Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
„Мы играли под твоим окном…“, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2014)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 34–35/1969 г.

История

  1. — Добавяне

Той вървеше бързо и очите му сами се притваряха от слънцето и насрещния вятър, листата и цъфналите глухарчета се сливаха в дъгоцветни петна, а облаците надвисваха над къщите като кълба бял дим. Той се спря само веднъж, и то съвсем за малко, колкото да изпие бутилката лимонада, която се търкаляше по дъното на куфарчето.

След това там остана само загърнатата с мека кърпа самобръсначка. След един час той трябваше да бъде пред своя дом, но му се струваше, че това не е вярно, че е сън, че много пъти досега му се е случвало да гледа тази безкрайна лента на пътя, да крачи към къщи по асфалта, по затревените пътечки. Той започна да си припомня подробностите на завръщането, но те се губеха в паметта му, сякаш всичко беше обгърнато от мъгла — и гласовете, и лицата.

Половин час, ако не и повече, му бе необходим, за да дойде на себе си в чакалнята за пристигащи, и единственото лице, което той запомни, беше лицето на момичето от неговата масичка. Очевидно то посрещаше някого.

Струваше му се, че е достатъчно да си почине, да се избръсне без да бърза, и пак ще стане предишният четирийсетгодишен, на вид млад, но достатъчно опитен. Уви, само му се струваше. Но дали на самия него ще му се поиска да лети пак? Той добре знае какво е това: дни и нощи, цели години, а после — далеч не среща с чудеса, не райски градини, не обетована земя… Само виждаш как израства далечна звезда и заприличва на слънце, чуваш как започват да щракат затворите на фотокамерите, да се включват прибори и датчици, да мигат светлинки по панелите на далекомерите — бъди внимателен, не се зазяпвай, по-скоро назад. Така беше два пъти. Втория път звездата го повлече и той едва се измъкна. Официално това се наричаше изследване на околозвездното пространство.

Сергей за малко не цопна във водата: скочи, но едва можа да стигне края на локвата, тя беше доста широка, с набраздено от велосипедни гуми дъно. През нощта беше валял дъжд и сега във въздуха миришеше на влажна трева, на люцерна, асфалтът още не беше се нагрял, както трябва. От жълтите глухарчета излитаха диви пчели и бучеха над алеята за пешеходци. Къщите ловяха със своите огледала-прозорци и асфалта, и тревата, и цветята, и облаците. Затова прозорците ставаха ту сивкави, ту бели, ту сини, ту зелени. Като дълга редица цветни шахматни квадратчета те крачеха напред заедно със Сергей, а край къщите подскачаха, бягаха и викаха деца.

Той трябваше да успокоява едно петгодишно хлапе, погнало момичето, което беше му взело бръмбара. Сергей го спря, но това беше капката, която препълни чашата: хлапето се обля в сълзи: „Умрелият бръмбар… моят бръмбар“ — повтаряше то и хлипаше. Било си намерило майския бръмбар на земята. Момичето беше по-голямо. Сергей даде на малкия една голяма бяла мидичка. Момчето не преставаше да хлипа. Сергей почака малко и му каза, че мидичката е от Марс.

Тази мидичка всъщност беше предназначена за сина му. Тя дълго беше стояла в куфара му, във всеки случай миналия път той се завръщаше вече с нея — беше я намерил край базата на Марс. Синът му тогава беше седемгодишен. Но в къщи го чакаше късичка бележка. Жена му беше взела момчето и беше го напуснала. И мебелите, и подовете на стаите бяха толкова чисти, сякаш бяха ги мили и бърсали предния ден — нито прашинка, нито боклуче. Оттогава жена му не се обади, изчезна като вдън земя. А той след известно време излетя. Канеше се да лети осем години, станаха двайсет. Той обичаше жена си и затова си наложи да я забрави. Но да забрави сина си не можа.

Тогава беше останал сам, все се надяваше да ги открие, да види сина си, но не можа да се накани. Размисли. Докато чакаше излитането (имаше цели дни свободни) се сприятели със съседските дечурлига. Правеше им играчки — подскачащи зайци и жаби, ракети, които излитаха по-високо от къщата, впрягаше пеперуди в малки колички от хартия и конци.

Вечер, когато всички деца се събираха на двора, се вдигаше ужасна врява. Кой би го изтърпял? Забраняваха им да викат, да чупят клоните на дърветата, да замерят с камъни котките, да тичат с мрежички за пеперуди из тревните лехи, да подскачат, хванати за ръце, на паркинга. Нещо повече, строго им бяха забранили да играят под прозорците — само на детската площадка. Всички освен Сергей. Той не им се караше, не се оплакваше на строгите им млади майки. На него му харесваше, когато започваха под прозорците му някоя шумна игра. Най-малкото не скучаеше. Но родителите се опитаха да развалят и това тяхно малко удоволствие. Те настояваха децата всеки път учтиво да искат от Сергей разрешение да тичат и скачат под прозорците му.

И когато той се прибираше в къщи, децата прекъсваха за миг играта си и викаха като по команда: „Сергей си дойде!“ (Много подходящо другарче!) И дългокраката Елка, най-голямата между тях, дотичваше при него и питаше:

— Играхме под твоя прозорец. Нали може?

* * *

Изсъскаха гуми, леката кола се изравни със Сергей и забави ход. На кормилото седеше мъж, до него — същата онази жена, която беше видял на аерогарата.

— Да ви закараме ли? — кой знае защо мъжът на кормилото се усмихваше.

— Не, благодаря, аз съм наблизо — оправда се Сергей.

— Той ще ви откара чак до вас — каза жената.

— Вече ми предлагаха кола в аерогарата, аз отказах. Техниката ми е омръзнала, а и няма закъде да бързам. Вие отдалеч ли пристигате?

— Марс, Юпитер-две — отговори мъжът и пак се усмихна.

Жената внимателно гледаше Сергей. Това започваше да го дразни.

— Аз бях още по-далеч — каза той.

— Знаем — каза жената. — Домъчняло ли ви е за дома?

— Никак даже. Чак съм забравил къде е.

— А ти? — попита тя спътника си. — Не си ли забравил?

— Не — отговори той, — дори беше излишно да го помня, нали обеща да ме посрещнеш.

Те потеглиха. Той се опита да си спомни къде я е виждал преди това. Виждал ли я е?

… Той вървеше по своята улица и отдалеч позна предпоследната къща до кръстовката. Влезе в двора, намери своите прозорци. Къщата си беше пак онази, но не съвсем, сякаш бе остаряла. Дърветата, които бяха засадени по негово време, се издигаха високо и затова къщата изглеждаше малко по-ниска.

И там, на двора на пейката, сякаш го причакваше, седеше жената, с която той разговаря из пътя. Тя го забеляза, наведе се, каза нещо… и тогава той видя децата, които се втурнаха към него. Сергей се спря. Позна я. Двете лица най-сетне се сляха в паметта му. Елка, която скачаше на въже под неговия прозорец… Елка с късичките пухкави плитчици и дълги крака?… Нима тя го помни? Той нерешително местеше поглед от нея към мъжа й, към децата, които дотърчаха до него. Трябваше да каже нещо, най-малкото просто да ги поздрави. Той видя, че им е добре, че им е весело.

— Добър ден, добър ден, Сергей! — развикаха се децата. — Ние играхме под твоя прозорец!

* * *

Събуди го звънецът. Той не можа веднага да разбере какво искат от него. Дърветата, храстите, хората, колите по далечното шосе — всичко, което той успя да види през прозореца още щом отвори очи, му се струваше продължение на съня, чието начало се губеше в далечното момчешко детинство. И тогава, както и сега, имаше хора, лица, покрито с облаци небе. Мека светлина в стаята. Стъпки зад вратата в кухнята. Глас — не може да се разбере чий: на майка му или на баба му. Сутрин. Звънец. Време е за училище. Карат го да бърза. По-скоро, по-скоро, ще закъснееш!… Ох, как не му се става, да можеше поне още една минутка! Но нежната му баба безмилостно издърпва одеялото.

Докато той се обличаше, някой нетърпеливо натискаше копчето на звънеца. От улицата се дочуваха гласове, тихо бръмчене на мотори, далечни сигнали.

Сергей отвори вратата, покани госта да влезе. Човекът се позабави, сякаш в нерешителност, после бързо влезе в стаята и след обичайните извинения веднага пристъпи към работата.

— Виждате ли — започна той, — не са ни ясни някои подробности, засягащи вашето завръщане. Може да ви се стори странно, но аз трябва да науча някои неща от вас. Казвам се Волин, работя на космодрума.

— Питайте — каза Сергей.

— Не помните ли точното време на кацането?

— Десет часа и двайсет минути.

— Кацнали сте с ракетата „Лястовица“?

— Да, с „Лястовица“.

— Номерът на площадката за кацане?

— Площадка номер девет. Станало ли е нещо?

Волин мълчеше, сякаш се съсредоточаваше. Сергей се дразнеше от тона му, макар да разбираше, че Волин е бил доведен при него от важна причина. Да дойде, без да се свърже предварително по телефона? Изведнъж му се стори, че оня е искал да се появи неочаквано, внезапно, без предупреждение.

— Какво има? — пак попита Сергей.

— Работата е там — бавно изрече Волин, — че площадка номер девет е празна.

— А ракетата къде е?

— Никъде. Липсва. Изчезнала е.

— Шегувате се… потърсете я в моя куфар.

— Това е безполезно. Ракета изобщо не е имало.

— Как да не е имало?

— „Лястовица“ не е кацала.

— Излиза, че аз съм се върнал пеш.

— Вие си знаете най-добре.

Сергей изпитваше странно чувство. В главата му се въртяха откъслеци от спомени, впечатления и мисли. Той внимателно гледаше Волин, лицето му сякаш се отдалечи, гласът му също звучеше някъде отдалеч. От вчерашните премеждия още му се виеше свят; ако не го бяха събудили, той вероятно щеше да спи още много. С усилие на волята Сергей надви остатъците от съня. Лицето на Волин се приближи. Коректен и стегнат, с преднамерено забавни жестове Волин сякаш изучаваше Сергей. Внимателните му очи бяха полупритворени. Хората от неговия тип до известно време седят като в засада, а после могат мълниеносно да преобърнат събитията, да вложат в единен порив всичките си сили и целия си ум.

— … Представете си — бавно говореше Волин. — Долита космонавт. Чак на другата заран случайно става известно, че той се е прибрал в къщи. Ракетата изчезва. Търсят следи от кацането — те липсват. Физико-химическият анализ на повърхността на площадката говори, че изобщо не е имало никаква ракета. Никой не е зарегистрирал кацането. Никой не е видял ракетата. Нито един човек. Нито един локатор. Някакви догадки, пояснения? Липсват. — Волин млъкна и обърна гръб на събеседника си.

Сергей сякаш се вслушваше в многозначителното му мълчание. Съвсем неочаквано внезапно го досмеша. Да загубят ракетата? Те да не са полудели? Сдържайки усмивката си, той каза на Волин:

— Та „Лястовица“ значи не е кацала? Хайде на ракетодрума.

* * *

Сергей отиде на площадката за излитане. Волин остана край ниския парапет. Беше обикновен работен ден. По-нататък, на стотина метра от тях, хора с комбинезони подготвяха за старт нечия ракета.

Между каменните плочи на ракетодрума никнеше прашна трева. От комините на енергоподхранването се издигаше топъл въздух. Сивата трепкаща лента на далечната гора се губеше зад хоризонта. Площадка номер девет беше празна.

Сергей разбираше, че обстоятелствата са го въвлекли в центъра на необясними засега събития. Но къде е началото им? Смятали са го за загинал. Неочаквано отклонение от определената траектория — и ракетата полита към звездата. Той бе видял червените фонтани на протуберансите съвсем близо, почти като онази гора на хоризонта. И нажеженият звезден вятър гонеше зад кърмата светещи облаци, горещи гърчещи се вихри, сякаш в лъхаща жега пещ горяха златни змии. Може ли самото му завръщане да се смята за първата брънка във веригата на тези събития? Очевидно не. Той отлично си спомняше какво му струваше това. Остана жив, защото издържа претоварването.

Но по-нататък… тази изчезнала ракета. Сергей си спомни как преди малко намериха двамата с Волин същото онова момче, което беше го помолило за мидичка. Всъщност не беше трудно да го намерят. Сергей горе-долу си спомняше къщата, мнозина тук знаеха жизнерадостното му бяло кученце. Момчето веднага позна Сергей. Когато Сергей полу на шега се опита да му припомни техния разговор за ракетата (той все още беше обзет от веселото настроение и из пътя се присмиваше на Волин), момчето се ококори. „Съвсем естествена реакция“ — каза Сергей уж на себе си. Волин не му отговори.

И все пак версията за недоразумението трябваше да се отхвърли. Ракетата я нямаше на никой космодрум. Сега Сергей бавно вървеше към мястото, където вчера той слезе от стълбичката на земята. Волин извика нещо и му направи знак с ръка.

— Какво, какво? — попита Сергей.

— Връщайте се — чу той, — не ходете по площадката!

* * *

Бюро от тъмно дърво, два-три стола, рафтове за книги по цялата стена — такъв беше кабинетът на професора. Сергей се спря на вратата, професор Копнин му предложи стол, извини се за бъркотията, тайно изсипа върху бял лист хартия угарките, които препълваха пепелницата. Смачка листа, запали лампата. („Колко бързо се стъмни, дори не забелязах“), погледът към Сергей изпод очилата е разсеян, гласът — тих, спокоен:

— Знаете ли, пресметнахме траекторията, според вашите данни. До фотосферата са оставали само двайсет хиляди километра. „Лястовица“ неминуемо е трябвало да се срещне със звездата, разбирате ли? Да изгори, да изчезне. Как сте могли да го направите, кажете ми — как?

Сергей му отговори нещо. Какво можеше да му разкаже той? Може ли да се разкаже за годините на надежди и тревоги, за любовта и смъртта, за живота? За минутите на очакване. За извоюваните секунди и метри, които му подариха живота. И за това, как нервите звънят като изопнати струни и ръцете се свиват, но така, че кокалчетата на пръстите побеляват? Нали думите ще бъдат сухи и няма да приличат на истина.

Копнин предлагаше за обясняване на станалото твърде сложна хипотеза. При това той се позоваваше на последните астрофизически изследвания на структурата на звездните спектри.

— Представете си капката и океана — казваше той на Сергей. — Ние сме изучили капката, претеглили сме я, измерили сме я и се смайваме от всемогъщата природа, която е създала такъв шедьовър. А за океана знаем много малко и поради това го смятаме просто за голяма локва, в най-добрия случай — за механичен сбор от множество капки. Капката е Земята, Океанът — звездата. Някои смятат, че звездата представлява едва ли не отколешно струпване на отломки от атоми, нещо като гигантски огън, котел, в който не може да се намери една цяла молекула. Отчасти това е вярно, но само отчасти.

Не бива да забравяме за еволюцията. Отде накъде в тази една единствена капка ще има планини и равнини, хора, ракети, любов, язовири, революции, изкуствен синтез на ядра, математика? А в Океана — нула? Това надали е чак толкова безспорно.

Сергей го слушаше разсеяно. Поиска му се да се приближи до отворения прозорец и да помълчи. Сега, когато над бюрото меко грееше светлина, а на улицата стихваше градският тътнеж и от храстите, тревата и дърветата миришеше на млади листа, той истински се наслаждаваше. Над топлата земя трепкаха звезди.

Засега той не разбираше докрай професора. С голямо удоволствие би поговорил с него за цветята, за ябълковите дървета, за старата къща, в която бе живял като дете, за киното, книгите и риболова, но всеки път Копнин деликатно връщаше разговора към интересуващата го тема. Според неговите думи, нуклоните и електроните, тези тухлички, от които е изградено веществото, могат да се разполагат така, че комбинацията им да бъде устойчива, способна да устои на огнения ураган на звездата. И щом възникне веднъж, тя не изчезва, не се стапя в огъня, защото самата прилича на вихър, на горящ смерч. Такъв вихър се появява чисто случайно, вероятността за неговото раждане е нищожна. Но нали звездите съществуват от милиарди години, а тяхната маса… заслужава ли си това да бъде напомняно на Сергей? Цифрите говорят, че тази устойчиви вихри не са фикция. От потока на радиацията те вземат енергия, нови сили.

Странна хипотеза развиваше професор Копнин. От известния факт за материалната основа на мисълта той правеше неочаквано смели изводи. С какво е свързана мисълта? С движещи се йони, електрически потенциали, биотокове. Но и роякът елементарни частици с неговата неизмеримо по-висока енергия, с ясно оформената му от гигантските сили структура, с мълниеносните неутрино, според Копнин, представляваше не по-малко подходяща хранителна среда за мисълта.

Копнин подаде на Сергей един плик. Той го погледна въпросително.

— Там има снимки, прегледайте ги.

Сергей извади две снимки — по-голяма и по-малка. На голямата снимка се виждаше нощно небе, в десния й горен ъгъл имаше слабо светещо петънце. На втората снимка петънцето беше по-едро.

— Случайни снимки — каза Копнин, — направени са около пет часа преди вашето завръщане.

— Това ли е вихърът, за който говорите? Да не би да си мислите, че работата е минала без ракета?

— За мен това е почти очевидно.

— Но кислородът… и всичко останало?

— Дребна работа! От един литър нуклони и електрони може да се направи толкова кислород, че да стигне за цялото човечество.

— Да, трябва само да ги разположиш в определен ред.

— Изглежда, те могат да го правят.

— Живи вихри? На звездите? Пренасящи космонавт до Земята? Но за да стане това, те трябва най-малкото да умеят да отгатват мислите, а не е чак толкова лесно да анализираш биотоковете на мозъка. Нима вярвате?

— Аз вярвам на фактите — сухо каза Копнин.

— Но дори ако е имало нещо подобно, защо аз не помня абсолютно нищо?

— Това вече е въпрос на техника. Внушение, хипноза — както обичате. Така е трябвало, разбирате ли?… А защо? Най-малкото, за да не травмират вашата психика. Вие сте летели с ракета. Но това е само илюзия. Ракета не е имало. Това е установено точно… Какво? И вас, и ракетата ли? Много по-сложно е да се пренесе ракетата. Ако щете, от чисто икономически съображения.

Сергей трескаво търсеше възражения. Всичко в него се съпротивяваше на желанието да повярва в чудото. Излиза, че той дължи своето спасение на някого си? А на кого точно — не се знае.

— Добре — каза той, — нека са били толкова проницателни. Ако допуснем това, веднага стигаме до противоречие. Аз всъщност не исках просто да се върна. Аз исках да видя сина си. Какво би им струвало на тях? Ако беше, както казвате, за тях това е същинска дреболия, а аз… къде да го търся сега?! Видях го, когато беше навършил две години, разбирате ли. Жена ми сигурно не му е разказвала за неговия баща… А как разбрахте толкова бързо за моето завръщане? Ракетата не е кацала. Вие сте ме смятали за загинал, нали?… Тук вече само Елка ме помни. Момиченце беше, когато излетях, но ме позна.

— За вас научихме от нейния мъж. Той чул за вас от нея и искал да ви помогне — да ви отърве от обикновените формалности. Той се завърна същия ден, на заранта дойде в аерогарата — да уреди документите си, а заедно с това и вашите, за да ви спести излишни грижи… Н-да, син, не знаех, че сте имали син. Него сам си го търсете, може би това е вече свръх техните възможности. А този как беше… Владимир Добров, мъжът й, и той се завърна не съвсем благополучно — реакторът му се повредил. И то без каквито и да било видими причини. Две ненормални кацания едновременно — доста рядък случай.

— Да. Този Добров — той отдавна ли лети?

— Не. Завърна се от първия си полет. Добър момък. Майка си погреба преди десетина години, баща си изобщо не помни…

Сергей се обърна с гръб към смаяния професор и разкопча яката на ризата си, сякаш тя го душеше.

— Та вие казвате, че името му е Владимир Добров?

* * *

Безброй пъти в съзнанието му изплуваха жената с дете на ръце, смехът, плачът, усмивките, сълзите на старите дни. Ето я Ана Доброва, жена му — щом отприщи спомените си, тя пак е като жива. Ето ръцете й, съвсем близо, сега тя ще вдигне очи…

Твърде късно се завърна той.

Той си мислеше, че я е забравил, и за да я забрави още по-силно, излетя. Само с подсъзнанието си понякога усещаше лека, почти недоловима болка — отляво, в гърдите. Тя се промъкваше в сънищата му през всичките тези години. И тогава той сякаш пак бродеше до кръста в тревата. И някъде съвсем наблизо беше познатият глас. Жълтите краища на вечерните облаци. Сенките от храстите.

Сергей затули лицето си с длани и пак се залови да прехвърля подробностите. Страх го беше да провери, страх го беше да не сбърка. Завръщането. Хлапетата на улицата. Елка. Волин. Разговорът с професора. Владимир Добров. Той носи фамилното име на майка си. Странно стечение на обстоятелствата? Случайност? Не, изключено е. Нали те двамата се завърнаха едновременно. Копнин е прав.

Сергей стисна главата си с ръце, опита се да надвие вълнението. И не можа. Той мислеше за сина си. На него изобщо не би му дошло наум… макар че той прилича на майка си.

Децата им са негови внуци, възможно ли е това? Дощя му се да ги види, но навън вече беше нощ. Той започна да си припомня лицата им. Техните черти бяха познати, близки и все пак му се изплъзваха, губеха се, разтапяха се, а погледът му срещаше в тъмнината зад прозореца само светулките на лампите, от които тръгваха влажни лъчи.

Край