Едгар Алън По
Сънища

Животът ми бе сън и се пробуди

духът от светлина на утро,

с което влезе Вечността.

О, да! Макар и цял тъга,

бе по-красив от хладната реалност

за този, който трябва да опази

сърцето си над земната ни пръст

от хаоса на страст роден веднъж.

Но може ли да продължава

сънят като мечтите ми тогава,

във детството? Дали ще ми е даден

на по-високи Небеса сапфира хладен?

Щом слънцето блестеше, аз празнувах

сред сънища от живи изумруди.

О, те напуснаха светлика,

с представата се разделиха,

с едничкия ми дом, със същества

живели само в мисълта.

Ще мога ли да виждам още?

През спомените ми среднощни

проклятие не ще премине.

На хладен вятър и незрима

луната моя дух отнася,

и образи с неясен блясък

звездите сигурно ще заменят

с друг сън покоя на съня.

Аз бях щастлив, макар да беше

безплътен той и нечовешки.

Сънища! О, техният красив

живот на бързи сенки и мъгли,

на видимост, която спори

с реалността. О, всичко мое

в безумната ми нощ е по-красиво

от Рая, Любовта и детската им сила.