Теменуга Маринова
От преводача

Тези редове нямат за цел дискусия относно принципите на превода, а са по-скоро отговор на няколко вероятни въпроса върху опита ми да пресъздам поезията на По. Заех се с нея по две причини — предизвикателството и любовта към думите. Страхът, че българският език постепенно се стопява, съвсем не е без основание. Дошло е време книгите в собствената ни Родина да се градят като църкви през турското робство — наполовина вкопани в земята. Колкото и да е странно, подобна ми се струва и участта на английския език — език, чиято комуникативно-информационна характеристика постепенно съсипва сакралната. Стремях се да овеществя света на По в съзнанието на българския читател, но преди това трябваше да превъзмогна собствените си народностни и социални суеверия. Трудности срещнах и поради маниакалната привързаност на Едгар Алън към симетрията, която никак не отиваше на вродения ми порив към хаоса. По-късно открих, че първичният ред съвсем естествено допуска строгост по въображаемия път на думите. Познавах преводите на Георги Михайлов. В процеса на работа прочетох и няколко упражнения, освен моите, върху „Гарванът“. Не беше достатъчно. В писмата си до Георги Марковски изпадах последователно в еуфория и депресия. Цялата тази налудничава ситуация приключи с два негови съвета: „Отдай му се!“ и „Приеми всичко като една великолепна игра!“ Тогава започна същинската лудост, която някои наричат вдъхновение, но според мен си е непрекъснат стрес. Броенето на срички се оказа детинска неволя пред необходимостта да се откажа от английската дума в името на българската, когато метафората, освен видима, можеше и по-пълно да бъде озвучена. Не говоря за обичайното редуване на родна с чужда лексема, а за твърдението на По, че е в състояние да чуе залеза. Това е причината да използвам понякога думи не толкова еднакви по значение с английските, колкото такива, които внушават еднакво отношение. Съвсем различен е случаят, когато римите почти съвпадат, както е в „Юлалюм“.

Що се отнася до най-превежданата поема „Гарванът“, избрах за лайтмотив „вечността“ вместо „never more“ въпреки, че предпочитах английския вариант. Основанията ми бяха, че връзката между вече, вечер и вечност е очевидна, а и един от ръкописните варианти на „R“ е „r“ т.е. съвпада с българското ръкописно „ч“. Освен това, смислово „never more“ и „вечността“ са близки, поне на пръв поглед.

Пристрастията ми и досега си остават към недовършената поема „Ал-Аарааф“, която приех като лична.

Убедена съм, че онова, което постигнах в превода, не е достатъчно и поради същата причина съм щастлива. Завършените произведения обикновено са мъртви. В предговора си към изданието Е. А. По пише: „В защита на собствения си вкус обаче се чувствам длъжен да кажа, че нищо в това томче не е достатъчно за публиката, или пък ми оказва някаква особена чест. Независещи от мен обстоятелства ме предпазиха да употребя сериозни усилия в онова, което по щастлива случайност стана мой избор. За мен поезията не е била цел, а страст. И тъй като страстите трябва да се уважават, не може и не бива да бъдат извиквани по желание с презряно възнаграждение, или с още по-презрените похвали на човечеството.“ Нека читателят приеме тези думи като обяснение и оправдание за преводача.

П.П.: През 1997 г. авторът на „Разказвачът и смъртта“ ми поръча да преведа стихотворенията на Е. А. По. Работих върху превода две години.

Когато приключих, смъртта си взе Разказвача.