в крайна сметка всеки компромис си има срок на годност, и отидох до вратата на банята. Приближих се — отвътре не идваше нито звук. Почуках леко. Жорж не отвърна.

— Ехо, Жорж! — провикнах се.

Отново не бях удостоен с отговор.

— Жорж, виж сега — казах, — излизам и преди това наистина трябва да ползвам банята…

Нищо, освен звука на тишината.

— Е, добре, влизам! Може да дръпнеш пердето. Няма да те притеснявам.

Натиснах надолу дръжката и дръпнах вратата към себе си. Не можеше да се каже, че гледката вътре ме учуди. Очаквах да видя нещо съвсем различно, разбира се — няколко сцени, които биха паснали на въпросната ситуация. Но за миг всичко се нареди в главата ми.

Жорж стоеше пред мен леко приведен и с повдигнати като запетайки ръце. Човешката му кожа лежеше грижливо сгъната на пода. Без нея той изглеждаше още по-слаб и крехък — но крехко същество не може да измъкне собственоръчно ръка от рамото й, нали?

Може би щях да побягна въпреки любопитството, но тънките ципести очи ме спряха. Техните ириси бяха покрити от жълта блудкава пелена и премрежени от множество кървави венички. Когато съществото отвори уста, лицето му стана два пъти по-дълго. Зъбите бяха леко разкривени, но здрави и заострени.

— Не ти отвърнах — каза, — защото аз не съм Жорж.

Посочи кожата на пода. Тя напомняше на бежов найлонов костюм.

— Той е Жорж. Първото ми обилно ястие. Реших да си послужа с името му, както си послужих и с кожата му.

Отдели няколко секунди на съскащ смях, от който дългият му грапав език се развъртя навън от устата. След това придоби подобие на сериозно изражение и почна да се приближава към мен.

— Знаеш ли как изглежда долният етаж? — попита ме. — Не долният етаж на тази сграда, а на целия град… Там, където отива всичката мръсотия на ужасно мръсните ви тела.

Подскочих рязко назад с левия си крак, за да няма време да реагира. То обаче беше изключително бързо. Плъзна се надолу и ме стовари върху плочките. Обърна ме по гръб и докато ме наместваше като пеленаче, продължи:

— Там е пълно с остатъци. Там е цялата утайка на хубавото. Там има плъхове — алчни гризачи. Там има прилепи — свирепи мишки. Там има малки грозни създания, които някой е решил да хвърли в тоалетната, след което да пусне водата. Точно така, всякакви сладки домашни животинки, които по една или друга причина са се разделили с топлия уют на горния свят… за да се понесат със смачканата, използвана тоалетна хартия към тъмното, към мокрото.

Дългите му пръсти, които почти незабележимо прерастваха в извити жълти нокти, ме сграбчиха за раменете. Докато говореше, провесило език над мен, мирисът на канализация ме лъхна ужасно силно.

— Това е нечовешко, не смяташ ли? Да обречеш едно малко котенце на гладно страшно съществуване в токсичните оточни води, влечуги да го хапят, плъхове да го гризат… А какво ще кажеш за едно малко бебенце, а? Някое човешко бебенце? „О, Боже мой“, каза тя, докато ме поставяше в тоалетната чиния… като че ли Бог има нещо общо с долната част на града. „Толкова съжалявам!“ Бях достатъчно малък, за да се провра през дупката на чинията.

Липсващите парчета от мозайката се нареждаха в главата ми, докато съществото говореше. Видях зад лепкавата му глава ваната, която беше пълна догоре с прясна кръв. Отдясно, където обикновено стояха хавлиите и етажерката с шампоаните, сега зееше една дупка. Оттам то се спускаше в лабиринта от тръби и стигаше до домовете на жертвите си. Оттам се връщаше с остатъците от тях. Затова се бавеше по два часа — трябваше да почисти ваната и да скрие дупката в стената. Вече знаех и защо отказваше да се храни. Просто нашата храна не му беше по вкуса.

— Но стига сме говорили за мен. Нека да си поговорим малко за теб сега. С коя своя част се гордееш най-много, ъмх? С какво да започнем? Ясно е, че не мога да те оставя жив, дори да трябва да плащам и твоя наем… Особено с онова любопитно табло, което видях в стаята ти.

Затворих очи, защото не понасях повече тази гледка на отпадъци, парчета плът и кал, съединяващи се в ужасяващото тяло върху мен. Помислих си, че Ема и Стоил ще ме чакат известно време, възмутени от закъснението ми. Ще ми звънят настойчиво на мобилния. Хрумна ми дори, че може да дойдат до вкъщи и евентуално да ме заварят още жив. Да ме спасят. Далеч по-вероятно беше обаче да станат част от тази дълга, кървава бавя.

— Забавно, нали — забождал си карфици по цялата карта на града без дори да ти хрумне, че центърът на събитията е собствената ти баня… Не се притеснявай, ще сложа една карфица специално в твоя чест. И без това не можех да действам в нашия район — прекалено рисковано беше за предпочитанията ми.

Усетих как един нокът като добре наточено острие почва да рови из врата ми. Последното, което чух, беше стилно произнесено, пък било то и през съскане и лиги:

— Трябва да призная, че съм малко сит след онази безръка повлекана. Така че приеми апетитът ми като своего рода комплимент!