Святослав Логинов
За гъби

Дядо Семьон не беше алчен гъбар, не се сърдеше, като види, че неговото местенце са го обрали други.

— Гора голяма — казваше той. — Всички гъби не можеш обра.

Не се огорчи и сега, когато излезе на любимата си полянка и срещна непознат човек. Човекът беше приклекнал край една манатарка и я разглеждаше, но явно не се канеше да я отреже. Непознатият беше в син комбинезон, пристегнат с ремъци.

— Не е гъбар — реши дядо Семьон. — Може да е летовник, дошъл в отпуска, пък може и танкист да е.

При шума от стъпки човекът се обърна и дядо Семьон реши, че е танкист, и то обгорял. Лицето му беше безносо, тъмночервено и цялото на някакви подутини.

Дядо Семьон беше общителен човек, обичаше да поговори с нови хора. Затова приседна на полянката и запита:

— Ти танкист ли си?

— Не — отвърна непознатият и щракна някакво лостче на токата на колана си.

— Значи летиш?

— Летя.

— Военен летен ли си?

— Не, не съм летец. Космонавт съм.

— Не е лошо. Знатна професия. И къде летиш?

— Където ме изпратят. Ето сега долетях при вас. Аз съм от друга планета, тъй да се каже, космически пришълец.

— Виж ти какво било. Пък аз си помислих защо ли ти е такова страшно лицето. Реших, че си се изгорил, а ти просто не си тукашен. В Африка едни такива чернички живеят, а у вас значи червенички. Чудеса! Всяко място свои хора си има. Ами при нас за какво си дошъл? В отпуска ли? Хубави места са тук и летовници почти няма. Глухо. Затова пък природа да искаш. Чудесно ще си отпочинеш.

— Не съм дошъл да си почивам. Изпратиха ме да видя как живеете, с какво се занимавате.

— Ами живеем, както можем. Гъби събираме, ягоди. По-младите и зверове бият, но това не е вече за мене — стар съм, а и не обичам жива твар да погубвам. Виж, рибки понякога ловя. Сушената платика е много вкусна.

— И с нищо друго ли не се занимавате?

— Защо? Занимания много. Моята бабичка бостан гледа. Цялото село й се смее: намерила на стари години с какво да се занимава — лопата да размахва! Мене ме кара картофи да загърлям^[1]. Пък аз бягам в гората. Картофи да отглеждаш е съклет работа. Виж, такава гъба като намериш, сърцето ти се напълва! — и старецът посочи с ръка към щръкналата гугличка на гъбата.

— Вие я вземете, ако искате. Мене не ми трябва. Не мога да я ям, а отдавна не събирам хербарий. Трябва да потеглям. Тук ме изпратиха само за два часа. Извънпространственият тунел изисква твърде много енергия. Вече си мислех, че ще се върна без резултат, но накрая ми провървя — срещнах вас. Извинете, но само две минути ми остават. Благодаря, че ми разказахте за себе си. Довиждане. И, моля, отдръпнете се встрани. Сега ще полетя.

Дядо Семьон отряза гъбата, стисна ръката на червения космонавт и се отдръпна. Пришелецът му махна с ръка, после се забули в дим и се стопи. Старецът приседна на ливадката, постоя малко сам, попуши и като въздъхна, продължи нататък.

Чуждопланетецът в това време вече беше на родната си планета. Той доложи на киберцентъра за успеха на експедицията си, отвори вратата на оранжерията с два реда пластмасови енергопалми и веднага започна да разшифрова записите на автоматичния преводач, монтиран в катарамата на колана му. Преводът беше приблизителен, разбираема беше само последната част от разговора, след като той се опита да обясни, че е дошъл много от далеч. За обозначение на това понятие автоматът-лингвист му подсказа един странен термин „космически пришълец“. Впрочем след това идваха напълно конкретни понятия и преводът беше много добър. И веднага, още под свежите си впечатления, изследователят започна да изготвя отчета си. Той написа:

„Планетата е населена с хуманоидни същества. Те не са агресивни, приветливи са, не страдат от ксенофобия. Общителни са. Тези качества ги правят желани партньори за бъдещи контакти. За съжаление равнището на развитие е твърде ниско. Разпространен е ловът, риболовът, събирането на плодове. Най-напредналите членове на обществото се опитват да се занимават с примитивно земеделие. Но това нововъведение все още не среща поддръжката на широките маси, макар че значителна част от по-изостаналите в развитието си не се обявява против него. Подобно отношение към техническия прогрес позволява да се предполага, че развитието на туземците ще се осъществи твърде бързо и след три-четири хилядолетия те ще могат да встъпят в контакт с разумните същества от други светове.“

Пътешественикът постави точка и с лека тъга си спомни зелената гора, слънчевата полянка и засмения старец. И изведнъж усети безпокойство: стори му се, че няма нищо против отново да отлети на тази странна планета…