Робърт Йънг
Девойка-жълтурче

Като видя девойката на хълма, Марк си спомни стихотворението на Една Сент Винсент Миле^[1]. То му дойде наум може би защото момичето стоеше на слънце и вятърът рошеше косите й, златисти като цветовете на жълтурчето, а може би и затова, че старомодната й бяла рокля бе обгърнала стройните крака. Във всеки случай Марк беше убеден, че се е пренесла по необясним начин от миналото в настоящето. Първото впечатление излезе погрешно. После се изясни, че тя се е появила не от миналото, а от бъдещето.

Той се изкатери на хълма и дишайки тежко, спря зад нея. Не го бе видяла още и той мислеше как да й заговори, без да я уплаши. Докато се опитваше да измисли нещо, извади и натъпка лулата си, после я запали, като я заслони с длан от вятъра. Вдигна глава и видя, че девойката се бе обърнала и любопитно го разглеждаше.

Марк бавно се приближи към нея, усещайки остро близостта на небето и насладата от вятъра, който духаше в лицето му. Реши, че трябва по-често да прави разходки. Беше дошъл до хълма през гората, а сега гората, жегната тук-там с огнените цветове на есента, се простираше далече долу. Зад нея се виждаше малкото езеро със стандартни къщички по брега и мостчета за ловене на риба. Когато жената на Марк неочаквано бе повикана в съда (тя беше съдебен заседател), той трябваше да прекара в самота останалите две седмици от летния отпуск. Денем ловеше риба от мостчето, а в прохладните вечери четеше, седнал пред голямата камина във всекидневната. След два дни монотонното съществувание му дотегна и той тръгна да скита из горите. Излезе на хълма, изкачи се по него и срещна момичето.

Когато се приближи до нея, видя, че очите й са сини като небето, на чийто фон се очертаваше нейният силует. Лицето на девойката бе така младо, нежно и прелестно, че той с усилие подтисна желанието си да протегне ръка и да погали бузата й, милвана от вятъра. Усети, че крайчетата на пръстите му тръпнат.

„Господи, какво ме прихваща? Та аз съм на четиридесет и четири, а тя едва ли е на повече от двадесет“ — помисли той.

— На изгледа ли се любувате?

— О, да — отговори тя, обърна се и плесна с ръце. — Това там е чудесно!

Марк погледна в същата посока.

— Да — каза той. — Да.

Долу, в подножието на хълма, отново започваше гора. Нейните топли септемврийски багри, залели цялата долина и притиснали селцето, което се виждаше недалече, се губеха чак при предградията на Коув сити. А далече в леката мъгла, приличен на размазан средновековен замък, чезнеше назъбеният силует на града — в мъглата той изглеждаше съвсем нематериален, приказен.

— Вие също ли сте от града? — попита той.

— Донякъде — отвърна тя и се усмихна. — Аз съм от другия Коув сити, който е с двеста и четиридесет години по-стар от този.

По усмивката й Марк разбра, че девойката не се надява да го убеди в това, но навярно някъде дълбоко в себе си щеше да бъде доволна, ако той се престори, че вярва на нейните думи. Марк също се усмихна.

— Тоест от града през две хиляди двеста и първата година от нашата ера — каза той. — Сигурно до това време градът е пораснал значително.

— Да, пораснал е — каза тя. — Там е само част от гигантския град, който стига до това място — тя показа края на гората при подножието на хълма. — Две хиляди и четиридесета улица минава точно през тази кленова горичка — продължи девойката. — Виждате ли белите акации?

— Да — каза той, — виждам.

— Там сега има нов площад, а на него — толкова грамаден магазин на самообслужване, че за половин ден едва го обхождаш. В него може да се купи всичко — от аспирин до аерокар. А до магазина, където е буковата горичка, има друг голям магазин за готови рокли. В него се продават най-новите творения на известни моделиери. Роклята, която нося, купих тази сутрин — съвсем обикновена и красива, нали?

„Красива… Каквото и да й облечеш, все ще бъде красиво.“ Марк все пак погледна роклята. Тя беше ушита от непозната материя, явно синтезирана от морска пяна и сняг. На какви ли не чудеса са способни производителите на синтетични тъкани… и колко небивалици измислят младите момичета!

— Навярно сте дошла тук с машина на времето? — попита той.

— Да, татко изобрети такава машина.

Марк я погледна втренчено. Никога не беше срещал такова самообладание — поне мъничко да се бе изчервила.

— И често ли идвате тук?

— Да. Това са любимите ми координати във времето и пространството. Понякога стоя тук с часове, гледам и не мога да се нагледам. Завчера видях зайче, вчера — елен, а днес — вас.

— Как така вчера — попита Марк, — не се ли връщате всеки път в едно и също време?

— А, разбирам какво искате да кажете. Работата е там, че ходът на времето действува на машината, както и на всичко друго, и за да се върне на същите координати, машината трябва да се премества назад всеки двадесет и четири часа. Но аз не го правя, защото ми харесва да се връщам в различни дни.

— Баща ви бил ли е някога тук заедно с вас?

Високо над главите им лениво прелетя ято диви патици и момичето го проследи с поглед.

— Татко е болен — каза тя накрая, — а така му се иска да дойде тук… Но аз му разказвам всичко, което виждам — добави припряно тя, — а то е едно и също. Като че ли той самият идва, нали?

В погледа й се долавяше такова силно желание да чуе потвърждение, че дълбоко го трогна.

— Разбира се — каза той, а после добави, — сигурно е чудесно да имаш машина на времето.

Тя кимна със сериозен вид.

— Щедър дар за хора, които обичат природата. В двадесет и трети век такива ливади останаха малко.

Той се усмихна.

— Не са много и в двадесети век. Бих казал, че това кътче е, така да се каже… уникум. Трябва по-често да идвам тук.

— Наблизо ли живеете? — попита момичето.

— Живея в една къщичка на около три мили оттук. Уж съм в отпуск, но нещо не ми провървя. Жена ми изпълнява задълженията си на съдебен заседател и затова не можа да дойде с мен. Вече беше късно да отлагам отпуската си и затова по неволя трябва да бъда нещо като Торо. Наричам се Марк Рандолф.

— А аз се казвам Джулия — каза тя. — Джулия Дънверс.

Името й подхождаше. Отиваше й също като бялата рокля, синьото небе, хълма и септемврийския вятър. Навярно живее в малкото селце в гората… Нейна работа, ако иска да се представя за човек от бъдещето. По-важни са чувствата, които той изпита от пръв поглед, и нежността, която го обземаше всеки път, когато гледаше хубавото й личице.

— С какво се занимавате, Джулия? — попита я той. — Или все още сте ученичка?

— Уча за секретарка — каза Джулия. Пристъпи, направи изящен пирует и сложи ръка на гърдите си. — Мечтая да стана секретарка — продължи тя. — Нали е чудесно — ще работя в голямо учреждение и ще записвам какво говорят важни хора. Бихте ли желали да бъда ваша секретарка, мистър Рандолф?

— Много бих искал — отвърна той. — Жена ми ми беше секретарка преди войната. Тогава се срещнахме.

„Защо ли й разказвам това?“ — помисли Марк.

— Добра секретарка?

— Превъзходна. Жал ми беше да загубя такъв помощник. Но загубвайки я като секретарка, я спечелих за съпруга, така че едва ли това би могло да се нарече загуба.

— Да, не трябва. А сега е време да се връщам, мистър Рандолф. Татко чака да му разкажа какво съм видяла днес, а трябва и да приготвя вечерята.

— Ще дойдете ли утре?

— Може би ще дойда. Аз идвам тук всеки ден. Довиждане, мистър Рандолф.

— Довиждане, Джулия.

Марк гледаше как девойката побягна леко по склона и изчезна в кленовата горичка, където след двеста и четиридесет години трябваше да се намира две хиляди и четиридесета улица. Той се усмихна и помисли, че тя е едно очарователно дете. Навярно е прекрасно да бъдеш така неизчерпаемо любознателен и жизнерадостен. Марк особено високо ценеше тези качества, защото сам бе лишен от тях. На двадесет години той беше сериозен юноша и учеше в Юридическия факултет, на двадесет и четири имаше своя практика, макар и малка, но тя му отнемаше цялото време… не, не цялото. Когато се ожени за Ана, в живота му настъпи кратък период, през който работата му остана на втори план. А после започна войната и с нея още един период (този път по-продължителен), когато стремежът да се печелят повече пари беше неуместно и дори презряно занимание. Но с възвръщането към цивилния живот всичко се измени, още повече че трябваше да издържа жена и син. И оттогава работеше неуморно, като се изключат четирите седмици отпуска всяка година, които си позволяваше да ползува едва отскоро. Обикновено прекарваше две седмици с Ана и Джеф в някой курорт, а когато Джеф започнеше занятията в колежа, те с Ана живееха две седмици в къщичката на брега на езерото. Тази година Марк трябваше да прекара тези две седмици в самота. Впрочем… не съвсем в самота.

Марк вървеше бавно и когато стигна до езерото, слънцето бе залязло. Езерото беше малко, но дълбоко. Дърветата стигаха до самата вода. Къщата се намираше навътре от брега, сред високи борове. От нея към мостчетата лъкатушеше пътечка. Зад къщата друга пътечка, застлана със ситен чакъл, излизаше на междуселския път, който водеше до шосето. Голям автомобил с багажник и свалящ се гюрук стоеше до черния вход, готов всяка минута да отнесе Марк до цивилизования свят.

Той си приготви набързо вечеря и я изяде в кухнята. После премина в дневната. Вън, под навеса, бръмчеше моторче, но това не нарушаваше вечерната тишина, непривична за градския жител. Извади от библиотеката антология на американската поезия, седна и намери стихотворението „Пладне на хълма“. Прочете го три пъти и всеки път пред очите му се появяваше девойката, осветена от слънцето — вятърът рошеше косите й, а полите на роклята й като пухкав сняг се виеха около стройните й крака. В гърлото му бе заседнала буца…

Остави книгата на полицата, излезе на дървената веранда, натъпка лулата си и запуши. Наложи си да мисли за Ана, спомни си нейното лице — нежната, но решителна брадичка, топлия съчувствен поглед, в който се таеше някакъв странен, необясним страх, спомни си гладките й бузи и ласкавата усмивка. Всяка черта от това лице му се стори още по-мила и привлекателна, като си представяше пухкавите светлокестеняви коси и високата грациозна фигура. Мислеше за нея и всеки път се възхищаваше на неувяхващата й младост. Тя бе все така хубава, както в онова далечно утро, когато той дигна глава и изведнъж видя до масата си смутената девойка. Необяснимо бе, че след двадесет години с нетърпение предвкусва срещата с друго момиче, в чиято глава имаше само фантазии и което би могло да му бъде дъщеря. Всъщност… не беше съвсем така. Моментно зашеметяване и… това бе всичко. Само за миг загуби равновесие и залитна. Сега отново твърда крачка и в света пак се възцари здравият смисъл.

Марк изчука лулата си и влезе в къщи. В спалнята се съблече, мушна се под завивката и загаси светлината.

„Завчера видях зайче — беше казала тя, — вчера — елен, а днес — вас.“

На другия ден тя носеше светлосиня рокля, а в златистите си коси — панделка в същия цвят. В подножието на хълма Марк спря. Нещо стегна гърлото му и той постоя малко, докато отмине. Изкачи се на върха, където се разхождаше вятърът, и застана до девойката. Видя меката линия на шията й и отново дъхът му спря. Когато тя се обърна и каза: „Здравейте, а аз мислех, че няма да дойдете“, той дълго време не можа да промълви ни дума.

— Но аз дойдох — каза накрая той. — И вие също дойдохте.

— Да — рече Джулия. — Радвам се, че ви виждам.

Наблизо от гранитните отломки се беше образувало нещо като пейка. Те седнаха и се загледаха надолу. Марк натъпка лулата си и вятърът подхвана струйката дим.

— Баща ми също пуши лула — каза тя, — и когато я разпалва, също прикрива с длан, дори ако няма вятър. Вие имате много еднакви привички.

— Разкажете ми за баща си — помоли Марк. — Също и за себе си.

Тя му разказа, че е на двадесет и една година, че баща й е физик, бил на правителствена служба, а сега е пенсионер, че живеят в малка квартира на две хиляди и четиридесета улица и тя се занимава с домакинството вече четири години, откакто е умряла майка й. После той на свой ред разказа за себе си, за Ана, за Джеф… за намерението си да направи Джеф свой съдружник, за необяснимия страх на Ана пред фотоапаратите, за това, как тя беше отказала да се снима дори в деня на тяхната сватба, за великолепния туристически поход, който тримата бяха направили миналото лято.

Когато той замълча, тя рече:

— Какво прекрасно семейство имате! Сигурно чудесно се живее в хиляда деветстотин шестдесет и първа година!

— Щом имате на разположение машина на времето, вие винаги можете да се пренесете при нас.

— Не е така лесно. Не става въпрос за това, че и през ум не ми минава да напусна татко, а трябва да се вземе под внимание и полицията на времето. Знаете ли, че пътешествия във времето са разрешени само на членовете на правителствени исторически експедиции, а за обикновените хора това е недостъпно.

— Вие, струва ми се, минавате безнаказано.

— Да, защото татко изобрети собствена машина и полицията на времето не знае за нея.

— Значи нарушавате закона?

Тя кимна.

— Но само от гледна точка на полицията, само в светлината на нейните представи за времето. Моят баща има собствена концепция.

Беше му приятно да слуша как говори тя, така че не обръщаше внимание на смисъла на думите — нека си фантазира, нека говори каквото си иска, само да говори.

— Разкажете ми за нея — помоли той.

— Първо ще ви разкажа за официалната концепция. Тия, които се придържат към нея, смятат, че никой от бъдещето не трябва да взема участие в минали събития, защото само едно единствено негово присъствие би станало парадокс. Затова Управлението за пътешествия във времето разрешава пропуск до машината само на специалисти и държи полицаи, за да не избягат в миналото онези, които тъгуват за по-обикновен начин на живот. Но според концепцията на баща ми, книгата на времето е вече написана. От макроскопична гледна точка, казва татко, всичко, което е трябвало да се случи, вече се е случило. Следователно, ако човек от бъдещето участвува в някое събитие от миналото, това събитие няма да мине без него още в самото начало и няма да възникне никакъв парадокс.

Марк поднесе лулата към устните си и всмуква дълбоко. Тя му беше необходима.

— Сигурно вашият баща е необикновен — каза той.

— Разбира се! — от възторг бузите на девойката порозовяха още повече, а сините й очи заблестяха. — Вие не можете да си представите, мистър Рандолф, колко много книги е прочел. Нашата квартира е пренатъпкана с книги. Хегел, Кант и Хюм, Айнщайн, Нютон, Вайсзекер. И аз дори съм чела някоя от тях.

— Аз също имам много книги. И също чета много.

Тя го погледна възхитена.

— Това е забележително, мистър Рандолф! — възкликна тя. — Уверена съм, че имаме много общи интереси.

При разговора се изясни, че наистина имат много общи интереси. Впрочем той скоро съобрази, че трансценденталната естетика и теорията на относителността не са особено уместни теми за беседа между мъж и девойка на хълм при септемврийски вятър, дори когато мъжът е на четиридесет и четири години, а девойката — само на двадесет и една. За щастие разговорът имаше и своите приятни страни. Анализът на философията на Беркли му позволи да открие не само слабостите в теорията на епископа, но и нежната руменина по моминските бузи. А в резултат на обсъждането на теорията на относителността се изясни, че E неизменно се равнява на mc², и че знанията не само не са в ущърб на женското обаяние, но могат да бъдат ценно допълнение към него.

Приповдигнатото му настроение трая по-дълго, отколкото би трябвало. С него легна да спи. Но този път дори не се постара да си наложи да мисли за Ана — знаеше, че това няма да помогне.

„Завчера видях зайче, вчера — елен, а днес — вас“.

На другата сутрин той отиде в селото и намина край пощата за писма. Писма нямаше. Марк не се учуди. Също като него Джеф не обичаше да пише писма, а Ана навярно сега е съвсем откъсната от външния свят. Що се отнася до клиентите му, той бе разрешил на секретарката си да го безпокои само при съвсем неотложни случаи.

Марк помисли дали да не попита намръщения пощенски началник за семейство Дънверс, което навярно живее някъде в околността. Но реши да не пита, защото така старателно замислената от Джулия версия би се разбила на пух и прах, а той не беше достатъчно прозаична натура, за да разруши красивата измислица.

Днес тя беше в жълта като косите й рокля и отново при вида й дъхът му секна, и пак не можа да продума. Но ето че доби дар слово и всичко тръгна по реда си — мислите им като две ручейчета бълбукаха весело и се сливаха в един общ поток:

— Ще дойдете ли утре?

Този път запита тя. Впрочем той също искаше да й зададе този въпрос, но тя го изпревари.

На другия ден, като се изкачи на хълма, Марк видя, че девойката я няма. Отначало разочарованието го зашемети, но после реши, че е закъсняла и всеки миг ще се покаже. Седна на гранитната пейка и зачака. Но тя не се появи. Минаха минути… часове. От гората изпълзяха сенки и запъплиха нагоре по склона. Стана прохладно. Накрая той се предаде и разстроен се отправи към къщи.

Тя не дойде и на другия ден. На следващия също. Той не можеше да яде, нито да спи. Риболовът му омръзна. Не му се четеше. През цялото време Марк се ненавиждаше — ненавиждаше се затова, че се държи като някой младок, чезнещ от любов, за това, че по нищо не се отличава от всеки друг глупак над четиридесетте, който все още се заплесва по някоя хубава муцунка и чифт стройни крачета. Доскоро той дори не поглеждаше друга жена, а сега за по-малко от седмица не само се загледа, но се и влюби.

На четвъртия ден Марк вече не се надяваше да види Джулия… И изведнъж изтръпна: девойката стоеше на хълма. Но този път беше в черна рокля. Би трябвало да се досети за причината на нейното отсъствие, но той не се досещаше за нищо, докато не се приближи и не видя сълзите в очите й, докато не забеляза как предателски треперят устните й.

— Какво се е случило, Джулия?

Тя нежно се притисна до него, скри лице в сакото му, раменете й се тресяха.

— Татко почина — прошепна тя и нещо му подсказа, че това са първите й сълзи, че на погребението не бе плакала и се беше разридала едва сега.

Марк нежно прегърна девойката. Преди не я бе целувал, а сега докосна с устни челото й, докосна косите й…

— Разбирам ви, Джулия — каза той. — Зная как го обичахте.

— Той още отначало е знаел, че ще умре — рече тя. — Знаел е навярно още когато провеждаше в лабораторията си опити със стронций–90. Но никому не е казвал за това… дори на мен не каза… Не искам да живея. Без него няма за какво да живея… няма защо… няма защо… няма защо…

Той я притисна още по-силно.

— Вие пак ще намерите нещо, Джулия. Някого. Още сте млада. Съвсем дете.

Главата й рязко се отдели, погледна го с вече сухи очи.

— Не съм дете! Не смейте да ме наричате дете!

Учуден, той отпусна ръце и отстъпи назад. Преди не я беше виждал толкова разсърдена.

— Не исках… — започна той.

Гневът й мина така бързо, както беше възникнал.

— Зная, че не сте искали да ме обидите, мистър Рандолф. Но аз не съм дете, наистина не съм дете. Обещайте ми, че никога няма да ме наричате дете.

— Добре — отговори той, — обещавам.

— А сега трябва да вървя. Имам хиляда задължения.

— А утре… утре ще дойдете ли?

Тя дълго го гледа. Сините й очи блестяха от сълзи.

— Машините на времето се износват — каза тя. — Трябва да се подменят някои детайли, а аз не зная как става това. Нашата… сега вече моята… е годна само за едно пътуване, но и то…

— Но вие ще се опитате, нали?

Тя кимна.

— Да, ще опитам. И искам да кажа още, мистър Рандолф…

— Какво, Джулия?

— Ако не мога да се появя още веднъж тук, знайте… че… ви обичам.

Джулия се спусна бързо по склона и изчезна в кленовата горичка. Докато разпалваше лулата си, ръцете му трепереха и клечката кибрит изгори пръстите му. Не помнеше как стигна до къщи, кога си приготви вечеря и легна да спи. Всичко това все пак бе направил, защото на другата заран се събуди в стаята си, а в кухнята на масата стояха мръсните чинии.

Изми съдовете и си свари кафе. Цялата сутрин лови риба на мостика, налагайки си да не мисли за нищо. После щеше да гледа действителността в очите. Засега му бе достатъчно да знае, че тя го обича, че само след няколко кратки часа отново ще я види. От селцето до хълма, дори повредена, машината би я довела без особен труд.

Марк пристигна по-рано, седна на гранитната пейка и зачака Джулия да излезе от гората и да започне да се изкачва по склона. Чуваше ударите на сърцето си, видя да треперят ръцете му.

„Завчера видях зайче, вчера — елен, а днес — вас.“

Дълго чака, но тя не дойде. Не дойде и на следващия ден. Когато сенките започнаха да се удължават и стана прохладно, той се спусна по хълма и навлезе в кленовата горичка. Като намери пътечката, Марк се задълбочи в гората и излезе при селцето. Влезе в малкото здание на пощата и попита няма ли писма за него. И когато намръщеният пощенски началник отговори, че писма няма, той дълго време не се решаваше да зададе друг въпрос.

— Ка… кажете, живее ли някъде тук наблизо семейство Дънверс? — изтърси той.

Пощенският началник поклати глава.

— Никога не съм чувал за такива.

— А имаше ли скоро погребение в селото?

— Цяла година не е имало.

Марк отиваше на хълма всеки ден, докато свърши отпуската му, но дълбоко в душата си знаеше, че девойката няма да се върне, че я е загубил завинаги, като че никога не е съществувала. Вечер той бродеше из селцето с надежда, че началникът на пощата е сгрешил, но не срещна Джулия, а минувачите, на които той описваше нейната външност, не я познаваха.

В началото на октомври се върна в града. В къщи се стараеше да се държи така, сякаш в отношенията му с Ана нищо не се бе изменило, но само като го погледнеше, тя сякаш се досещаше за нещо. И макар че Ана не питаше, с всяка седмица ставаше все по-мълчалива и замислена, все по-рядко й се удаваше да скрие в очите си страха, който и преди го караше да недоумява.

В неделните дни Марк отново заминаваше извън града и навестяваше хълма. Листата бяха съвсем пожълтели, а небето — по-синьо, отколкото преди месец. С часове седеше на гранитната пейка, гледаше към мястото, където последния път бе видял девойката.

„Завчера видях зайче, вчера — елен, а днес — вас.“

Веднъж в средата на ноември Ана отиде в града да играе бинго и той остана сам в къщи. Като постоя два часа без работа, Марк си спомни за съставните картини-загадки, които бе събирал миналата зима.

В желанието си да измисли някакво занимание, каквото и да е, само и само да отвлече вниманието си от мислите по Джулия, той се качи на тавана за картинките. Ровейки из кутийките, Марк блъсна от полицата някакъв куфар. Той падна и от удара се отвори. Марк се наведе да го вземе и да го сложи на мястото. Точно с този куфар беше дошла Ана в малката квартирка, която бяха наели след женитбата им, и той си спомня, че тя винаги го заключваше, като със смях твърдеше, че някои неща жената трябва да държи в тайна дори от мъжа си. Сега ръждясалата ключалка се бе отворила от удара.

Марк вече щеше да я затвори, когато забеляза стърчащия изпод капака край на бяла рокля. Тъканта му се стори позната. Той беше виждал такава материя съвсем наскоро — навя му спомен за морска пяна и сняг.

Вдигна капака и с треперещи пръсти извади роклята. Да, тя приличаше на падащ сняг. После внимателно я сгъна и я сложи обратно в куфара. Затвори капака, а самият куфар постави обратно на полицата.

„Завчера видях зайче, вчера — елен, а днес — вас.“

По покрива барабанеше дъжд. Нещо бе стегнало гърлото му така, че за миг му се стори, че ще се разплаче. Спусна се бавно по таванската стълба, а после по витата стълба от втория етаж в дневната. Часовникът на камината показваше десет и четиринадесет. След няколко минути тя щеше да слезе от автобуса на ъгъла и ще тръгне по улицата за към къщи. Ще тръгне Ана… Джулия. А може би Джулиана?

Навярно така се казва. Хората запазват неизменно поне част от предишното си име, когато променят фамилията си. Криейки се от полицията на времето, тя навярно не само бе променила фамилията си, но бе взела и някои други мерки. Нищо чудно, че никога не искаше да се фотографира! А колко страх бе изтърпяла може би в оня далечен ден, когато бе влязла в неговата кантора и плахо бе попитала дали има места! Съвсем сама в този чужд свят, без да знае вярна ли е бащината й концепция за времето, без да знае дали този човек, който я бе обикнал на четиридесет години, ще изпита същите чувства, когато бъде само на двадесет. Все пак тя се бе върнала, върнала се бе, както беше обещала.

Двадесет години, мислеше учуден той. И през всичките тези години тя е знаела, че един прекрасен ден аз ще се изкача на хълма и ще я видя млада и красива, стояща на слънцето, и ще се влюбя в нея. Тя е трябвало да знае това, защото това бе нейно минало и мое бъдеще. А защо не ми е казвала нищо? Защо и сега не ми казва?

Изведнъж той разбра.

Започна да диша трудно. Надяна в антрето плаща си и излезе на дъжда. Вървеше по пътечката в градината, а дъждът плискаше в лицето му, по бузите му се стичаха капки, дъждовни капки и… сълзи. Как е могла такава красавица като Ана… като Джулия да се бои от старостта? Нима не беше разбрала, че в неговите очи тя не може да се състари, че за него не е остаряла ни с един ден от тази минута, когато той откъсна поглед от книжата и я видя да стои плаха в малката стаичка и веднага се влюби в нея. Нима не разбра тя, защо девойката на хълма му се стори непозната?

Излезе на улицата. Беше почти на спирката, когато пристигна автобусът и от него слезе жена в бяла наметка. Гърлото му се сви така, че не можеше да диша. Златистите коси сега бяха помътнели, девичата прелест — изчезнала, но нейното нежно лице бе останало все тъй мило и привлекателно, а дългите й стройни крака при мъглявата светлина на уличния фенер му се струваха по-изящни, отколкото при сиянието на септемврийското слънце.

Тя тръгна срещу него и той видя в очите й познатия страх, страх, непоносим сега, когато той знаеше причината. Лицето й започна да се замъглява и без да вижда нищо, той се устреми към нея. Когато се срещнаха, очите му отново започнаха да виждат ясно. Протегна ръце и докосна мократа от дъжда буза. Тя разбра и страхът от очите й изчезна завинаги. Хванати за ръце, те тръгнаха под дъжда към дома.

Бележки

[1] Американска поетеса ↑