Едгар Алън По
Спящата

На месец юни сред нощта

стоя под тайнствена луна

и пара призрачна струи

от ореола й златист,

капки меко се разтапят

по върха на планината,

леки стъпчици от танца

в долината на пространството.

Над гроба розмарина спи,

спи лилията сред вълни,

мъгла в гърдите си прикрива

разрухата и си почива.

Езерото тъй прилича

на Лета и покой се стича

непробуден, вечен, ничий.

О, бездиханна красота

лежи с очи извън света —

Ирен и нейната съдба.

 

Ах, прозорец е отворен

за нея към небето горе.

През дърветата безплътен

вятър в капките се вмъква,

своенравен, омагьосан,

в стаята й влиза после,

ужасяващ и всесилен

той раздира балдахина

над капак, затворен здраво,

който тялото й пази.

Върху пода, по стените,

сенки призрачни надвисват.

 

Любов, защо не се боиш?

Защо съня ти тук лежи?

От далечните морета

тайнството си ти донесе.

В одежди странни бледността

е странна, даже хубостта

смирено търси самота.

Тя спи. Сънят й несмутен

да бъде свят и осветен,

навеки пазен и свещен

в килия още по-лъчиста,

в легло по-праведно и чисто.

Аз моля Бог: о, нека спят

очите вечно, щом край тях

безмълвни духове летят.

 

Тя спи. Сънят да е тогава

дълбок, додето продължава,

щом червей мрака управлява.

Далеко сред дървета сиви

за нея свода си открива

гробницата, чийто двери

се спускат като химн победен

с крилете си от черен креп

върху семейния й герб.

Там, в детството, когато хвърля

безгрижно камъчета вътре,

днес ехото не ще отвърне

и зад кънтящата врата

звук няма да дочуе тя —

дете, треперещо от страх,

че мъртвите му дават знак.